Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (19)

17.

— А сега, господин Тремейн, ще погледнете ли това?

Техник първи клас Ямата посочи дисплея си и Скоти Тремейн се приведе към него. За необучено око бледото светло петно в центъра на екрана би могло да бъде какво ли не; но като знаеше какво търсят, той разбра, че може да бъде само едно.

— Колко е голямо? — попита той.

— Ами… — Ямата коригира настройката и се намръщи замислено. — Предполагам, че са екранирани, сър… определено не мога да получа ясни данни откъм потребителя… но изглежда захранващият лъч има върхова мощност около двеста киловата. — Той вдигна спокоен поглед към мичмана. — Доста ток за една шепа кокилари.

— Така си е, Хиро — промърмори Тремейн. — Така си е. — Той тръсна глава. — Каква е позицията?

— Шейсет и три километра запад-югозапад от Тинестата долина, сър — докладва Ямата. Той посочи друго светло петно, по-малко, но много по-ярко. — Това е захранващата им станция, но трябва да е междинен пункт. Намира се на склона на хребет, доста под билото, и не виждам никаква връзка.

— Хм… — Тремейн погледа дисплея още малко, докато катерът продължаваше по ниската си орбита към хоризонта. После кимна и потупа техника по рамото. — Добра работа, Хиро, ще се погрижа кептънът да узнае чия е заслугата.

— Благодаря, сър — усмихна се Ямата, а Тремейн се обърна към свързочника от АЗМН.

— Свържи ме с кораба, Крис. Мисля, че шефката ще иска да чуе това.

 

 

— Изглежда, че си била права, Хонър. — Върху екрана лицето на мадам Естел Мацуко изглеждаше мрачно и недоволно. — Там има нещо и със сигурност не е законно. Цялата верига Мъхови хълмове е забранена зона, както и платото Мъхов гръб.

— От това не следва, че там има нелегална лаборатория — изтъкна Хонър и мадам Естел изпръхтя.

— Вярно, не следва — и ако успееш да го повториш три пъти със сериозна физиономия, ще те черпя една вечеря в „Космо“.

Хонър се изкиска при споменаването на най-скъпия и изискан ресторант в Ландинг, но веднага пак стана сериозна.

— Права сте, разбира се — призна тя. — Дори да не е лабораторията, обектът си остава незаконен. Въпросът е какво смятате да предприемете, госпожо.

— А ти какво очакваш? — Мадам Естел се навъси свирепо. — В момента Барни Исварян събира ударна група.

— Трябват ли ви хора? Мога да пратя част от пехотинците на капитан Пападопулос…

— Мисля, че имаме достатъчно хора, но благодаря. Ще питам Барни. Ако той смята, че му трябва помощ, непременно ще ти се обадя — отвърна с благодарност мадам Естел.

 

 

Майор Барни Исварян от Агенцията за закрила на местното население се промъкваше през високите туфи мъх шемак и се мъчеше да не забелязва острия химически мирис на сока им. Петнистият му гащеризон и бронираната жилетка не бяха чак толкова добри като универсалния камуфлаж на космическата пехота, но добре се сливаха с монотонния пейзаж. Грамадните насекоми, изпълняващи функцията на местни „птици“, се стрелкаха над мъха насам-натам и той се застави да пълзи още по-бавно, за да не ги стресне. Едва ли някой щеше да гледа точно насам и да забележи как подплашени бръмбари литват от туфите, но все пак беше възможно, а той нямаше желание да провали цялата операция точно сега.

Той стигна до билото и спря да си почине, докато сержант Данфорт го догонваше. Също като Исварян, Данфорт беше бивш космически пехотинец и владееше плазмената си пушка до съвършенство. Той монтира предната подпора на сто и петдесет сантиметровото оръжие, вкара в гнездото тежкия енергиен зарядник и намести електронния прицел. Включи проверката за готовност, после кимна, опря рамо в приклада и се вгледа през прицела към сградите долу.

Исварян също провери оръжието си, после вдигна електронния бинокъл и устните му се извиха от неволно възхищение. Нищо чудно, че въздушното наблюдение не даде резултат. Дори и космическата пехота не би постигнала по-добър камуфлаж.

Сградите очевидно не бяха местни — ниски и здрави стандартни бараки, каквито се произвеждаха навсякъде, — но заровени почти до покривите и покрити отгоре с чимове. По тях растяха туфи шемак и Исварян беше готов да се обзаложи, че отвътре има дебел слой изолация, за да прикрие топлинното излъчване. Разумно решение, особено като се имаха предвид горещите извори на два километра източно от мястото. Остатъчната топлина можеше да се отведе дотам и да изчезне сред естествения топлинен фон.

Той се смръщи при мисълта, че цялата тая проклета база е построена под носа на АЗМН. Вярно, бяха претоварени с други задачи, но това тук не беше работа за една нощ. Хората му бяха пропуснали да забележат какво става.

Е, сега ще си платят за хитрините, мрачно помисли той.

Остави бинокъла, натисна два пъти бутона за свръзка, без да говори, и зачака. Никой не отговори със същото двукратно натискане, което означаваше, че някой екип още не е на място, и Барни пак вдигна бинокъла.

Никакъв признак на живот. Само безмълвни стени и покриви, обрасли с мъх. Това говореше за самоувереност — или глупост, — каквато лично той не би си позволил. Въпреки отличната маскировка трябваше да има поне един наблюдател. Но Исварян знаеше, че на харизан кон зъбите не се гледат; щом противникът му предлагаше предимството на изненадата, той нямаше да протестира.

Без да откъсва поглед от сцената долу, Исварян вдигна ръка към устата си.

— Тръгвайте — рече тихо той в микрофона на китката си.

На петдесет километра южно от него изреваха двигатели. Шест въоръжени глайдера на АЗМН включиха антигравите, насочиха носове на север и полетяха напред с пълна мощност.

Исварян продължаваше да гледа през бинокъла. Воят на турбини в далечината отначало бе слаб, но бързо нарасна, докато глайдерите се приближаваха с деветстотин километра в час. Ревът им избухна над него като гръмотевица, облъхна го с горещ вятър и връхлетя към базата на престъпниците. Две машини заковаха на място и увиснаха точно над сградите, останалите четири обкръжиха базата, преди да кацнат и да отворят десантните люкове.

От всеки кацнал глайдер изскочиха по осем въоръжени полицаи на АЗМН и се втурнаха напред под прикритието на машините. Разпръснаха се във верига и продължиха по-предпазливо, приведени и готови за стрелба. Но откъм сградите все още нямаше реакция и Исварян се намръщи. Заровени или не, хората вътре трябваше да са глухи, за да не чуят гръмотевичната атака. Поне един от тях трябваше да надникне, за да види какво става.

Тъкмо вдигаше микрофона, за да нареди на водача да задържи позициите, когато отляво долетя трясък. Докато се обръщаше натам, в слушалката му се раздаде ужасяващ задавен вик и над хълмистия терен отекна втори остър гърмеж. Този път видя пушек — облак сиво-бял дим, извиращ изпод мъха, — после ехото на двата гърмежа бе заглушено от автоматична стрелба на пулсорни пушки.

Ослепително бели проблясъци разкъсаха мъха около извора на дима и Исварян се изтръгна от вцепенението.

— Спрете огъня! — изкрещя той. — Спрете огъня, по дяволите!

Пулсорните пушки млъкнаха почти мигновено и той пак стрелна поглед към базата. Все още нямаше никакъв признак на живот и ударната група — която бе спряла по време на стрелбата, — отново тръгна напред. Сега хората бързаха да стигнат до сградите, преди някой пак да е открил огън. Барни се завъртя настрани. Откъм опърлените туфи долиташе остър мирис на горящ шемак и той се закашля.

— Тук Лидер-едно — кресна Исварян в микрофона. — Какво става, по дяволите, Фланг-две?

— Лидер-едно, тук Фланг-три — отговори задавен, прекалено спокоен глас. Не беше на Фланг-две. — Мат е мъртъв, Барни. Не знам какво беше. Някакво огнестрелно оръжие, но не пулсор. Направи му дупка колкото юмрук, но не експлодира.

Исварян изстена и изруга. Не и Мат Хауард! Оставаха му само две години до пенсия.

— Добре, Фланг-три — каза след малко той. — Претърсете района и разберете какво стана. И внимавайте, не искаме повече изне…

Чудовищен удар го просна по гръб и над цялата база изригна червено-бялото огнено кълбо на мощна химическа експлозия.

 

 

— Мили Боже!

Мичман Тремейн онемя, когато над базата изригна гейзер от пушек и прах. Един глайдер се запремята като в забавен кадър и избухна на свой ред. Друг, който висеше над базата, рухна право в огнения ад, когато отломки улучиха антиграва му. Над хаоса прогърмя нова експлозия и последният от шестте глайдера се залюшка като пиян из небето, после полетя стръмно надолу и единият му двигател се откъсна при удара в земята. Пилотът бе загубил управление — мъртъв, зашеметен или просто неспособен да овладее осакатената си машина, — но този път поне нямаше взрив.

— Там, кептън! — изкрещя Хиро Ямата. — Нула-шест-пет!

Тремейн откъсна поглед от смъртоносния хаос и в кротките му очи лумна свирепа ярост, когато зърна издължените очертания на скоростен въздушен автомобил, напускащ прикритието си. Машината полетя с бясно ускорение, използвайки един остър хребет, за да се прикрие от обстрела на зашеметената ударна група.

— Рут! Дай ми вектор за преследване на копелето! — изръмжа Тремейн.

Тежкият катер полетя като камък надолу, когато Клайнмюлер превключи антиграва на нула. Нещо повече, тя отпусна носа почти отвесно, право към бягащата цел, и натисна докрай дроселите на въздушните турбини.

Катерът с вой проряза небето и Тремейн натисна бутона за зареждане. Никога през живота си не бе стрелял по човешко същество, но не изпита и капка колебание, когато екранът на прицела светна. Не си и помисли да нареди на беглеца да спре; той не беше полицай или съдия, а бягството след експлозията се равняваше на самопризнание.

Пилотът беглец навярно дори не разбра за идването на катера — не че можеше нещо да промени. Машината му беше по-бърза от всичко, с което разполагаше АЗМН, но нито един летателен апарат не бе в състояние да избяга от флотски катер.

Кръстът на прицела съвпадна с целта, прозвуча тих сигнал. Тремейн натисна спусъка и лазерният лъч пръсна бягащата машина на съвсем ситни парченца, които се разпиляха над безкрайния мъх като огнени сълзи.

 

 

Мадам Естел беше мъртвешки бледа и Хонър знаеше, че собственото й лице отразява същото потресение. Триумфът от откриването на лабораторията се превърна в отровна горчилка, докато комисарят изброяваше жертвите. Трябваше да настоя да отидат пехотинците, скръбно помисли тя. Те поне щяха да бъдат с бронежилетки.

Но не бе настояла. Петдесет и петима мъртви, шестима ранени. Бяха загинали над деветдесет процента от ударната група, а всички останали бяха ранени, двама в критично състояние. Шейсет и една жертви само за две минути. Ударът бе убийствен за малката и сплотена група на АЗМН и Хонър усети, че й призлява заради неволния й принос в тази трагедия.

— Мадам Естел — каза накрая тя. — Съжалявам. Изобщо не си помислих, че…

— Вината не е твоя, Хонър — отвърна уморено Мацуко. — Нито на Барни Исварян, макар че навярно ще мине много време, докато си прости. Имало е изтичане на информация. Трябва да са знаели, че идваме.

Хонър кимна безмълвно. Капанът беше нарочно подготвен така, че да убие колкото се може повече хора от групата на Исварян. Наркотърговците бяха избягали много преди нападението и биха могли да взривят лабораторията по всяко време. Но бяха изчакали групата да пристигне, за да извършат хладнокръвно и добре пресметнато убийство.

— Е, поне мичман Тремейн успя да очисти онзи, който го направи — продължи мадам Естел. — И това не е малко. Бих предпочела да заловим пленници, но да не си посмяла да му го кажеш. На негово място щях да постъпя точно по този начин.

— Да, госпожо. — Хонър намери сили да се усмихне. — Ще му предам думите ви и няма да го мъмря за абсолютно правилното бойно решение.

— Добре. — Мадам Естел разтърка лицето си и с видимо усилие изпъна рамене. — Всъщност боя се, че станалото с Мат Хауард ме тревожи повече, отколкото загубата на целия екип — каза тя и Хонър примига от изненада.

Виждайки изражението й, мадам Естел изкриви устни, стана от бюрото и насочи камерата към масичката за кафе. Странното оръжие върху нея приличаше на много груб модел пулсорна пушка, но нямаше нито зарядник, нито истински приклад. На мястото на приклада имаше хоризонтална дъга от извит метал, перпендикулярна на цевта.

— Виждаш ли? — попита гласът на мадам Естел иззад кадър.

— Да, госпожо. Какво е това?

— То уби Мат. Моите хора казват, че е еднозарядна пушка кремъклийка, изработена за медузанците.

— Какво? — смаяно възкликна Хонър.

Ръцете на мадам Естел се появиха на екрана и вдигнаха примитивното оръжие.

— Точно така реагирах и аз — мрачно каза тя. — Това — тя докосна металната дъга — е прикладът. Направен е от метал, защото на тая планета не се намира свястно дърво, а формата е такава, защото медузанците нямат рамене. Опира се в гърдите на стрелеца, за да поеме отката, но не това е най-интересното. Погледни.

Тя завъртя оръжието и хвана една малка ръчка върху предпазителя на спусъка, после завъртя целия предпазител на деветдесет градуса. От цевта изпадна метална запушалка и комисарят показа зейналия отвор.

— Това е много старинна форма на затвор за оръжия, използващи азотен барут. Доколкото разбрах, обикновено се монтира успоредно на цевта, а не перпендикулярно. — Гласът на мадам Естел звучеше унесено и сухо, сякаш се мъчеше да издигне преграда срещу болката. — Наричат го прекъснат винт. Просто обикновен винт с изпилена резба от двете страни, тъй че трябва само едно завъртане, за да се завинти или отвинти. Една от сътрудничките ми се увлича от древни оръжия и казва, че това е единственият практичен начин да се осигури плътно затваряне на подобно оръжие. Зареждат оловен куршум с диаметър около осемнайсет милиметра, натъпкват барута зад него и слагат затвора.

Тя демонстрира как става и завъртя оръжието.

— После издърпват ударника над тази малка подложка и я посипват с барут. Когато дръпнат спусъка…

Извитият ударник щракна напред, кремъкът закачи ръба на подложката и проблесна ярка искра.

Мадам Естел пусна оръжието на масичката, върна се отново зад бюрото и завъртя камерата. Лицето й беше сурово.

— Един медузанец може да презареди подобно оръжие по-бързо от нас — продължи тя. — Ако подпре приклада с една ръка, с другите две може да презарежда, без да губи прицел. А оръжието има много по-висока далекобойност и точност, отколкото предполагаш. Цевта е набраздена, а експлозията на барута — старинен черен барут, дори не нитроцелулозен, както ми казаха — разширява кухата основа на куршума, изтласква го по винтовите нарези и въртенето осигурява стабилност на полета. Не е пулсорна пушка, Хонър, но според преценката на моята сътрудничка вероятно дава отлична точност до двеста или дори триста метра… а нямаме представа колко такива има наоколо.

— Господи! — промърмори Хонър при мисълта за хиляди медузанци, въоръжени с тия примитивни, но смъртоносни оръжия.

— Точно така — рязко потвърди комисарят. — Грубо оръжие, много грубо, но само защото някой се е постарал да изглежда така. Всъщност изработката е много добра и при сегашното ниво на местната технология моделът е идеален: издръжлив и в пределите на техните производствени възможности. Но няма начин — няма начин — толкова много технологични скокове да се случат едновременно. Моята сътрудничка казва, че на Старата Земя са били необходими векове за прехода от груби оръдия с фитилно запалване до оръжия от подобен тип. Всъщност тя настоява, че на Старата Земя никога не е имало оръжие, съчетаващо всички тия характеристики, освен някаква си „винтовка на Фъргюсън“, която не е пускана в серийно производство. Тъй че…

— Тъй че поне проектът трябва да е донесен отвън — гласът на Хонър беше също тъй рязък и мадам Естел кимна.

— Точно така смятам и аз. Някой алчен идиот е изпреварил възможността на медузанците да се избиват помежду си — или да избиват нас — с около хиляда и петстотин земни години. — Мадам Естел изглеждаше грохнала и състарена, а ръката й леко потрепери, докато отмяташе кичур коса от челото си. — Пренесъл е тази гадост през моята охрана и я е дал не на градовете държави в Делтата, а на номадите от Покрайнините. Дори да го хванем, вече няма начин да върнем духа в бутилката, ако е научил медузанците как да изработват оръжието. Всъщност те със сигурност ще измислят сами как да правят по-тежки оръжия — истинска артилерия, Бога ми, — тъй че ако не искаме да се превърнем във въоръжена охрана на Делтата, ще трябва да насърчим градовете държави сами да произвеждат подобни пушки, за да се отбраняват. И най-лошото — нашите криминолози смятат, че медузанците, които убиха Мат, са били пушачи на мекоха — същата извънземна мекоха, която напоследък откриваме отсам Мъхови хълмове.

— Но… защо? — бавно попита Хонър.

— Не знам. — Мадам Естел въздъхна. — Просто не знам. Не се сещам за никаква ценност на тази планета, която да заслужава подобно капиталовложение, Хонър. Никаква. И това — тихо довърши тя — ме плаши повече от всичко останало.

 

 

Тихото бръмчене на сигнала се засили, после прерасна в серия оглушителни звуци, способни да вдигнат мъртвец от гроба. Андреас Венизелос се сепна, изруга и разтривайки очи, закуцука през мрачната каюта. Палецът на босия му крак срещна някакво твърдо препятствие и той едва се добра с подскоци до креслото пред терминала. Сигналът продължаваше да пищи и лейтенантът яростно погледна часовника. Два и петнайсет след полунощ. Беше спал по-малко от три часа.

Дано да не е заради някаква глупост, каза си яростно той.

Приглади разчорлената си коса и натисна само звуковия бутон, за да не се показва в такъв вид.

— Да? — почти изръмжа той.

— Анди? — изрече тъмният екран. — Обажда се Майк Рейно.

Венизелос подскочи в креслото и дрямката мигом се изпари.

— Капитан Рейно?

— Извинявай, че те безпокоя — бързо продължи Рейно. — Знам, че напусна поста само преди няколко часа. Но тук имаме трафик, за който би трябвало да знаеш.

Капитанът от Астроконтролната служба изглеждаше разтревожен, дори малко уплашен и Венизелос се намръщи.

— Какъв трафик, капитане? — попита той.

— Преди около час кралски куриерски кораб пристигна от Мантикора и се насочи навътре в системата — отговори Рейно. — Разбира се, не спря за проверка… — Венизелос кимна. Кралските куриери имаха абсолютно предимство и пълна свобода на движение навсякъде из мантикорското пространство. — … но току-що погледнах пасажерския списък.

Нещо в тона му накара Венизелос да настръхне, но той прехапа устни и мълчаливо изчака.

— Клаус Хауптман, Анди — тихо каза Рейно. — Не знам какво търси на борда на кралски куриерски кораб, но е там. И пътува към Медуза. След случката с „Мондрагон“ си мислех…

Той не довърши и Венизелос пак кимна към тъмния екран.

— Разбирам, капитан Рейно. И ви благодаря. — Той разтърка очи, после въздъхна дълбоко. — Трябват ми няколко минути, за да се облека, сър. Ще предупредите ли свързочния център, че идвам и искам кодиран канал за връзка с „Безстрашен“?

— Разбира се, Анди — отвърна Рейно с явно облекчение и изключи връзката.

Венизелос остана на мястото си още няколко безкрайни секунди, а умът му работеше трескаво.

Дори и най-високопоставените цивилни нямаха работа на борда на кралски куриерски кораб. Но Клаус Хауптман не бе кой да е. Би било трудно да му откажат. Всъщност едва ли някой бе посмял да му каже „не“ от десетилетия насам. Но не беше важно как се е качил на борда, а защо. Венизелос се сещаше само за една причина дойде — и то тайно, с официален правителствен куриер вместо с цивилен полет.

Той стана и посегна към панталоните си.