Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (33)

31.

Лейтенант Монтоя дори не вдигна очи, когато люкът на лазарета изсъска отново. Влязоха трима пребледнели мъже, носещи още един оцелял от първи реактор. Мъчеха се да не тръскат стенещия си товар, но внезапният удар на второ попадение ги разтърси точно докато влизаха. Те отхвръкнаха към стената и жената, която носеха, изпищя, когато разкъсаният й крак пое удара.

Този път Монтоя вдигна глава. Лицето му беше безизразно, вече не чувстваше ужаса и гледаше безучастно ранената жена. Писъкът й заглъхна в глухо хъркане и той тихо изсумтя, като разбра, че засега животът й е вън от опасност. После пак се наведе и окървавените му ръце докоснаха смазаните гърди на безжизнения енергетик.

Един слисан санитар — единственият, когото можеше да отдели от спешната хирургия, за да разпределя ранените — изтича към новодошлите, а Монтоя продължи борбата да спаси гаснещия живот пред себе си.

Не успя.

Глухото бръмчене на мониторите му каза истината и той отстъпи от трупа, смъквайки ръкавиците, за да надене нови. На масата легна ново отпуснато тяло — млада жена, която вече бе изгубила една ръка и можеше да загуби другата. Монтоя се наведе като автомат, а зад него люкът изсъска отново.

 

 

— Не там… тук! — кресна Доминика Сантос. — Размърдай си задника, по дяволите!

Грамадни синьо-бели искри прескачаха безшумно над нея във вакуума на разбития двигателен отсек. Боцман Макбрайд сграбчи един от ремонтниците си и го издърпа на място.

— На работа, Портър! — изръмжа боцманът и застана зад него.

Нямаха нито време, нито място да ползват инструменти и двамата хванаха полуразтопения кабел. Бесни електрически заряди пробягваха по скафандрите им; тежкото пъшкане отекваше в слушалките на Сантос. Единият край на кабела се откъсна, искрите изгаснаха и Сантос пристъпи напред с лазерен резач. Нагази до глезените в изгорели части и парчета от корпуса, после изпъшка доволно, когато резачът прекъсна другия край на кабела.

Макбрайд и Портър залитнаха към стената, а Сантос яростно размаха ръце към ремонтния екип.

— Донесете веднага резервния кабел. Размърдайте се, по дяволите!

 

 

Йохан Коглин неволно трепна, когато още една ракета проби отбраната на Джамал. Тя избухна и смъртоносните рапири на грозда от лазери заиграха около кораба. Един лъч проряза като хартия радиационната защита зад клина и от корпуса бликнаха струи въздух.

— Тежки загуби в кърмовия контрол! — изкрещя нечий глас.

Коглин изруга и яростно погледна тактическия дисплей. По дяволите, какво крепеше още онзи скапан кораб? Беше го улучил поне два пъти, може би три, а той още бе там — осакатен, безсилен, смазан, но жив и продължаваше да стреля. Залповете му бяха много по-слаби, но постигаха почти същите попадения като техните, защото ракетите се оказваха невероятно трудни мишени за бордовата отбрана.

Коглин се завъртя към Джамал и отвори уста… после застина, защото бойната глава на една от ракетите им избухна на по-малко от хиляда километра пред носа на „Безстрашен“.

 

 

Вселената полудя. Кинжали от рентгенови лъчи пронизваха тънката броня на „Безстрашен“, прорязваха стени, убиваха хора. След част от секундата лекият крайцер налетя на ударната вълна.

Не беше пряк сблъсък, от който нищо не би ги спасило, а дива плазмена експлозия под корема на кораба. Генераторите нададоха див вой, но издържаха — на косъм — и „Безстрашен“ се разтресе по бързеите на унищожението.

Доминика Сантос изкрещя, докато падаше. Целият екип се подмяташе между стените и в слушалките й кънтяха викове и писъци. Ударът я запрати към полуразтопените прекъсвачи. Тя отскочи, размахвайки бясно ръце в търсене на опора, и в ушите й нахлу ужасяващ гърлен крясък. Хвана се за нещо, успя да спре и едва не повърна, когато видя, че техник Портър стиска с две ръце остро парче метал, стърчащо от корема му. Парчето бе част от стената зад него и той се гърчеше с диви писъци, а от дупката в скафандъра извираха кръв и парчета от органи. Кръвта от устата му оплиска шлема отвътре. Вкаменена от ужас, Сантос гледаше и не можеше да извърне глава.

— Хайде, хора! — изплющя като камшик гласът на Сали Макбрайд. — Размърдайте си задниците — веднага!

Доминика Сантос се изтръгна от ужаса и закуцука напред.

 

 

Хонър отчаяно се вкопчи в командирското кресло. Отново завиха сирени и тя тръсна глава, опитвайки да се пребори със замайването и шока.

Застави се да погледне бойното табло. Поне дузина сектори бяха разхерметизирани и лейтенант Уебстър удари с юмруци по пулта си.

— Пряко попадение в свързочния сектор, госпожо — докладва задавено той. Тя се обърна и погледна пребледнялото му лице, очите му бяха насълзени. — Няма го. Мили Боже, отидоха си половината ми хора.

— Разбрано, лейтенант.

Собственият й глас я изненада. Беше прекалено спокоен и безстрастен. Тя убиваше кораба си в битката срещу „Сириус“. Знаеше, че е така… както знаеше, че не може да отстъпи. Искаше да каже още нещо, да сподели болката на Уебстър, но не намери думи и се обърна към Кардонес точно когато той пак натискаше бутона за стрелба.

От „Безстрашен“ излетя ракета, но само една. Раздаде се тревожен сигнал. Кардонес подскочи и включи проверката на системите. После раменете му се стегнаха и той обърна глава към капитана.

— Първа батарея извън строя, госпожо. Остана ни само една.

Хонър натисна бутона за свръзка.

— Контрол на щетите, тук капитанът. Какво става с батарея едно?

— Съжалявам, госпожо. — Лейтенант Манинг говореше неясно и глухо. — Двама от хората ми са мъртви. Получаваме рапорти за повреди от целия кораб. — Той помълча и се стегна. — Съжалявам. Какво казахте, госпожо?

— Батарея едно. Какво става с батарея едно?

— Няма я, госпожо. Имаме четириметрова дупка в левия борд. Целият сектор изчезна… заедно с екипажа.

— Разбрано. — Хонър отпусна бутона и погледна Кардонес. — Продължавай боя с батарея две, стрелецо.

 

 

— Последната трябва да ги е ударила зле, сър — каза Джамал и Коглин се ухили победоносно.

Дистанцията бе спаднала под шест милиона километра и облакът от въздух и изпарен метал зад „Безстрашен“ се виждаше ясно. Нещо повече, крайцерът изстрелваше само единични ракети. Сега ако можеше…

„Сириус“ се разтресе от взрива на поредната мантикорска ракета точно зад кърмата. По таблото на Коглин светнаха червени сигнали.

— Четвърта кърмова извън строя, сър — докладва някой. — Загубихме и вторичните сензори за контрол на стрелбата. Първичните незасегнати.

Коглин изруга диво.

— Удари ги пак, Джамал! — изръмжа той.

 

 

Доминика Сантос избута Макбрайд настрани и сложи на място последния резервен блок. Грейна зелена светлина и тя се свърза с „Контрол на щетите“.

— Отново сме в строя, Ал!

— Разбрано, госпожо. Започвам проверка на систе…

— Зарежи! — кресна Сантос. — Нямаме време за проверки. Просто кажи на капитана, че сме готови, и надуй импулсорите веднага!

 

 

Очите на Хонър пламнаха като нажежена кафява стомана, когато ускорението на „Безстрашен“ изведнъж рязко скочи нагоре. Осакатеният крайцер се стрелна напред и тя усети в него собствената си решителност. Числата на маневреното табло бързо нарастваха и Килиън ги отчиташе на глас:

— Петстотин… пет-нула-три… пет-нула-шест… пет-нула-осем g, капитане! Задържаме на пет-нула-осем.

— Отлично, старшина Килиън! Маневра Делта-девет-шест.

— Слушам, госпожо. Маневра Делта-девет-шест.

 

 

— Ускорението им пак расте, капитане — докладва тревожно Джамал. — Не изглежда… Не, сър, определено няма да се възстанови докрай. Спря на това ниво.

— Какво е? — кресна Коглин.

— Приблизително пет-нула-осем g, сър. И започва сериозни отбранителни маневри.

— По дяволите!

Коглин хвърли яростен поглед към танцуващата точка на екрана. Проклятие, какво трябваше да направи още, за да спре този кораб?

 

 

Лейтенант Сантос тичаше към сектор „Контрол на щетите“. Не знаеше какво още е станало, докато я нямаше, но знаеше, че е зле и…

Нов жесток удар я повали на пода и тя се плъзна по корем.

Бойната глава експлодира на хиляда и петстотин километра и от сърцето й бликнаха двайсет и пет енергийни лъча.

Два от тях улучиха „Безстрашен“.

Единият удари средата на кораба и проряза шест отсека. Деветнайсет мъже и жени умряха мигновено по пътя му, когато изкорми животоподдържащите системи, опустоши предната столова и разби две торпедни тръби, но не спря дотам. Вряза се по-надълбоко, мина покрай бойния информационен център и стигна до мостика.

Хонър захлопна шлема си, докато въздухът излиташе с вой през зейналата дупка. Костюмът се стегна, за да я предпази от вакуума, но някои от хората й нямаха този късмет. Лейтенант Пановски не успя да извика; ударът откъсна огромни парчета от корпуса и едно от тях го обезглави, после превърна в руини цялото му табло. Двама от помощниците му умряха също тъй бързо, а старшина Браун изхвръкна от креслото си, блъсна се в стената и умря, бълвайки кръв, преди някой да изтича да му сложи шлема.

Скафандърът на Мерседес Бригам беше оплискан с кръвта на Пановски. Кръв плисна и по лицето й, преди да затвори шлема. Не можеше дори да я избърше и тя я изплю, докато включваше своите компютри да заменят тези на Пановски.

Хонър огледа мостика. Таблото на Пановски догаряше с дим и искри в чезнещата атмосфера. Тя прехапа устни като видя, че Уебстър се държи за гърдите и клюмва напред с посивяло лице.

— Контрол на щетите, обадете се! — извика Хонър и се застави да откъсне очи от ранения офицер.

 

 

Вторият лъч удари по-напред и лейтенант Алън Манинг с ужас видя как на таблото му пламва червена светлина. Той свали ремъците, избута от съседното кресло трупа на приятеля си и плъзна ръце по аварийния пулт.

Не се случи нищо. Светлината продължаваше да мига, придружена от дрезгав вой. Той натрака алтернативна команда, после трета, а светлината ставаше все по-ярка.

— Лейтенант Сантос! — изпъшка той в микрофона. — Лейтенант Сантос, тук Манинг! Обадете се, моля!

— К-какво има, Алън?

Гласът на главния механик звучеше замаяно, Манинг едва не заплака.

— Реактор едно, госпожо! Възникнаха флуктуации и не мога да го изключа оттук… нещо е прекъснало връзките!

— О, Господи! — Гласът на Сантос изведнъж стана тревожен и остър. — Тръгвам. Ела да ме придружиш.

— Но, госпожо, не мога да изоставя…

— По дяволите, Алън, размърдай се! Остави Стивънс!

— Не мога, госпожо! — кресна Манинг, после се овладя. — Стивънс е мъртъв, а Райърсън не може да напусне реактор две. Сам съм… няма кой да ме замести!

— Тогава кажи на кептъна да ти намери някого — изръмжа Сантос. — Трябваш ми тук, по дяволите. Веднага!

— Слушам, госпожо.

 

 

Хонър пребледня, когато чу трескавото съобщение на Манинг. „Безстрашен“ можеше да се бие и само с един реактор. Вторият беше резервен, затова се намираха в двата края на кораба. Но ако загубеха и двата…

— Разбрано, Манинг. Тръгвай. Ще намеря кой да те замени.

Тя огледа мостика и се запита кого да изпрати. Изведнъж осъзна, че има само една възможност.

— Господин Маккиън!

— Да, кептън?

— Само вие имате необходимия опит. Прехвърлете ми отбранителните системи и слезте долу.

Маккиън явно искаше да възрази, но премълча.

— Слушам, госпожо.

Той свали ремъците и изтича към асансьора.

Хонър хвърли бърз поглед на отбранителните системи. Бяха останали само две примамки, но заложените от Маккиън програми работеха добре. Тя посегна да въведе промяна, но спря, защото Кардонес се озърна от таблото си.

— Кептън, останаха само дванайсет ракети за батарея две и вече нямам лазерни глави.

— А боеприпасите на батарея едно?

— Двайсет и три ракети включително осем лазерни глави, но преходната тръба е разкъсана.

— Стреляйте с ядрени — каза тя и превключи към „Контрол на щетите“.

— Боцман, тук капитанът. Къде сте?

— Кърпя преграда в отсек четирийсет, госпожо — отговори веднага Макбрайд.

— Съберете ремонтна група и минете отпред. Трябва да се прехвърлят ракети от батарея едно в батарея две, а преходната тръба е повредена. Прехвърлете най-напред лазерните глави.

— Слушам, госпожо. Веднага тръгвам.

— Благодаря, боцман.

Макбрайд въздъхна дълбоко и огледа хората около себе си.

— Чухте шефката! — кресна тя. — Харкнес, Лоуъл… донесете ми една дузина антиграв обръчи модел девет. Йънг, трябват ми въжета. Намерете руло жица втори номер и резачка. Джефрис и Матисън, минете отпред и проверете влекача в коридор деветнайсет. Искам да знам…

Тя продължи да сипе заповеди, а горе на мостика Хонър Харингтън насочи вниманието си към отбранителните системи миг преди да връхлети нов ракетен залп.

 

 

Йохан Коглин гледаше смаяно монитора. Вече от трийсет минути обстрелваше „Безстрашен“, улучи го поне шест пъти, а крайцерът продължаваше да го преследва. Дори наваксваше изгубеното предимство в скоростта. По дяволите, не можеше ли Харингтън да го остави на мира? Искаше само да се махне оттук и да каже на ескадрата да не идва!

Още една ракета избухна съвсем близо до кораба и той примижа, когато отдясно разцъфна огромна огнена топка. Сигурно бяха свършили лазерните глави. Стреляха с ядрени и това можеше да е много лоша новина. Стандартните ядрени бойни глави не бяха оръжия за далечен бой. За да нанесат поражения, трябваше да избухнат много по-близо. Но един близък взрив на подобно чудовище можеше да причини неописуеми беди.

По челото му изби пот. Неговият кораб беше много по-мощен от този на Харингтън. Той разнебити крайцера — само някаква магия й позволяваше да го крепи и дори да стреля по него! Искаше да се обърне, да я довърши, но продължаваше да вярва на старите правила, че не бива да влиза в близък бой.

А защо не?

Той приведе глава настрани и присви очи. Да, тя все още го гонеше, но изстрелваше единични ракети, а фактът, че използваше само ядрени глави, подсказваше, че запасите й са на изчерпване. Пълна безсмислица. Кораб от нейния клас имаше седем флангови батареи, за Бога, а тя го догонваше едва с хиляда и сто километра в секунда. Защо не се обръщаше да го обстреля с фланговите батареи? Можеше да се върти и да праща повече ракети от неговите, по дяволите!

Освен ако… Освен ако я бе наранил по-зле, отколкото предполагаше. Може би затова продължаваше да го гони плътно по курса. Дали пораженията не бяха много по-тежки? Можеше ли да е засегнал фланговите батареи и може би оръжейния контрол? Напълно възможно при това рязко отслабване на огъня. Ако не беше изгубила фланговата си огнева мощ, тя просто бе длъжна да я използва, вместо да отбягва ракетите му като пиян боксьор.

А ако беше така, тогава можеше…

„Сириус“ се разтърси като потъващ галеон.

 

 

— Да! — изкрещя Рафаел Кардонес и сърцето на Хонър подскочи, когато видя как бясна експлозия от светлина избухна до самия „Сириус“.

 

 

— Тежки щети в кърмовия сектор. Четиринайсет мъртви в батарея две-пет. Няма връзка с две-четири и две-шест. Сър, загубихме бета-възел. Ускорението ни пада.

Джамал бе пребледнял, говореше с напрегнат, неестествено спокоен глас и Коглин го изгледа смаяно. Половината им кърмови батареи унищожени с един удар? Харингтън беше истински демон!

 

 

Двата кораба летяха напред, обсипваха се с термоядрен огън, ръсеха отломки и облаци въздух като кървава диря. Товарният кораб започна да лъкатуши, а малкият му противник упорито го гонеше по петите. „Сириус“ бе останал само с три кърмови батареи, а „Безстрашен“ го догонваше все по-бързо.

 

 

— Добре… дърпай!

Сали Макбрайд се включи в борбата и седемдесеттонната ракета се понесе по коридора. Коридорът беше разхерметизиран и техниците в скафандри дърпаха с ругатни десетметровия цилиндър. Антигравитационните пръстени свеждаха теглото до нула, но не променяха масата и инерцията.

Нов жесток удар разтърси кораба, разруши хангара и ракетата подскочи като разлютено животно. Завъртя се настрани и Макбрайд отскочи отчаяно.

Почти успя. Почти. Седемдесет тона маса размазаха в стената дясното й бедро и таза, и тя изкрещя от болка, а ракетата продължи да я мачка.

После Харкнес скочи върху ракетата, опря рамене в стената и яростният му рев се чу дори през писъците на Макбрайд. Вените по слепоочията му се издуха като въжета, гърбът му се напрегна, ракетата бавно отстъпи и боцманът рухна на пода.

Техниците се втурнаха към нея, но Харкнес ги прогони с ритници.

— Хващайте въжетата! — изръмжа подофицерът. — Трябва да размърдаме това чудо!

Те покорно хванаха въжетата и Харкнес се наведе над боцмана. Лицето й бе пребледняло, скулите й изпъкваха като топки от слонова кост, но очите й бяха отворени и стискаше зъби, за да не крещи. Той натисна медицинското табло, в кръвта й нахлуха обезболяващи и тя потръпна от облекчение. От прехапаната й устна течеше кръв. Харкнес неловко я потупа по рамото.

— Санитар в батарея две! — извика той и отново се хвърли в битка с ракетата.

 

 

Доминика Сантос спря пред реактора и очите й се разшириха. Пораженията бяха потресаващи. Назъбена еднометрова дупка бе унищожила контролните системи. Само една жена от енергетиците беше жива, но в капан и немощно размахваше ръце, притисната под извито парче метал. Тя извъртя глава към Сантос.

— Зле ли си, Ърнхард? — попита Сантос, докато посягаше към резервните компютри.

— Нищо ми няма, по дяволите! — Ърнхард изглеждаше по-скоро ядосана, отколкото наранена. — Просто не мога да се измъкна.

— Е, потрай и след малко ще видя какво мога да направя — каза разсеяно Сантос, подавайки команди на компютрите. — В момента си имам други грижи.

— Добре де — съгласи се дрезгаво Ърнхард и Сантос се усмихна измъчено.

Усмивката й изчезна след миг, когато по екрана плъзнаха червени кодове за повреди. Ударът по първичната система бе натоварил и резервната. Половината командни файлове бяха изтрити.

Някой застана до нея. Тя извърна глава и видя Манинг. Устните му се кривяха от отчаяние.

— Божичко, шефе! Какво ще правим сега?

Сантос изруга и дръпна нова ръчка. Не се случи нищо и тя хвърли изплашен поглед към реактора.

— Изгубили сме повечето от софтуера… не знам изобщо как се крепи — бързо каза тя, отваряйки ремонтните люкове. — И всички файлове за подаване на водорода. Ще го изтървем.

Сантос кимна и се зае да отваря другите люкове.

— Ако плазмата достигне критични нива… — Сантос не довърши, просна се по корем и надникна във вътрешността на таблото. — Имаме може би пет минути, преди това нещо да гръмне, а не смея да си играя с магнитните регулатори.

— Да спрем захранването? — предложи Манинг.

— Може, но ще трябва да свързвам проклетото нещо на ръка. Изгубих си резачката при последния удар. Намери ми друга.

— Слушам, госпожо!

Манинг хукна навън, а Сантос извърна глава, без да става. Очите й спряха за миг върху голямата червена ръчка на стената.

 

 

— Мостик, тук батарея две. — Гласът беше задавен от изтощение. — Прехвърлихме две лазерни глави. Номер пети и шести по ред. Сега се мъча да прехвърля номер три.

— Батарея две, тук капитанът. Къде е боцманът?

— На път към лазарета, кептън. Тук Харкнес. Май аз командвам в момента.

— Разбрано. Прехвърлете третата ракета колкото се може по-бързо, подофицер.

— Действаме, госпожо.

Докато Хонър говореше, Кардонес въвеждаше новия ред на стрелба. Петнайсет секунди по-късно от единствената оцеляла батарея излетя ракета с лазерна бойна глава.

 

 

Мостикът на „Сириус“ се превръщаше в истински ад. Из въздуха се носеха валма черен пушек, разбитите пултове яростно бълваха снопове искри. Йохан Коглин се задави, когато в дробовете му нахлу дим от горящата изолация. Чу мъчителната кашлица на Джамал, който се опитваше да възстанови тактическия контрол. Някой крещеше от болка.

— Загубихме… загубихме… — Джамал се преви от нов пристъп на кашлица и не успя да довърши.

Той захлопна шлема си и Коглин последва примера му, дишайки хрипливо, докато системите на скафандъра пречистваха въздуха.

— Загубихме още един бета-възел, сър. И… — Джамал се вгледа в таблото, после изруга. — Защитата ни пострада зле, капитане. Загубих четири лазерни батареи и половината радарни инсталации.

Коглин изпсува свирепо. Без двата бета-възела максималното ускорение щеше да спадне с над девет процента — би било истински късмет да развие триста и осемдесет g. Все още разполагаше с алфа-възли, което означаваше, че засега има възможност да навлезе в хиперпространството — но докога щеше да трае това? Особено след загубата на половината лазерни батареи.

— Огневият контрол? — дрезгаво попита той.

— Все още действа. И противоракетните системи също… не че има голяма полза от тях — горчиво добави Джамал.

— Дистанция?

— Наближава едно-точка-пет милиона километра, сър.

Коглин мрачно кимна. Отворът на носовия клин на „Безстрашен“ беше обърнат право към него, а лазерите можеха да открият ефективна стрелба на дистанция от един милион километра. Но той беше загубил най-мощните си лазери, а кърмовият му клин беше също тъй отворен, както носовият клин на крайцера. Ако „Безстрашен“ се приближеше на дистанция за енергиен обстрел…

Дистанция за енергиен обстрел, как ли пък не! Защитата му беше унищожена наполовина. Ако Харингтън разбереше това, обърнеше се и дадеше залп с бордовите батареи…

Той преглътна поредната ругатня. Това не можеше да е истина! Невъзможно бе един вехт лек крайцер да му причини всичко това!

 

 

— Мисля, че „Сириус“ е закъсал, стрелецо — каза Хонър, гледайки данните от пасивните сензори. — Мисля, че ти току-що го лиши от половината му възможности за ракетен контрол.

— Дано, кептън — дрезгаво каза Кардонес, — защото ми останаха само три ракети и…

 

 

— Готово! — изкрещя Сантос, когато свърза последния кабел и започна да се измъква изпод таблото. Сега оставаше само да изключи захранването и…

„Безстрашен“ се разтресе. Свирепият тласък подхвърли Сантос нагоре и я стовари на пода. Шлемът й изкънтя и тя глухо изпъшка, замаяна само за миг.

Но не разполагаше дори с миг. Погледът й се поизбистри, а устата й пресъхна. Не можеше да чуе воя на сирени в околния вакуум, но виждаше как на таблото светкавично се сменят червени числа. Защитата на реактора се разпадаше и вече нямаше време да изключат захранването.

Като се опитваше да не мисли какво върши, тя се търкулна по палубата и посегна към червената ръчка.

 

 

— Господи, видяхме й сметката! — изрева Джамал. — Очистихме кучката!

 

 

Аварийните взривни заряди изхвърлиха в космоса цялата обшивка около първи реактор част от секундата преди нов, по-мощен взрив да изхвърли самия реактор. Нищожната разлика във времето беше необходима, за да не се стигне до експлозия на плазменото поле вътре в кораба. Но дори и тази част от секундата едва не се оказа фатална.

Доминика Сантос, Алън Манинг и Анджела Ърнхард загинаха мигновено. Защитата на реактора престана да действа точно докато корпусът му излиташе през отвора, и яростната звездна енергия избухна както навън, така и навътре. Първи реактор изчезна заедно със седемстотин квадратни метра от обшивката на „Безстрашен“, ракетна батарея две, лазерна батарея три, кърмова защита едно, първи радиационен щит, всички носови сензори за контрол на стрелбата, предните генератори за странична стена и четирийсет и двама души от екипажа. От страховитата рана бликна потоп от чиста енергия и лекият крайцер бясно отскочи настрани.

 

 

Хонър се вкопчи в креслото, когато агонията на кораба се вряза в собствената й плът. Главният тактически пулт изгасна с унищожаването на носовите сензори. Ремъците на старшина Килиън се разкъсаха, той изхвръкна над пулта, блъсна се в отсрещната стена и остана да лежи неподвижно. Всички сензори за повреди мигаха в червено.

Хонър освободи собствените си ремъци и се хвърли към пилотското място.

 

 

— Гледайте, сър! — провикна се възторжено Джамал.

— Виждам.

Коглин се мъчеше да потисне свирепата радост, защото „Безстрашен“ се люшна настрани и рязко прекрати огъня. Не знаеше какво точно е улучил Джамал, но личеше, че най-сетне крайцерът е изкормен.

Но още не беше мъртъв. Макар и отслабнал, носовият клин още действаше, а някой на мостика се бореше да възстанови контрола над кораба. Коглин гледаше осакатения крайцер и в гърдите му кипеше нещо първобитно и неудържимо. Сега можеше да избяга. Но „Безстрашен“ все още бе жив. И не просто жив, а смазан, превърнат в жалка останка. Ако го оставеше така, Мантикорският кралски флот щеше да разполага с нагледно доказателство, че „Сириус“ е бил въоръжен.

Коглин усещаше колко опасни са чувствата му и опита да се пребори с тях. Както и да се погледнеше станалото, имаше само едно тълкуване — военна провокация. И Хейвън бе дал първия изстрел. Но единствените свидетели бяха на „Сириус“ и „Безстрашен“, а „Безстрашен“ се носеше беззащитен зад него.

Мъртвите не говорят, помисли си той.

Каза си още, че трябва да обмисли всички варианти, да прецени решението спокойно и трезво, но знаеше, че това е лъжа. Беше изтърпял твърде много, за да разсъждава спокойно.

— Насочете ни към „Безстрашен“, господин Джамал — яростно каза той.

 

 

— … нищо не е оцеляло на левия борд — докладваше дрезгавият глас на Алистър Маккиън от „Контрол на щетите“. — Обшивката е разкъсана до отметка двеста. На десния борд загубихме енергийно торпедо и лазер две, но поне обшивката е цяла.

— А двигателят? — попита Хонър.

— Още работи, но не задълго. Целият ляв импулсорен пръстен е загубил баланс. Едва ли ще издържи още петнайсет минути.

Хонър огледа мостика, видя изтощението и усети вкуса на страха. Корабът й умираше по нейна вина. Тя ги бе довела дотук, защото отказа да отстъпи, защото не беше по-умна и по-бърза.

— „Сириус“ прави завой, кептън. — Рафаел Кардонес седеше накриво, явно имаше счупени ребра, но продължаваше да наблюдава остатъците от сензорите. — Идва към нас.

Хонър стрелна очи към пилотския маневрен дисплей пред себе си. Беше малък, но още работеше и тя видя как червената точка на „Сириус“ завива и яростно намалява скоростта. Коглин се връщаше да ги довърши.

— Кептън, ако завиете наляво, мога да дам няколко изстрела от дясната батарея — каза напрегнато Кардонес, но Хонър поклати глава.

— Не.

— Но, кептън…

— Нищо няма да правим, Раф — каза тя. Кардонес я зяпна изумено и Хонър се усмихна с очи като кремък. — Нищо, освен да го оставим да се приближи… и да насочим гравитационното копие — добави тя съвсем тихо.

 

 

Йохан Коглин чуваше как сърцето му бие бясно, докато корабът стремглаво намаляваше скоростта. „Безстрашен“ бавно и мъчително зави наляво, обръщайки десния си борд към него, но вече едва пълзеше. Дори и с повреден възел, „Сириус“ щеше да стигне след пет минути до дистанция за стрелба от упор.

Джамал седеше мълчалив и вдървен над отбранителното табло. Явно се боеше от изненади откъм десния борд на „Безстрашен“.

Но крайцерът не предприемаше нищо и Коглин усети как в гърлото му напира отмъстителен смях. Прав беше! Въоръжението на „Безстрашен“ бе унищожено — никой капитан не би изпуснал възможността да стреля с фланговите батареи право в отворен импулсорен клин!

Той довърши завоя, насочи уязвимия преден клин настрани и се приближи под ъгъл, подлагайки лявата странична стена. Дистанцията намаляваше стремително и усмивката му стана грозна.

 

 

— Дистанция петстотин хиляди — каза напрегнато Кардонес. — Сближаване с три-три-девет-две километра в секунда.

Хонър кимна и завъртя още малко наляво осакатения кораб. „Сириус“ летеше насреща.

— Четири-осем-пет хиляди — изрече Кардонес с прегракнал глас. — Четири-седем-пет. Четири-шест-нула. Четири-четири-пет. Сближаване с четири-нула-две-едно километра в секунда. Време до енергиен обсег едно-едно-точка-девет секунди. Време до обсег на копието осем-две-точка-шест-пет секунди.

— Копието в готовност — тихо нареди Хонър.

Мислите й кипяха. Щеше ли да дойде толкова близо? Той имаше по-малко от минута и половина, за да реши, и ако не срещнеше огън…

Тя седеше неподвижно и гледаше как дистанцията намалява.

 

 

— Обстреляй ги на отметка четиристотин хиляди — тихо каза Коглин. — Да видим дали ще им хареса.

— Четиристотин хи…

Още преди Кардонес да довърши, Хонър светкавично завъртя „Безстрашен“.

— Мамка му!

Коглин удари с юмрук по пулта, когато разбитият крайцер внезапно се завъртя. По дяволите, тая Харингтън не можеше ли да разбере кога всичко е свършило? С нея бе свършено. Можеше само да удължи агонията, но сякаш не го разбираше и му подложи непробиваемата долна ивица. Беше очаквал това, но не му стана приятно, че се оказа прав.

 

 

„Сириус“ откри бесен огън, а Хонър извърши маневрата с част от секундата закъснение. Долните ивици на „Безстрашен“ спряха навреме ракетите, но два лазерни лъча преминаха. Страничната стена пое силата им, но не докрай и крайцерът се разтърси, когато те прорязаха корпуса и унищожиха единствената неизползвана батарея и две енергийни торпеда.

Но корабът оцеля… заедно с гравитационното копие.

— Добре, по дяволите — изръмжа Коглин. — Дай по-близо, Джамал.

— Слушам, сър.

 

 

Хонър гледаше хронометъра и умът й бе кристално бистър, без никаква мисъл за провал. Оцелелите сензори не различаваха ясно „Сириус“ през долната силова ивица, а сегашният й вектор даваше на противника четири възможности: да прекрати битката и да избяга; да се извърти спрямо „Безстрашен“ и да стреля „надолу“ през страничната стена, докато прелита над крайцера; да пресече отпред или да мине отзад. Можеше да стори всичко това, но Хонър залагаше кораба — и живота си, — че Коглин ще пресече отпред. Това бе класическа маневра, каквато всеки офицер търсеше инстинктивно, а той знаеше, че въоръжението на носа й е унищожено.

Но ако се канеше да го направи, трябваше да заеме позиция… сега!

Тя бясно завъртя кораба и подложи на „Сириус“ десния фланг, който му бе отказвала досега.

Джамал примига, поколеба се за част от секундата. Нямаше логична причина за такъв завой на „Безстрашен“ и в този миг той просто не можеше да повярва, че са го направили.

В този миг Рафаел Кардонес насочи гравитационното копие и стреля.

„Сириус“ се разтърси. Капитан Коглин подскочи в креслото с разширени очи и изумено лице. Страничната му стена рухна, после четирите оцелели торпедни батареи на „Безстрашен“ откриха неспирен огън.

Въоръженият търговски кораб „Сириус“ изчезна в бесен вихър от светлина.