Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (23)

21.

Когато Хонър се върна на мостика, адреналинът още кипеше в кръвта й. Беше се проявила откъм най-грозната си страна, но дребнавата, отвратителна отмъстителност, скрита зад лъскавата фасада на Хауптман, просто я предизвика. Всяка нейна дума бе искрена. Знаеха го и двамата. Знаеха още, че неговата репутация — неговата безценна, самонадеяна репутация — не би оцеляла, ако откажеше предизвикателството.

Докато асансьорът спираше, тя въздъхна дълбоко. Вратата се отвори и Хонър излезе на мостика. Пановски тревожно надигна глава и тя разбра, че поне част от разговора е минала през люка на залата. Или просто се дължеше на напрежението между нея и Хауптман, когато прекосиха мостика на връщане към хангара. Все едно. Лейтенантът знаеше. Тревожното му лице беше красноречиво и тя видя подобни изражения по лицата на повечето от подчинените си.

Спря за момент и се застави да се усмихне. Тревогата на Пановски остана все същата, но младежът видимо се поотпусна. Бавно и спокойно Хонър пристъпи към центъра на мостика и се озърна за Маккиън. Нямаше го, но вратата на заседателната зала беше затворена.

Първият помощник вдигна глава, когато люкът се плъзна настрани. Хонър го погледна, но не й се искаше да влезе — вътре все още тегнеше твърде много студена омраза. Тя усети как остатъчната ярост на Маккиън напира да се слее с нейната, но той все пак успя да се усмихне и понечи да стане. Махна му да седи и тръгна към своето място.

— Ти пое голям риск, Алистър — каза тя. За пръв път го наричаше по име, но той дори не забеляза.

— Аз… — той разкърши рамене. — Просто побеснях, госпожо. Идва тук като Господ при клетите грешници. И онзи мръсен трик накрая…

Маккиън скръцна със зъби и поклати глава.

— Той няма да забрави как го смачка. — Маккиън кимна и Хонър усети горчивата ирония, че повтаря собствените му думи, след като Тремейн бе открил първата нелегална пратка на картела. — Не биваше да го правиш. Битката беше моя, отговорността също… но все пак ти благодаря.

Маккиън вирна глава и се изчерви.

— Не беше само ваша, госпожо. Беше на флота. Беше на „Безстрашен“, по дяволите, значи и моя.

Той се изчерви още повече, сплете пръсти в скута си и наведе очи към тях.

— Аз… не бях много добър помощник, нали, госпожо? — попита той.

Хонър отвори уста да отговори, но замълча и се вгледа в него. Този човек току-що бе заложил главата си заради нея. Беше си навлякъл гнева на един от най-могъщите хора в кралството и тя потръпна при мисълта как би свършил сблъсъкът с Хауптман без неговата намеса. Изобщо не й бе хрумнало да използва случая с нелегалното устройство, за да обърне манипулациите на Хауптман срещу самия него. В онзи момент не мислеше трезво. Усещаше само гняв, отвращение и желание да отвърне на удара. Познаваше се — знаеше, че е била на косъм от физическо нападение срещу Хауптман, а това би я съсипало независимо от обстоятелствата.

Маккиън я спря навреме. Той видя възможността и я използва, за да изтласка Хауптман в отбрана, давайки време на Хонър да се овладее поне отчасти. Сега тя имаше дълг към него — дълбок, чисто личен дълг, който едва ли някога щеше да има възможност да изплати. И затова й се искаше да му каже да не се тревожи, да забрави за недостатъците си като първи помощник.

Но тя беше капитан на военен кораб. Личните чувства и благодарности стояха на второ място. Така трябваше. Затова се изкашля и заговори тихо, без емоции:

— Да, господин Маккиън. Не бяхте.

Видя как раменете му се напрегнаха и поиска да му протегне ръка. Но не го стори. Само седеше и чакаше.

Тишината ставаше все по-напрегната и мъчителна, Маккиън кършеше ръце в скута си. Хонър чуваше дишането му, чуваше ударите на собствения си пулс и продължаваше да чака. Усещаше неговата потребност да каже още нещо и знаеше, че се нуждае от време, а поне сега можеше да му го даде.

— Знам, че не бях, госпожо — каза най-сетне Маккиън. — И… съжалявам. — Той сви рамене и вдигна очи към нея. — Не е кой знае какво, но друго не мога да кажа. Аз ви подведох… подведох кораба… и съжалявам.

— Защо, Маккиън? — тихо попита тя.

Помощникът потрепери от съчувствието в гласа й, но разбра въпроса. За момент й се стори, че той ще скочи и ще побегне навън, но Маккиън остана на мястото си.

— Защото… — Той преглътна и хвърли невиждащ поглед из залата. — Защото позволих на личните си чувства да изместят дълга, госпожо.

Той се застави да я погледне и в този момент сякаш си размениха годините. Високият силен помощник изведнъж стана млад и уязвим въпреки дългогодишния опит, докато я гледаше в очите с молба да разбере.

— Вие дойдохте на борда и изглеждахте тъй адски млада — продължи той с ненавист към себе си. — Знаех, че заслужавате поста. Господи, стигаше един поглед към досието ви, за да го разбера. Но толкова го желаех. Нямах нужния ценз… — Той се разсмя дрезгаво. — Сигурно никога няма да го имам. Аз съм момче за всичко, капитане. Впрегатно добиче. От онези, дето не смеят да вирнат глава. Но, господи, как исках този кораб. Повече, отколкото смеех да си призная. И ето ви вас — пет години по-млада, а вече с команден стаж на хиперпространствен кораб, влизате през люка с бялата барета, за която мечтаех.

Той стисна юмруци и стана. Закрачи из малката заседателна зала като звяр в клетка и Хонър усети тревогата и разкаянието му. Сякаш виждаше как страданието го обгръща като отровна мъгла, но потисна внезапния импулс да го прекъсне, да го защити от самия него. Не можеше. Той трябваше да каже всичко — и тя също се нуждаеше от това, ако искаше най-сетне да рухне преградата между тях.

— Мразех ви. — Той извърна глава и глухият му глас отекна между стените. — Казвах си, че не е вярно, но беше така. И ставаше все по-зле. Ден след ден. Ставаше все по-зле всеки път, когато ви виждах да вършите нещо правилно, и осъзнавах, че искам да сбъркате, за да оправдая чувствата си. После дойдоха маневрите. — Той отново се завъртя към нея с изкривено лице. — По дяволите, знаех, че ви товарят с невъзможна задача, след като ни съсипаха въоръжението! Знаех, че е невъзможно — и вместо да преобърна света, за да успеете въпреки всичко, аз ви оставих да носите цялата тежест, защото дълбоко в душата си исках да се провалите. Капитане, аз съм тактически офицер. Всеки път, когато нещо се объркваше, всеки път, когато един или друг от онези проклети Агресори ни „унищожаваше“, нещо в мен ми подсказваше, че е можело да се справя по-добре. Знаех, че всъщност не е така, но нямаше значение. Просто така го чувствах. Все пак опитвах да изпълнявам задълженията си, но не можех. Не и както би трябвало.

Маккиън пристъпи до масата, опря ръце на нея и се приведе към Хонър.

— А после това. — Той размаха ръка наоколо. — Гарнизон Василиск. Казвах си, че вината е ваша, че заради вас са ни пратили тук, и пак беше лъжа. Но всеки път, когато се утешавах с лъжа, трябваше да добавя и още една, за да оправдая предишните. И тъй, вината бе ваша, а не моя, а всички онези приказки за дълг и отговорност, когато никой друг не си помръдва пръста — всички те бяха глупости. Идеалистични глупости на зелен новобранец от Академията, нямащи нищо общо с реалния свят. — Той пак я погледна. — Но не бяха, нали, госпожо? Не и за вас. Не знам защо Йънг ви натовари така. И няма значение. Важното е, че вие не взехте да хленчите. Не се скатавахте. Просто си плюхте на ръцете и… — Той тръсна глава и се изправи. — Сритахте ни задниците, капитане. Отново и отново, докато накрая ги размърдахме, зарязахме самосъжалението и пак станахме кралски офицери. А аз знаех какво правите и защо, и през цялото време го ненавиждах. Ненавиждах го. Защото всеки път, когато вършехте нещо правилно, давахте още едно доказателство, че заслужавате поста, който желаех.

Маккиън се отпусна в едно от креслата, погледна Хонър през масата и вдигна ръка почти умолително.

— Вие бяхте права, а аз сбърках. Ставащото сега в тази система го доказва и ако искате да се махна от вашия кораб, няма да ви упрекна.

Най-сетне той замълча и Хонър се приведе към него.

— Не искам да се махнете, капитан Маккиън — тихо каза тя. Той стреснато вдигна глава и тя размаха ръка във въздуха между тях. — Прав сте. Вие ме оставихте да се справям сама. Исках да направите крачка към мен… нуждаех се от това… но не го сторихте. Цялата галактика се срутваше върху мен, а вие просто седяхте, не излизахте от черупката си и ме оставяхте да се справям сама. О, да. Имаше дни, когато на драго сърце бих ви изритала с характеристика, която да ви заземи завинаги. Само че не ми достигаше персонал, нямах на борда надежден и опитен офицер, с когото да ви заменя. Но… — Тя помълча, оставяйки тишината да подчертае думата, после леко кимна. — Но, Маккиън, ако го бях сторила, щях да сбъркам. — Той примига смаяно и тя се усмихна. — О, понякога ми се искаше да ви наритам, да ви удуша или да ви отхапя главата пред целия екипаж, но после разбрах, че се стараете. Не знаех какъв е проблемът и вие не действахте, както бих искала, но се стараехте. Видях как работехте с Раф по онези програми на спътниците. Справихте се чудесно. Видях ви как отделяте време за Пановски, как никога не сте прекалено зает, щом изникне задача — стига да не е свързана с мен. И разбрах нещо, Маккиън. Каквито и недостатъци да имате, вие не сте нито момче за всичко, нито впрегатно добиче.

Тя се облегна назад и го изгледа спокойно.

— Провалихте се. Наистина подведохте мен и екипажа, и това можеше да се превърне в катастрофа за всички нас. Но всеки се проваля понякога, господин Маккиън. Това не е краят на света.

Маккиън задълго се вгледа в нея, после въздъхна измъчено и поклати глава.

— Не мога… — той помълча и се изкашля. — Винаги съм се боял, че ако ви кажа, ако разберете как се чувствам, ще реагирате точно така. Няма да ме хокате, няма да ме заплюете. И това… ме плашеше. Щеше да бъде последното доказателство, че наистина заслужавате поста — а аз не. Разбирате ли ме, госпожо?

Двамата се спогледаха и кимнаха едновременно.

— Глупаво, нали? Не смятах хлапета като Кардонес или Тремейн за некадърници само защото допускат грешки и признават, че имат проблеми. Но не можех да си призная, че аз имам проблем. Не и пред вас.

— Не е глупаво, господин Маккиън. Просто много, много човешко.

— Може би — прошепна Маккиън и пак сведе очи към ръцете си.

Хонър остави мълчанието да продължи още няколко мига, после се изкашля.

— Но каквото и да е било, вече остана в миналото — каза тя малко по-рязко. — Нали, господин Маккиън?

— Да, госпожо. — Първият помощник изпъчи гърди и кимна отривисто. — Да, госпожо, така е.

— Добре. — Хонър стана и се усмихна. — Щом е в миналото, внимавайте, господин помощник! Усетя ли пак да се скатавате, така ще ви сритам, че ще стигнете по инерция до център Василиск! Ясно ли е, господин Маккиън?

— Тъй вярно, госпожо.

Той се усмихна широко и стана от креслото. Усмивката му изглеждаше неестествена на мястото на досегашната каменна маска, но и някак съвсем нормална.

— Добре — повтори Хонър по-тихо. Поколеба се, после протегна ръка над масата. — В такъв случай, господин Маккиън, добре дошъл на борда. Радвам се, че се върнахте.

— Благодаря. — Той здраво стисна ръката й. — Радвам се, че се върнах… кептън.