Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (13)

11.

Лейтенант Макс Стромболи се надигна с тежка въздишка и грижливо подреди инструментите си. Други от оскъдния му екип монтираха излъчвателните антени върху покрива на кулата, но бяха твърде малко, за да може шефът им да стои със скръстени ръце. Освен това все още си го биваше в свързочните схеми, помисли си той, гледайки с гордост таблото.

Не че бе изпитал особена гордост, когато кацна за пръв път на Медуза. Чувстваше се повторно пратен на заточение — този път дори без кораба!

Той се отпусна на тапицираното кресло и започна да настройва таблото, съчетаващо данните от сензорите на „Безстрашен“ и спътниковата мрежа за космически контрол. Над таблото изникна холографска картина и Стромболи се усмихна. Образът изглеждаше идеален, но той за всеки случай включи пълна проверка на системите и зачака компютъра да я извърши.

Капитанът не върши нищо наполовина, помисли си Стромболи. Не понасяше и другите да си вършат работата през пръсти. Като някой си старши лейтенант Максуел Артоа Стромболи, който се туткаше и самосъжаляваше след голямото флотско учение. Макс Стромболи не се смяташе за най-гениалния офицер, раждан някога на планетата Мантикора, но и не беше от най-некадърните. Напоследък просто клинчеше от работа като капризно хлапе и когато капитан Харингтън му поиска онзи курс към Медуза…

Той потръпна от спомена. Господи, в онзи момент очакваше тя да му отхапе главата и да я издрис… тоест изплюе. И знаеше, че си го е заслужил. Но тя не го стори. Само седеше и чакаше търпеливо, а той се чувстваше като пигмей, докато пресмяташе курса — най-вече защото тя не го скастри пред цялата смяна.

Сегашната задача също не се оказа унизителна, както си мислеше отначало. Атмосферата на Медуза можеше да вони като химическа рафинерия със скапани филтри, местните жители можеха да приличат на циркови изроди, но задачата беше много по-важна, отколкото предполагаше. Осъзна го веднага щом видя с какви раздрънкани вехтории АЗМН се опитва да следи високите орбити. Посрещнаха него и хората му с неописуема радост и говореха само добри неща за капитана, но дори и хвалбите им го караха да се срамува, че флотът ги е изоставил за толкова дълго време.

Стромболи въздъхна и завъртя креслото, за да види първите пробни разпечатки. Изглеждаха добри и той остави листовете да се подреждат в подноса на принтера, после се загледа през прозореца.

Господи, ама че мизерна планета! Новосъздаденият контролен център заемаше най-горния етаж на една от ъгловите кули на правителствения комплекс и от високото се разкриваше удивително добра гледка към необятна равнина, покрита със сиво-зелен мъх. Равнината стигаше до бреговете на нещо, което местните жители наричаха река. Всъщност това бе един от мътните, тинести и мазни на вид канали, които пресичаха блатистата делта, а отвъд него се извисяваха стените на кокиларския град.

Той взе от лавицата електронен бинокъл и погледна през него към далечната стена оттатък реката. Бинокълът я приближаваше на една ръка разстояние и Стромболи отново се изуми от размера на камъните. Блоковете бяха изсечени далече оттук и докарани по реката, а най-малкият от тях имаше страна около метър. Адски впечатляваща архитектура за цивилизация, разчитаща само на мускулната сила, дори при слабата тукашна гравитация. Особено пък за тъй издължени и грозни същества като кокиларите.

Той насочи бинокъла към един от местните жители. Все още не можеше истински да повярва, че тия същества са способни да изградят подобна огромна стена. Също както на Сфинкс, местните аналози на млекопитаещите (птици нямаше) имаха по шест крака, но приликите свършваха дотук. Заради високата гравитация зверовете на Сфинкс бяха едри, яки и тромави, с изключение на някои по-дребни зверчета, като дървесните котки. Медузанците бяха високи, стройни и отгоре на всичко имаха тристранна симетрия. Бяха топлокръвни и живораждащи, но според Стромболи най-много приличаха на едно насекомо от Старата Земя, наречено богомолка. Само че, разбира се, нито едно земно насекомо нямаше крайници, разположени равномерно от трите страни на тялото.

Също като човека, преобладаващият местен вид бе освободил горните си крайници за труд, заставайки на долните крайници, но краката бяха невъобразимо дълги и тънки. Естествено, този своеобразен триножник им осигуряваше изключителна стабилност, когато блокираха шестте си стави; тия колене обаче също озадачаваха Стромболи. И те, и бедрените стави над тях не се прегъваха, а се въртяха и като гледаше някой кокилар да върви, Стромболи имаше чувството, че ще му призлее. Кой знае как изглеждаха, когато тичаха.

Компютърът тихо сигнализира, че проверката на системата е приключила. Стромболи остави бинокъла и се завъртя към пулта. Да, мизерна планета, но орбиталният трафик беше изцяло на негово разположение и изведнъж го обзе нетърпение да се хване на работа.

 

 

Огромната антигравитационна товарна совалка изглеждаше като насекомо, докато се плъзгаше покрай кораба-майка с мантикорска регистрация. Митническият катер, свързан с него, приличаше на микроб. Двама души от екипажа на совалката стояха от двете страни на преходния тунел като часови по неволя. Мичман Скот Тремейн още не бе навършил тринайсет мантикорски години и изпълняваше първата си мисия след завършването на военната школа, но нещо в онези двамата го притесняваше. Знаеше, че нещо не е наред, а те изглеждаха много нещастни, когато се появи на борда, затова той се обърна и с прикрит интерес огледа подофицер Харкнес.

Подозираше, че подофицер Харкнес е костелив орех. Беше надникнал в досието му, преди да напусне кораба (инструкторите от Академията твърдяха, че това е задължително, когато поемаш командване) и съжаляваше, че не е имал повече време за това увлекателно четиво. Харкнес служеше във флота вече над двайсет години (почти трийсет и пет земни години) и доколкото Тремейн успя да преброи, беше предлаган за повишение общо дванайсет пъти. В крайна сметка последният път се бе оказал успешен. Но подофицер Харкнес имаше една слабост — всъщност две. Страдаше от физическа неспособност да мине покрай космически пехотинец в цивилен бар, без да налети на бой, освен това твърдо вярваше, че човешкият му дълг е да осигурява на екипажа всички дребни благини, липсващи в корабните складове.

Освен това беше един от най-добрите специалисти по ракетни снаряди, което навярно обясняваше защо още не е изхвърлен от флота.

Но в момента Тремейн най-много се интересуваше от онова, което му каза боцман Макбрайд, преди да напусне кораба. Тремейн харесваше боцмана. Макар да се отнасяше към него като към глуповато кутре, тя даваше да се разбере, че под грижливия надзор на боцманите — чието основно задължение е да бършат носовете и задниците на мичманите и да не им позволяват да се препъват в собствените си крака — някой ден от него може да излезе достоен офицер. А междувременно нейните безкрайно почтителни намеци често успяваха да го спрат само на крачка от поредната издънка.

— Не би било зле да слушате подофицер Харкнес, сър — каза му тихо Макбрайд на сбогуване. — Ако някой на този кораб може да открие контрабанден товар, това е той. И… — тя се усмихна многозначително — вече обсъдих с него колко е важна задачата.

Затова сега Тремейн леко отстъпи встрани и се подпря на товарния конвейер, за да наблюдава Харкнес и същевременно да вижда с крайчеца на окото си двамата от екипажа.

С копие от товарителницата в ръка Харкнес обикаляше грижливо подредените антиграв контейнери и проверяваше етикетите. В набедрения джоб на гащеризона му тежеше магнитен четец, но капакът на джоба оставаше закопчан. Той забави крачка, приведе се към един контейнер и Тремейн забеляза, че единият от двамата до тунела се напрегна.

— Господин Тремейн — подвикна Харкнес, без да се обръща.

— Да, подофицер?

— Това може да ви се стори интересно, сър.

Удивително бе колко бащински глас можеше да прозвучи от тази обезобразена боксьорска физиономия. Харкнес говореше като учител, поканил любимия си ученик да демонстрира пред класа интересен експеримент. Тремейн прекоси товарния отсек и застана до него.

— Какво има, подофицер?

— Това, сър.

Дебелият пръст с ожулени кокалчета посочи лъскавата митническа лента, опасваща контейнера, и по-специално печата на митническата служба с кралския герб — звезда, коронована мантикора, сфинкс и грифон. За Тремейн всичко изглеждаше идеално.

— Какво не е наред?

— Ами, сър — каза замислено Харкнес, — не мога да бъда сигурен, но…

Загрубелият пръст побутна лентата и Тремейн трепна, когато печатът се откъсна от нея и падна на пода. Приведе се и видя лепенката на мястото, откъдето беше изстърган оригиналният печат.

— Знаете ли, сър — продължи Харкнес все тъй замислено — обзалагам се, че онези шибани симпатяги… да ме прощавате, сър… — гласът му не звучеше твърде виновно, но Тремейн реши да премълчи; имаше си по-важни грижи — … от АЗМН толкова дълго са се мъчили да си вършат работата без свястна апаратура, че тия тук съвсем са се разхайтили. — Той печално поклати глава като изкусен майстор, гледащ калпава изработка. — Никога не биха минали през истинска митница.

— Разбирам…

Тремейн се озърна през рамо към силно притеснените мъже от екипажа. Единият опитваше да се изниже към пилотската кабина и Тремейн кимна на редник Кол. Пехотинецът се завъртя и сложи ръка върху кобура на шок-пистолета. Човекът застина на място.

— Какво мислите, че има вътре, подофицер? — попита развеселено мичманът.

— Ами, сър, според товарителницата — Харкнес потупа контейнера — тук има пратка плугове от дуросплав за търговски картел „Хауптман“ на Медуза.

— Хайде да ги погледнем — каза Тремейн.

— Слушам, сър.

Широката усмивка на Харкнес разкри два реда зъби, твърде гладки и правилни, за да са истински. Той извади от джоба си силов нож, щракна бутона и се намръщи от тънкия пронизителен писък, който според мантикорските закони трябваше да издават всички подобни устройства. После плъзна невидимото острие по фалшивата митническа лента и в трюма се разнесе свистенето на изравнено налягане.

Харкнес вдигна капака… и застина от изненада.

— Я гледай ти, я гледай ти — промърмори той и добави разсеяно „сър“, като се сети за мичмана до себе си. Отметна капака докрай. — Много странни ми се виждат тия плугове, господин Тремейн.

— И на мен — каза след малко Тремейн и се наведе да плъзне длан по лъскавата кафяво-златиста кожа. Контейнерът беше два метра дълъг, един метър широк и един метър дълбок, и изглеждаше пълен догоре. — Дали е това, което си мисля, подофицер?

— Да, ако си мислите, че са кожи от грифонски кодиак. — Харкнес тръсна глава и Тремейн буквално усети как прищраква касовият апарат в мозъка му. — Трябва да струват поне двеста-триста хиляди долара — промърмори подофицерът и бързо добави: — Само в този контейнер.

— Направо от списъка на защитените видове. — Гласът на Тремейн бе тъй мрачен, че подофицерът се надигна и го погледна с изненада. Младокът до него съвсем не изглеждаше млад, докато се взираше в контейнера. — Мислите ли, че долу са възнамерявали да ги прехвърлят на друг кораб, подофицер?

— Или там, или в орбиталния склад. Не виждам какво друго биха могли да ги правят, сър. На кокиларите не им трябват такива неща.

— И аз така предположих. — Мичманът тръсна глава и се озърна из мрачния трюм. — Подофицер Харкнес, мисля, че ще е най-добре да проверите останалите митнически печати. — Подофицерът кимна, а Тремейн се усмихна хладно на двамата от екипажа. — Междувременно с тези господа ще отидем да посетим капитана им. Мисля, че бих искал да посетя и кораба-майка.

— Слушам, сър.

Едрият подофицер козирува — нещо, с което рядко удостояваше мичманите — и кимна на двамата си помощници, докато Тремейн и редник Кол извеждаха от трюма двама крайно нещастни членове на екипажа.

 

 

Хонър дочете рапорта на мичман Тремейн и тръсна глава. После изключи терминала и мислено си отбеляза, че мичманът приписва изцяло на подофицера заслугата за откритата контрабанда. Това беше необичайно за един младши офицер, но потвърждаваше доброто й мнение за младежа.

Когато включи Тремейн в екипа, тя очакваше нещо подобно. Не бе очаквала обаче хипотезата на мадам Естел за контрабандистите да се потвърди толкова скоро. Трябваше да признае, че не бе очаквала и да е замесен мантикорски кораб — при това свързан с картела „Хауптман“.

Тя завъртя креслото и хвърли поглед към Маккиън. Първият помощник изглеждаше тъй, сякаш бе захапал нещо кисело, и Нимиц надигна глава от възглавничката на рамото й, за да го огледа внимателно.

— Не знам дали Тремейн е доволен от себе си, или се тревожи какво да прави сега — каза тя и напрегнатите рамене на Маккиън трепнаха. — Вероятно ще последват интересни събития на Мантикора.

— Да, госпожо. — Маккиън размърда беззвучно устни, после вдигна глава и я погледна в очите. — Знаете, че от „Хауптман“ ще отрекат да имат нещо общо с това.

— Контрабандни кожи за четирийсет и три милиона? Естествено, че ще отрекат… също както капитанът на „Мондрагон“ се кълне, че сигурно са ги донесли космическите феи — иронично подхвърли Хонър. — Чудя се какво ли ще открие Тремейн, когато разрови главния трюм.

— Неприятности, капитане. — Маккиън говореше тихо, сякаш против волята си, и Хонър вдигна вежди. Първият помощник се размърда смутено в креслото и сякаш загуби част от досегашната си официална сдържаност. — Каквото и да намери Тремейн, от „Хауптман“ ще настояват, че нямат нищо общо, и можете да се обзаложите, че разполагат с писмени доказателства. В най-добрия случай ще пострада капитанът на „Мондрагон“ и евентуално ковчежникът.

— И това е начало, капитан Маккиън. А доказателствата може да не са чак толкова неоспорими, колкото си мислите.

— Вижте, госпожо, знам, че невинаги сме… — Той замълча и прехапа устни. — Искам да кажа, че картелът ще е много недоволен от вас, а тия хора имат високопоставени приятели. Заловихте пратка контрабандни кожи, но струва ли си? Наистина ли си струва? — Погледът на Хонър стана заплашителен и Маккиън побърза да продължи: — Не казвам, че не е незаконно — Бога ми, тук сте права! И разбирам какво се опитвате да постигнете. Но щом напуснем гарнизон Василиск, всичко тутакси ще се върне на старите релси. За тях това е дреболия, дори няма да усетят загубата, но ще запомнят вас.

— Искрено се надявам да ме запомнят, капитан Маккиън — хладно отвърна Хонър и Маккиън тревожно се вгледа в нея. За пръв път от много време насам се тревожеше за капитана си, защото тя наистина бе негов капитан, но тъмните й очи бяха твърди и неотстъпчиви като броня.

— Но вие рискувате цялата си кариера за една дреболия, която няма да промени нищо! — възрази той. — Капитане, тия неща…

— Трябва да бъдат спрени и това е наш дълг.

Гласът й пресече неговия и той болезнено примижа, като забеляза под гнева в очите й някаква скрита болка. Болка и още нещо. Презрение, може би, а това нараняваше дълбоко, много дълбоко.

Ноздрите на Хонър трепнаха гневно.

— Капитан Маккиън — каза тя със същия хладен глас, — моят дълг не зависи от онова, което другите правят или не правят, за да пренебрегнат своя. И не обичам да гледам престъпна дейност, докато съм на пост. Ще окажем на мичман Тремейн максимална подкрепа. Освен това искам допълнително внимание към другите кораби — всички други кораби — на картел „Хауптман“. Разбрахте ли ме?

— Разбрано, госпожо — мрачно отвърна той. — Аз само…

— Оценявам загрижеността ви — прекъсна го тя, — но „Безстрашен“ ще изпълни задълженията си. Докрай.

— Слушам, госпожо.

— Благодаря. Свободен сте.

Той стана и напусна каютата й объркан, разтревожен и леко прегърбен от товара на някакъв странен, дълбоко вкоренен срам.