Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (18)

16.

Скоти Тремейн натисна бутона и се протегна, докато креслото му с тихо бръмчене се отдръпваше от командния пулт на катера. Той направи гримаса и разкърши рамене, после стана.

— След няколко минути се връщам, Рут — каза Тремейн на пилота.

— Няма проблеми, господин Тремейн — усмихна се старшина Рут Клайнмюлер. — Планетата няма да избяга, докато се върнете, сър.

— Сигурно — кимна той и отвори люка на пилотската кабина. Тръгна по тесния коридор (катерите бяха не по-големи от древните пътнически боинги) към каютата на механика и надникна вътре. — Как върви?

— Нищо, сър. — Униформената жена пред сензорната апаратура сбърчи нос. — Ако вярваме на това чудо, летим над пълен пущинак.

— Ясно.

Тремейн удържа усмивката си. Отговорът беше почтителен и сравнително оптимистичен, но в тона се криеше раздразнение. Когато ги пратиха на митническа служба, хората му не бяха доволни, но отношението им бързо се промени след първите трескави седмици. Бяха открили радостта от големите удари и отражението им върху техните банкови сметки. Сега протестираха срещу всяко откъсване от оредяващия поток на орбиталната контрабанда.

— Знаете ли, сър — изрече глас зад гърба му, — без още катери ще се мотаем до второ пришествие.

Тремейн се обърна към подофицер Харкнес.

— Да, подофицер, знам. Но ако случайно нямате в шкафчето си още пет-шест катера, не виждам откъде ще потърсим помощ. А вие?

— И аз, сър — призна Харкнес.

Мичманът бе направил голяма крачка напред след първата открита контрабанда, помисли си Харкнес. Той харесваше Тремейн — младежът не беше нито надут пуяк като мнозина мичмани, които не смееха да си признаят липсата на опит, нито пък бягаше от отговорност, — но все още го проверяваше. Има много начини да се разбере какво представлява всъщност един офицер, а дълбоко в младия господин Тремейн се криеха неподозирани качества.

— Просто си мислех, сър — добави след малко подофицерът.

— За какво?

— Ами, сър, хрумна ми, че напълно изтеглихме нашия катер от митничарската работа, нали така? — Тремейн кимна. — С тия полети на ниска орбита задачата ще ни отнеме много дни, но какво ще речете за другите катери и совалки? — продължи Харкнес. Тремейн приведе глава настрани и му направи знак да продължава. — Мислех си, сър, че всяка от тези машини прави по шест излитания и кацания на ден — за смяна на екипите, — и взех да се чудя. Не можем ли леко да изменим маршрутите им за кацане и излитане? Искам да кажа, те имат същите сензори като нас, нали така?

— Хм… — Тремейн се почеса по брадата. — Така си е. Можем да изменим траекториите така, че да покрием цялото полукълбо, нали? А на нас ще ни остане време да проучим другата страна на планетата.

Той бавно кимна и замислено присви очи. Харкнес отвърна на кимването.

— Подофицер — каза тържествено мичманът, — това си струва да се обмисли. Благодаря.

— Моля, сър — отвърна Харкнес и Тремейн се отправи към свързочното табло в кабината.

 

 

Лейтенант Сантос влезе в заседателната зала и спря зад капитанското кресло. Хонър беше заета да преглежда данните за планетното енергопотребление и не я чу да влиза, но вдигна глава от звука на внезапно и сочно хрупане.

Мощното мъркане на Нимиц потвърди нейните подозрения и тя хвърли остър поглед към Сантос, когато видя целината в предната лапа на дървесния котарак. Макар и роден на дърво, Нимиц нямаше подходящи зъби за растителна храна. Дървесните котки от Сфинкс се хранеха с по-дребни животински видове, обитаващи тяхното царство. Сега острите зъбки на Нимиц раздираха целината на дълги… и лигави зелени влакна.

Сантос се усмихна виновно, гледайки блажения котарак, а Хонър поклати глава.

— Знаеш, че не му се отразява добре, Доминика — сгълча я тя.

— Но толкова му харесва, кептън — оправда се Сантос.

— Знам, че му харесва, но не може да я усвои… не напълно, искам да кажа. Липсват му нужните ензими. Просто си тъпче корема и после не иска да яде.

Нимиц спря да дъвче. Гласните му струни бяха абсолютно неподходящи за имитация на човешка реч, но той разбираше удивително голям брой думи, а точно тези реплики бе чувал неведнъж през годините. Сега хвърли на Хонър презрителен поглед, вирна опашка, изправи се на задни лапи и потри глава в ръката на Сантос, за да демонстрира недвусмислено мнението си по въпроса. Главният механик бе негова любимка сред офицерите на „Безстрашен“ — навярно защото напоследък винаги му носеше стрък целина, мрачно помисли Хонър и въздъхна.

— Е, би трябвало да съм свикнала. Този хитрец винаги намира кой да угажда на пороците му.

— Много е мил, нали? — съгласи се Сантос.

Тя почеса Нимиц по брадичката, после седна и Хонър се усмихна. Трябваше да признае, че не може да устои на хора, които имат слабост към дървесните котараци.

— Искали сте да ме видите — каза Сантос след малко.

— Да. — Хонър посочи информационния дисплей. — Преглеждах данните на Барни за предполагаемото енергопотребление. Струват ми се ужасно неясни.

— Не е лесно да се обобщят, кептън. — Сантос плъзна пръсти през косата си и се намръщи замислено. — Той не разполага с достоверни данни за какво се използва енергията, тъй че хората му разчитат най-много на ИСП. — Хонър вдигна вежда и Сантос поясни с широка усмивка: — Това е от нашия инженерски жаргон, тоест „изсмукано от средния пръст“. Могат да подават някои точни данни — например комуникации, външно осветление, топлинно излъчване, — но без цялостни сведения за техниката в анклава всичко е стрелба напосоки. Дори такава дребна подробност като дали хората се сещат да изключат осветлението, преди да излязат, може значително да промени оценката.

— Хм… — Хонър потърка носа си и се облегна назад, слушайки как Нимиц хруска и мляска с целината. — Как върви монтирането на датчици към колекторите? — попита тя изведнъж.

— Остават ни още три… не, четири — отговори Сантос. — Съжалявам, но само с транспортните катери…

Хонър вдигна ръка и се усмихна.

— Не се извинявай. Справяш се добре, особено като се има предвид, че не искаме никой да забележи. — Тя леко разклати креслото, продължавайки да гледа данните на монитора, после сви рамене. — Добре, да видим дали можем да подходим по друг начин, Доминика — промърмори след малко и натисна бутона за свръзка.

— Дежурният офицер слуша — раздаде се гласът на лейтенант Уебстър.

— Свързочник, тук капитанът. На мостика ли е първият помощник?

— Не, госпожо. Мисля, че слезе във втори ракетен отсек. Тактическият офицер има някакви проблеми със зареждането.

— Ясно. Обадете му се, моля. Ако е свободен, бих искала да го видя в заседателната зала. Помолете да дойде и лейтенант Кардонес.

— Слушам, госпожо. — Настана кратко мълчание, после Уебстър пак се обади: — Идват към вас, госпожо.

— Благодаря, Самюъл. — Хонър изключи връзката и погледна Сантос. — Ако Барни не може да ни даде точни данни, може пък ние да му помогнем с ИСП.

— Как?

— Е, хрумна ми, че…

Хонър не довърши, защото люкът се отвори пред Кардонес. Лейтенантът кимна малко плахо на Сантос, после се обърна към капитана.

— Търсили сте ме, госпожо?

— Да. Седнете, оръжейник. Имам проблем и искам да ми помогнете заедно с първия помощник.

— Проблем ли, госпожо? — Кардонес изглеждаше леко стреснат и Хонър се усмихна.

— Не е свързано с вашия отдел. Просто…

Люкът пак се отвори. Маккиън бе облякъл над униформата си омазнен работен гащеризон. Това бе едно от нещата, които Хонър категорично одобряваше у своя заместник — не се боеше да си изцапа ръцете.

— Викали сте ме, госпожо — изрече той с далеч по-официален тон от Кардонес.

Хонър кимна, усещайки как лицето й машинално се стяга в официална маска, и посочи креслото срещу Сантос.

— Да. Какъв е проблемът с ракетите? — попита тя, опитвайки за пореден път да изтръгне помощника от неговото отчуждение.

— Нищо сериозно, капитане. Мисля, че вече почти е разрешен — рапортува отсечено той и Хонър въздъхна. Зад нея Нимиц спря да хрупа за миг, после продължи малко по-сдържано.

— Е, както казах на Раф, имаме проблем. Опитваме се да засечем необичайно потребление на енергия, но ни липсват базови данни.

Маккиън кимна. Сивите му очи бяха замислени, но хладни.

— От вас и Раф — продължи Хонър — искам да вземете цялата мощност на слънчевите колектори и да я сравните с грубата оценка на майор Исварян. Искам данни за общото енергопотребление на всички анклави в течение на няколко дни, които да сравним с нашата оценка на пропорционална основа.

Тя замълча и Кардонес се озърна към първия помощник, сякаш очакваше да зададе въпрос. Когато Маккиън само кимна, той се изкашля.

— Извинявайте, госпожо, но каква полза ще имаме от това?

— Може да не ни помогне особено, но искам да видя доколко е точна началната оценка на Барни. Ако е сравнително точна, или ако има еднакво отклонение във всички случаи, значи имаме не само потвърждение на метода му, но и известна представа как трябва да изглеждат енергийните потребности на анклава. Ако в повечето случаи е близко до истината, но в един или два от тях има голямо отклонение, това ще ни подскаже да им обърнем по-сериозно внимание.

Кардонес кимна. Маккиън седеше мълчаливо и чакаше.

— Освен това — продължи Хонър — искам промените в енергопотреблението по часове. За да усетя общата схема. Искам да знам дали някъде използват големи количества енергия след местния залез — особено късно нощем. Сравнете промените в енергопотреблението на всички анклави по часове. Ако на едно-две места спадането е по-слабо, искам да знам това. Според твърденията на майор Исварян и неговите хора от АЗМН лабораторията за производство на мекоха не може да спре по средата на процеса, затова ако някъде енергопотреблението остава високо, докато при съседите спада, може би сме се натъкнали на лаборатория.

Кардонес пак кимна с грейнали очи. За разлика от Маккиън.

— Веднага се заемам, госпожо — каза след малко помощникът. — Има ли нещо друго?

— Не — тихо каза Хонър.

Маккиън стана, кимна на Кардонес и двамата излязоха. Хонър изчака люкът да се затвори зад тях и въздъхна.

— Кептън? — обади се тихо Сантос.

Хонър се изчерви. Беше забравила за присъствието на главния механик и мислено се упрекна, че разкрива пред друг офицер тревогата си за Маккиън. Застави се да прикрие огорчението и се обърна към Сантос.

— Да, Доминика?

— Аз… — Сантос помълча, сведе очи към ръцете си върху масата, после изпъна рамене. — За първия помощник, госпожо. Аз не…

— Капитан Маккиън не е твоя грижа — каза спокойно Хонър.

— Знам, госпожо, но… — Сантос си пое дълбоко дъх и пренебрегна ясния намек да смени темата. — Кептън, знам, че се тревожите за него. Всъщност знам, че се тревожите за всички нас. Ние… не бяхме в най-добра форма, когато пристигнахме тук, нали?

— Нима съм се оплаквала? — попита Хонър и я погледна право в очите.

— Не, госпожо. Но и не бихте го сторили, нали? Гласът на Сантос беше също тъй спокоен и Хонър смутено махна с ръка. Влачейки остатъка от целината, Нимиц пролази в скута й, вдигна глава над масата и огледа внимателно двете жени.

— Работата е там, кептън, че познавам Алистър Маккиън отдавна — продължи тихо Сантос. — Той е приятел… а аз съм следващият ви офицер по старшинство.

Хонър въздъхна и се облегна назад. Помисли си, че трябва да прекрати този разговор. Най-много мразеше да обсъжда офицер зад гърба му, особено ако е неин подчинен. Но вече не издържаше отношенията с Маккиън. Беше използвала всички възможни средства да стигне до него — да го накара да бъде истински първи помощник, от какъвто се нуждаеше, а не ефикасен и безучастен автомат, — но не успя. В гласа на Сантос нямаше злорадство или високомерие, а само загриженост. Освен това Доминика казваше истината; тя беше вторият по старшинство офицер на Хонър — третият човек в командната верига на кораба и имаше не просто право, а задължение да говори, когато види проблем.

Когато видя реакцията на капитана, лицето на главния механик се поотпусна. Тя посегна да погали Нимиц зад ушите.

— Обикновено Алистър е добър офицер, кептън. Нещо повече, той е добър човек. Но да ме прощавате, личи си, че не сте на една вълна, и не вярвам, че не сте се опитвали да го преодолеете. Никога не съм го виждала такъв и се тревожа за него.

Хонър се вгледа замислено в Сантос. Не долавяше и следа от егоизъм. Доминика не се опитваше да спечели благоразположението й или да забие нож в гърба на прекия си началник.

— И какво? — попита тя лаконично, защото не можеше — и не искаше — да критикува Маккиън, като се съгласи със Сантос и изрази собствената си тревога.

— Аз просто… — Сантос помълча и се вгледа в пръстите си върху главата на котарака. — Просто искам да знаете, че каквото и да не е наред, той също страда, кептън — каза накрая тя. — Мъчи се да не го показва, но според мен смята, че е изневерил на дълга си… на вас, на кораба. И в известен смисъл наистина е така. Не знам защо, но просто не е така ангажиран, както беше при капитан Рат, а той обича този кораб до последния болт. — Тя вдигна глава, огледа залата с леко замъглени очи и се усмихна. — Аз също. Старичък е и го нараниха зле, когато изкормиха въоръжението, но е разкошен стар негодник. Няма да ни изостави в беда… — тя отново погледна Хонър в очите, — Алистър също. Какъвто и да му е проблемът, няма да ви изостави, когато стане напечено, кептън. Това е… — тя пак помълча, после махна с ръка. — Това е каквото имах да кажа.

— Разбирам, Доминика — меко отвърна Хонър.

— Да, госпожо. — Сантос стана, въздъхна дълбоко, погали Нимиц за последно и изпъна рамене. — Е, аз по-добре да се захващам с онези датчици, госпожо — каза тя малко по-рязко и се отправи подир Маккиън и Кардонес.

Нимиц се настани в скута на Хонър да си дояде целината, а тя се облегна назад и бавно плъзна длан по хълбока му, докато обмисляше казаното от Сантос. Трябваше кураж — и искрена загриженост, — за да поеме такъв риск пред капитана си. (На Хонър дори не й хрумна да се запита дали собственият й пример не е причината за тази откровеност на Сантос.) Повечето офицери биха се постарали да стоят настрани от помощник, за когото подозират, че е в лоши отношения с капитана, за да не се разпростре височайшият гняв и върху тях. А важното бе не само в казаното от Доминика, но и в начина, по който го каза. Личеше загрижеността й, първо за кораба и след това за първия помощник, но нямаше съмнение, че много държи на Маккиън.

И това е важно, реши Хонър. Винаги беше добър знак за един офицер, когато подчинените му се застъпват за него, особено ако биха имали интерес от неговото отстраняване. Нещо повече, думите на Сантос потвърждаваха мнението й, че Маккиън се бори с нещо в себе си — нещо, което и главният механик не можеше да разбере напълно.

Доминика Сантос не би се застъпила за офицер, когото не смяташе за достоен, дори и да го харесваше. Хонър бе сигурна в това и като си припомни своите срещи с Маккиън, тя осъзна, че Сантос е права. Какъвто и да беше проблемът, колкото и да му бе трудно да протегне ръка към нея, той си изпълняваше задълженията. Не тъй добре, както можеше, не без видимо отчуждение и формализъм, и определено не така, както би искала Хонър, но ги изпълняваше. Заставяше се да го прави, макар да личеше, че нещо го гризе отвътре.

Тя въздъхна, стана и прехвърли Нимиц на рамото си да дояжда последната огризка от целината. Дъвчейки радостно, той притисна брадичка в късата й коса, а тя събра ръце зад гърба си и тръгна към люка.

Не беше честно. Не трябваше да прави отстъпки на първия помощник, не трябваше да се тревожи за неговата подкрепа и проблемите, които го мъчеха. Но никой не бе казал, че животът е честен, а в МКФ имаше един твърд принцип: няма лоши екипажи, а лоши капитани. Това се отнасяше и до офицерите. Колкото и да й се искаше Маккиън да свали преградата, тя трябваше да работи с него — или да го замени. А не можеше да го замени. Не и само защото не са на една вълна.

И особено ако Сантос е права, помисли си тя, докато отваряше люка. Знаеше, че каквото и да измъчва Алистър Маккиън, той няма да я подведе в тежък час.