Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (31)

29.

Капитан Хонър Харингтън седеше в капитанското кресло и следеше екраните, а „Безстрашен“ се носеше с максимална мощ през пространството. Крайцерът поддържаше ускорение от петстотин и двайсет g — над пет километра в секунда на квадрат, — преследвайки товарния „Сириус“. Каменното лице на Хонър криеше тревогата й, а зад спокойния й поглед кипяха мисли.

Беше почти сигурна, че е права… но почти. А ако грешеше, ако не бе преценила вярно…

Тя прогони тази мисъл и се облегна назад. Бягството на „Сириус“ можеше да означава само едно, а изчисленият от Бригам курс го потвърждаваше. „Сириус“ наистина отиваше към Вълната на Телерман, а Телерман бе една от „ревящите дълбини“, най-мощните гравитационни вълни, откривани някога. Нещо повече, водеше почти направо към Народна република Хейвън. Ако наистина някъде там имаше бойна ескадра, Телерман щеше да тласне „Сириус“ към нея със скорост, надвишаваща три хиляди пъти тази на светлината.

В ранните дни на хиперпространствените полети космонавтите биха бягали от нея като от чума, защото тя означаваше смърт за всеки кораб. Но нещата се бяха променили.

Първоначалният хиперпространствен двигател беше убиец, но мина много време, преди да разберат защо. Някои от опасностите лесно се разпознаваха, но други се откриваха много по-трудно — най-вече защото който се сблъскваше с тях, не се завръщаше да разкаже.

Рано бе открито, че преминаването на алфа-честота — най-ниската от хиперчестотите — със скорост над трийсет на сто от светлинната е самоубийство. Но хората продължаваха да се самоубиват, опитвайки да постигнат по-високи скорости. Не защото не ценяха живота, а защото толкова ниска скорост ограничаваше ползата от хипепространствените полети.

Преминаването към всяка честота на хиперпространството представляваше сложен енергиен обмен, отнемащ на преминаващия кораб почти цялата му предварителна скорост — до деветдесет и два процента при алфа-честотата. Енергийната загуба спадаше леко при всяка следваща хиперчестота, но не изчезваше и в течение на пет стандартни века всички хиперпространствени кораби разчитаха на реактивни двигатели.

Има предел на реактивната маса, която може да носи един кораб, а капаните за междузвезден водород не действаха в екстремните условия на хиперпространството. Това ограничаваше корабите само до най-ниските (и „най-бавни“) хиперчестота, тъй като никой не можеше да носи достатъчно маса за възстановяване на скоростта след няколко прехода. Това обясняваше и защо най-упоритите изобретатели продължаваха разточителните си усилия да преминават при по-високи скорости, за да поддържат в хиперпространството колкото се може по-голяма начална скорост. Бяха нужни около два века, за да се приеме окончателно ограничението от 0,3 c, а дори и днес някои учени търсеха начини да го заобиколят.

Но дори и след като бе разрешен проблемът с безопасните скорости, оставаше въпросът за навигацията. Хиперпространството не беше като нормалното пространство. Физическите закони действаха във всяка негова точка, но ако един хипотетичен наблюдател погледнеше навън, приборите му биха показали бързо нарастващо изкривяване. При идеални условия максималният обсег на наблюдение достигаше едва двайсет светлинни минути; по-нататък гравитационно изкривеният хаос на хиперпространството и неговите високо заредени частици правеше данните крайно неточни. Което, разбира се, осуетяваше астронавигационните изчисления, а сляп кораб рядко се връща у дома.

Отговорът дойде с откриването на така наречения хиперлаг, еквивалент на древните инерционни системи, разработени на Старата Земя много преди Диаспората. Ранните хиперлагове не бяха особено точни, но поне даваха на астронавигаторите известна представа къде се намират. Това беше по-добре от нищо, но дори и с хиперлаг изчезваха толкова много кораби, че в хиперпространството влизаха само изследователски експедиции. Екипите им бяха малки, фантастично добре платени и мъничко смахнати, но продължаваха да летят, докато не срещнаха онова, което бе унищожило толкова много кораби, и оцеляха, за да разкажат.

Хиперпространството се смяташе за концентрирано измерение, отговарящо точка по точка на нормалното пространство, но събиращо тези точки в много по-плътна последователност и следователно „скъсяващо“ разстоянията между тях. Всъщност имаше много „честоти“, или дискретни измерения на хиперпространството. Колкото „по-висока“ беше една честота, толкова по-висока ставаше относителната скорост на кораба в него… както и енергийната цена за навлизането.

Ранните теоретици разбираха това. Но не схващаха, че хиперпространството, създадено от комбинираното гравитационно изкривяване на вселенската маса, е прорязано от постоянни вълни и потоци фокусирана гравитация. Разбира се, между тях имаше огромни интервали, но можеха да са широки десетки светлинни години и носеха смърт на всеки кораб. Гравитационните сили можеха да разкъсат корпуса мигновено, освен ако корабът не навлезеше под точно определен ъгъл в точно определен вектор, а екипажът му имаше достатъчно реактивна маса, за да се измъкне навреме.

След време оцелелите кораби начертаха сравнително безопасни маршрути из най-оживените области на хиперпространството. На тях не можеше да се разчита напълно, защото гравитационните вълни понякога се изместваха, а безопасните пътища между вълните често изискваха векторни промени, на каквито тогавашните кораби просто не бяха способни. Поради това хиперпространствените пътувания станаха по-заобиколни и дълги, но оцеляваха все повече кораби. Същевременно физиците проучваха гравитационните вълни с все по-усъвършенствани инструменти, данните се натрупваха и възникваха все по-нови теории за гравитацията.

Минаха над петстотин години, но най-сетне учените от планетата Беовулф узнаха достатъчно, за да създадат импулсния двигател, който използваше „опитомени“ гравитационни вълни в нормалното пространство. Ала, макар и полезен в нормалното пространство, импулсорът се оказа извънредно опасен в хиперпространството. При среща с безкрайно мощните естествени гравитационни вълни той можеше да изпари целия звездолет, както Хонър бе сторила с импулсорите на хейвънския куриер.

Минаха над трийсет години, преди доктор Адриен Варшавски от Старата Земя да открие начин за заобикаляне на опасността. Именно тя създаде гравитационен детектор, който можеше да открие вълната на разстояние пет светлинни секунди. Това беше безценен дар, позволяващ импулсните двигатели да се използват далеч по-безопасно между гравитационните вълни и дори днес всички гравидетектори се наричаха „Варшавски“ в нейна чест. Но тя не спря дотам. При изследванията си бе проникнала далеч по-дълбоко в същината на гравитационните вълни от всички предишни учени и изведнъж осъзна, че има начин да се използва самата гравитационна вълна. Един импулсен двигател, модифициран така, че да излъчва не наклонени силови ивици под и над кораба, а две леко извити плоскости под прав ъгъл към корпуса, можеше да ги използва като огромни безплътни „платна“, за да улови фокусираното излъчване, прелитащо по вълната. Нещо повече, взаимодействието между платно на Варшавски и гравитационна вълна пораждаше вихър от невъобразимо високи енергийни нива, които можеха да захранват кораба. Щом звездолет „вдигнеше платна“ в гравитационна вълна, можеше спокойно да изключи бордовите генератори.

И тъй гравитационната вълна, предвещаваща някога сигурна смърт, се превърна в ключ към по-бързи, поевтини и по-безопасни полети. Капитаните, които ги избягваха като чума, сега ги търсеха, прекосяваха пространството между тях с импулсни двигатели и мрежата от проучени гравитационни вълни бързо растеше.

Все още имаше проблеми. Най-досадният бе, че гравитационните вълни представляваха слоеве фокусирана гравитация със зони на обратни течения и непредсказуема „турбулентност“ там, където се срещаха противоположни вълни. Такава турбулентност можеше да унищожи кораба, но още по-отчайващо бе, че никой не можеше да използва пълния потенциал на платното на Варшавски (а и на импулсния двигател), защото човешкият организъм не би издържал постижимите на теория ускорения.

Усъвършенстваните детектори на Варшавски преодоляха първата трудност чрез разширяване на обсега. Така корабите откриваха отрано зоните на турбулентност и можеха да скъсят платната, променяйки тяхната плътност. Всяка грешка в това отношение можеше да бъде фатална, затова и до днес страхът от флуктуации в тунера си оставаше много голям и „Сириус“ умело го бе използвал за обяснение на аварията си.

Проблемът с издръжливостта на ускорение обаче остана неразрешен повече от век, докато доктор Шигемацу Радхакришнан, навярно най-великият физик след Варшавски, не откри инерционния компенсатор.

Пак Радхакришнан пръв предложи хипотезата за пробивите в пространството, но компенсаторът бе неговият най-голям дар за човешката диаспора. Компенсаторът превръщаше гравитационната вълна (естествена или изкуствена) в резервоар, където да се отцежда инерцията. Благодарение на компенсатора всеки звездолет можеше да поддържа в рамките на корпуса си нулева гравитация, независимо от ускорението. Но ефикасността на компенсатора зависеше от два фактора: пространството, обгърнато в полето, и силата на гравитационната вълна, използвана за резервоар. Така малък кораб с по-малко компенсаторно пространство можеше да издържи по-голямо ускорение, а естествените и безкрайно по-мощни вълни в хиперпространството позволяваха далеч по-високи ускорения с платна на Варшавски, отколкото можеха да се постигнат с импулсори в нормалното пространство.

Дори с ускорения, каквито позволяваше компенсаторът, нито един кораб не можеше да надхвърли в нормалното пространство осемдесет процента от скоростта на светлината, защото просто не съществуваше изолация, способна да спре радиацията при подобни скорости. Най-високата безопасна скорост в хиперпространството беше още по-ниска, около 0,6 c поради по-високите енергийни заряди, но по-голямата близост на точките означаваше, че привидната скорост може многократно да надхвърли светлинната. Един съвременен кораб, оборудван с платна на Варшавски, гравидетектори и инерционен компенсатор, можеше да достигне в хиперпространството ускорение до 5500 g и привидна скорост до 3000 c. Търговските кораби, които не можеха да отделят толкова маса за най-добрите платна и компенсатори, не стигаха до високите хиперчестоти и рядко надхвърляха 1200 c, макар че някои пътнически лайнери стигаха до 1500.

И това връщаше Хонър към „Сириус“, защото корабът пред нея очевидно имаше военен двигател и компенсатор. Огромната му маса означаваше, че компенсаторното поле е по-голямо и следователно не тъй ефикасно като това на „Безстрашен“, но нито един търговски кораб не би постигнал подобно ускорение. Дори супердреднаут, единственият военен модел с такава маса, достигаше само четиристотин и двайсет g, а „Сириус“ развиваше четиристотин и десет. Това оставяше на „Безстрашен“ предимство от едва сто и десет g, малко повече от километър в секунда на квадрат — а „Сириус“ имаше преднина от петнайсет минути.

Можеше да е по-зле, ако „Безстрашен“ не беше в пълна готовност, или ако Доминика Сантос не бе спечелила цяла минута в подготовката на двигателя. Сега имаше шанс Хонър да настигне „Сириус“ преди хиперграницата, но не с такъв запас от време, какъвто би искала. „Сириус“ щеше да достигне хиперграницата сто седемдесет и три минути след напускането на орбитата. Хонър го гонеше вече десет минути. Натоварвайки компенсатора до предела на безопасност, можеше да достигне скоростта на беглеца след четирийсет и шест минути, но за да навлезе в зоната за обстрел, й трябваше цял час. А за да го догони реално, бяха потребни още сто и седем минути, тъй че оставаха само двайсет минути, преди „Сириус“ да достигне хиперграницата. А дори да догонеше кораба, нямаше да е лесно да го спре. Нещо по-лошо, самата инерция щеше да отнесе „Сириус“ отвъд границата, дори да включеше всички двигатели на обратна тяга след предупреждението. А Хонър не можеше да знае на какво разстояние отвъд границата се намира ескадрата. Никакъв сензор не можеше да проникне отвъд завесата на хиперпространството. Целият хейвънски флот можеше да се спотайва на светлинна секунда отвъд границата, без някой на Василиск да узнае, тъй че беше напълно възможно „Сириус“ да изпълни мисията си чрез самото си проникване в хиперпространството.

Което означаваше, че Хонър трябва някак да го спре в близките деветдесет и седем минути. Иначе й оставаше само една възможност — да го унищожи.

 

 

Капитан Йохан Коглин седеше на мостика. Беше изчерпал запасите си от ругатни преди десет минути. Сега само седеше, гледаше яростно монитора и гневът кипеше като лава в ума му.

Когато за пръв път се запозна с операция „Одисей“, планът му се стори разумен. Лишен от изящество и изтънченост, но разумен. Нямаше специална причина да използват неговия кораб, но никой не го послуша, когато предложи да използват истински товарен кораб. Искаха високото ускорение на „Сириус“ и хиперпространствената му скорост „за всеки случай“. И ако всичко бе минало както трябва, нямаше да има значение. Но идиотите, които ръководеха операцията, трябваше да разберат, че нищо няма да стане, още когато „Безстрашен“ замени „Магесник“. Трябваше да отменят операцията преди седмици и той го каза на Канинг.

От самото начало „Одисей“ разчиташе на измама, притворство и на небрежните командири в гарнизон Василиск. Сега всичко се проваляше. Хитроумната измама завърши с фиаско, което можеше да прерасне в катастрофа, най-вече защото използваха неговия кораб, а Коглин знаеше, че флотското разузнаване, генералният щаб и военното министерство ще се борят със зъби и нокти, за да прехвърлят вината другиму.

Не се съмняваше, че капитанът на „Безстрашен“ е разгадал същината на „Одисей“, и въпреки гнева си се възхищаваше на светкавичната реакция на Харингтън. Взривяването на консулския куриер беше невероятно рисковано, но гениално, оставяйки в играта само „Сириус“ и „Безстрашен“, а сензорите му бяха засекли отделянето на три катера от крайцера. Това със сигурност бяха космическите пехотинци, а бързата реакция подсказваше, че Канинг и Уестърфелд грубо са подценили предварителните планове на флота и АЗМН. При толкова много оръжия, раздадени от шамана, кокиларите можеше и да успеят, ако стигнеха до анклавите, но на открито една рота космически пехотинци с въздушна подкрепа щеше да ги изтреби до крак.

Което означаваше, че неговата роля в операция „Одисей“ вероятно беше безсмислена. Без касапница в анклавите Хейвън едва ли можеше да претендира, че се е намесил само за да спаси пришълците.

Коглин стисна зъби. Онзи тъпак Канинг беше не само глупав, но и сляп. Провали всичко, като нареди на „Сириус“ да напусне орбита, преди кокиларите да нападнат анклавите. Ако беше изчакал двайсет минути — само двайсет минути! — щяха да разберат за пехотинците и спокойно да отменят космическата част на операцията. Но Канинг се паникьоса, а Коглин не знаеше достатъчно за ситуацията, за да възрази, дори ако имаше правото да отхвърли заповедта на консула.

И ето, сега бягаше от „Безстрашен“, потвърждавайки с бягството си всички подозрения на Харингтън, а план „Одисей“ отиваше по дяволите.

Но вече нямаше избор. Канинг бе предупредил ударната група да има готовност на дата, до която оставаха само шест дни. Ако още разполагаха с куриерския кораб, можеха да го пратят тихомълком да отмени операцията, но това вече не беше възможно. Което означаваше, че ако Коглин не стигнеше дотам със „Сириус“, ескадрата можеше все пак да нанесе удара. Това трябваше да се предотврати. А дори и да нямаше тази цел, не можеше да позволи на Харингтън да се качи на борда, защото това щеше да е категорично доказателство, че Хейвън стои зад въстанието на кокиларите. Нямаше начин да скрие, че „Сириус“ е военен кораб.

Той провери разузнавателните данни за въоръжението на „Безстрашен“. Беше произведен преди почти осемдесет години и бе малък за съвременните стандарти. Но това не означаваше, че е немощен. Оцелелите кораби от този клас бяха грижливо преоборудвани и носеха опасно въоръжение. Почти нямаха броня и имаха сравнително слаба радиационна защита, но носеха два грейзъра, два трийсетсантиметрови лазера и по седем ракетни отсека на двата борда. Нямаха капацитет за дълъг ракетен сблъсък, но докато разполагаха с боеприпаси, можеха да изстрелват удивително гъсти залпове — предостатъчни да изпарят всеки товарен кораб.

Той откъсна очи от екрана и се загледа в маневрения дисплей. Светлата точка на „Безстрашен“ се носеше подир него, все още доста назад, но с нарастващо ускорение. Коглин стисна юмруци. Проклет да е Канинг… и Харингтън заедно с него! Но и докато я ругаеше, той изпитваше дълбоко съжаление за нея. Тя беше забележителен офицер, надарен с толкова ум и решителност, че само за два месеца унищожи грижливо подготвените планове на Хейвън.

А сега този успех щеше да й струва живота.

 

 

— Петдесет и шеста минута, капитане. Скоростите ще се изравнят след трийсет и две секунди.

— Благодаря, господин Маккиън. — Хонър разтърка бедрото си и съжали, че през ръкавиците на скафандъра не усеща нищо. Погледна към Уебстър. — Лейтенант, подгответе съобщение за „Сириус“.

— Записвам, госпожо.

— Капитан Коглин — изрече Хонър бавно и отчетливо, — говори Хонър Харингтън, капитан на звездолета на Нейно Величество „Безстрашен“. Заповядвам да спрете за проверка. Моля, изключете двигателя и имайте готовност да приемете проверяващите. Тук Харингтън, край.

— Записано, госпожо — каза Уебстър. — Чакам нареждане да го излъча.

— Благодаря. — Тя се облегна назад и погледна маневрения дисплей. Изчака скоростите на двата кораба да се изравнят, после кимна. — Изпратете го.

— Слушам, госпожо.

 

 

Почти седем милиона и седемстотин хиляди километра деляха двата кораба. Съобщението на Хонър измина това разстояние за двайсет и пет секунди — двайсет и пет секунди, през които „Сириус“ измина още четиристотин и четирийсет хиляди километра. Общата дължина на сигнала беше двайсет и седем секунди и лицето на Коглин се вкамени, когато го чу. Той сведе очи към светлата точица, която вече започваше бавно да го догонва, но не каза нищо.

 

 

— Няма отговор, госпожо — докладва Уебстър.

Хонър прехапа устна, но се застави да кимне спокойно, сякаш го бе очаквала. И може би наистина просто не искаше да си признае, че го е знаела през цялото време. Беше сигурна, че Коглин не е търговски капитан. Хейвън не би поверил операцията на цивилен, а един военен капитан имаше заповеди. На негово място и Хонър не би спряла. Можеше само да бъде принуден.

Отблъскваше я мисълта да стреля по невъоръжен кораб, но ако Коглин откажеше да спре, не й оставаше избор. Сега съжаляваше, че е изпратила за десанта и трите катера. Можеше да им даде совалка и да запази поне един катер. Катерът можеше спокойно да догони „Сириус“, а и една от задачите му беше да извършва проверки. Но, от друга страна, би било престъпление да лиши мадам Естел и Барни Пападопулос от подкрепата на част от космическите пехотинци.

— Господин Уебстър — каза тя.

— Да, капитане?

— Запишете. „Капитан Коглин, ако откажете да спрете, ще бъда принудена да открия огън. Повтарям. Заповядвам незабавно да изключите двигателя.“

— Записано, капитане.

— Предайте го незабавно.

— Предадено, капитане.

— Господин Кардонес.

— Да, госпожо?

— Пригответе се за предупредителен изстрел. Програмирайте детонация поне на пет хиляди километра от „Сириус“.

— Слушам, госпожо. Залагам детонация на пет-нула-нула-нула километра от целта.

— Благодаря.

Холин се облегна назад и се помоли Коглин да послуша гласа на разума.

 

 

— … принудена да открия огън. Повтарям. Заповядвам незабавно да изключите двигателя.

Коглин изсумтя и първият помощник откъсна очи от приборите.

— Ще отговорим ли, капитане?

— Не. — Коглин се навъси. — Тя ще даде поне един предупредителен изстрел, а колкото по-далече стигнем, толкова по-добре.

— Да се приготвим ли за обръщане?

— Не. — Коглин се замисли, после кимна. — Продължаваме да бягаме, но взривете кърмовата облицовка.

— Слушам, сър. Взривявам кърмовата облицовка.

 

 

— Няма отговор, капитане — каза Уебстър съвсем тихо.

— Благодаря, лейтенант. Господин, Кардонес…

Хонър не довърши и се вгледа в тактическия дисплей, защото нещо се откъсна от „Сириус“.

— Капитане, засичам…

— Виждам, господин Кардонес. — Хонър погледна Маккиън. — Някакви коментари, помощник?

— Не знам, госпожо. — Маккиън върна записа и поклати глава. — Прилича на някакви отломки. Не се сещам какво може да бъде.

Хонър кимна. Каквото и да беше, нямаше двигател и бе твърде малко, за да е оръжие. Дали не изхвърляха някакъв подозрителен товар?

— Засечете курса, господин Пановски — каза тя. — Може би ще се върнем да го изследваме.

— Слушам, капитане.

Пановски въведе в компютрите траекторията на отломките.

— Господин Кардонес. Разстояние и време до целта?

— Две-пет-точка-шест-две светлинни секунди, госпожо. Време на полета едно-девет-две-точка-осем секунди.

— Много добре, господин Кардонес. Дайте предупредителен изстрел.

— Слушам, госпожо. Изстрелвам ракетата.

Ракетата излетя от втори ракетен сектор и се понесе напред с ускорение от 417 километра в секунда на квадрат, добавяйки към скоростта на „Безстрашен“ още осемнайсет хиляди километра в секунда. Можеше да ускори двойно повече, но намаляването на ускорението до 42 500 g удължаваше работата на малкия импулсен двигател от една на три минути, което не само й даваше тройно повече време за маневриране, но и увеличаваше крайната скорост почти с петдесет процента.

Ракетата сякаш едва пълзеше след „Сириус“. След три минути, на десет милиона километра от точката на изстрелване и при финална скорост малко над деветдесет и три хиляди километра в секунда, зарядът на импулсора свърши и тя продължи да догонва целта по инерция.

 

 

Капитан Коглин я гледаше как се задава. Беше сигурен, че ще е само предупредителен изстрел, и векторът й доказа, че е прав. Дори да не беше така, щеше да има почти тринайсет секунди след изключването на двигателя й, за да се отклони от удара. Максималната промяна на вектора беше едва четири километра в секунда на квадрат, но ракетата не би могла да го последва.

Но не се наложи да маневрира. Той видя как ракетата наближава на пет хиляди километра от кораба му. После избухна ослепителна термоядрена експлозия и Коглин изсумтя.

— Заглушителите готови ли са, Джамал?

— Тъй вярно, сър — рапортува тактическият офицер.

— Имай готовност. Едва ли ще даде още един предупредителен изстрел, но остават още двайсет минути, преди да навлезе в зоната за ефективен обстрел.

— Слушам, сър. Имам готовност.

Коглин кимна и насочи поглед към хронометъра.

 

 

— Нищо, капитане — тихо каза Маккиън.

Хонър кимна. Не беше очаквала промяна в курса на „Сириус“. Тя погледна маневрения дисплей. Още деветнайсет минути, преди да има поне минимален шанс да улучи товарния кораб. Напрежението изпъваше нервите й, но я мъчеше и още нещо. Нещо, свързано с онези отломки от „Сириус“. Ако капитанът нямаше намерение да спре, защо изхвърляше товара? Имаше почти цял час, преди „Безстрашен“ да го догони. В това нямаше никакъв…

Тя застина с разширени очи. Мили Боже, може би имаше смисъл!

— Господин Маккиън.

Първият помощник се озърна и Хонър му махна да се приближи.

— Да, госпожо?

— Онези отломки от „Сириус“. Може ли да са облицовка от корпуса?

— Облицовка от корпуса? Е, сигурно е възможно, кептън. Но защо?

— Знаем, че този кораб има военен двигател и компенсатор — тихо каза Хонър. — Ами ако има и още нещо военно на борда? Нещо скрито зад фалшива облицовка?

Лицето на Маккиън бавно пребледня.

— Кораб-примамка? — прошепна той.

— Според разузнаването те имат тежковъоръжени товарни кораби — каза Хонър все тъй спокойно. — Може да е един от тях. Знаем, че са използвали фалшиви търговски кораби срещу Звездата на Тревър и Шелдън. А ако е кораб-примамка, може да е въоръжен по-добре, отколкото бяхме ние преди преоборудването.

— И е далеч по-голям — мрачно добави Маккиън. — Което означава, че има много повече място за боеприпаси.

— Именно. — Хонър въздъхна. Мислите прелитаха през главата й като късчета лед. — Предупреди Раф, после виж дали нямаме в базата данни нещо за хейвънски кораби-примамки.

— Да, госпожо.

— И предупреди Доминика. — Хонър се усмихна горчиво. — Нашият офицер по оценка на щетите може да има работа много скоро.