Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (8)

6.

Планетата Медуза мътно лъщеше далече долу, докато „Безстрашен“ навлизаше в орбитата за среща с „Магесник“. Не е кой знае каква планета, помисли си Хонър, гледайки монитора. Отлично разбираше, че се е съсредоточила върху Медуза, за да не мисли за предстоящата среща със старшия офицер, но настроението й нямаше нищо общо с извода, че не е виждала по-скучен свят.

Планетата имаше сиво-зеленикав цвят, разнообразен само от шарките на облачните слоеве и двете големи, блестящо бели полярни шапки. Дори дълбоките и тесни морета бяха бледосиви — лепкава супа от планктон и по-едри растителни форми, процъфтяващи в една течна смес, която би подлудила природозащитниците от Сфинкс. Извънредно силно наклонената ос на Медуза — над четирийсет градуса — в комбинация със слабото излъчване на звездата създаваше по-суров климат дори от този на втората планета на Мантикора, Грифон. Местната флора бе отлично пригодена към тези жестоки условия, но проявяваше удивителна липса на разнообразие — Медуза беше покрита предимно с мъх. На места по-висок мъх заместваше храстите. Другаде ниският, пухкав мъх играеше ролята на трева. И дори — мили Боже! — се срещаха грамадни могили от мъх, напомнящи дървета. Хонър бе чувала за това, дори бе виждала холограми, но за пръв път виждаше планетата със собствените си очи, а това беше съвсем различно.

Тя се намръщи с погнуса и решително насочи очи към гледката, която отбягваше досега. „Магесник“ се носеше по същата орбита, само на сто километра разстояние, и докато наблюдаваше кораба, Хонър преглътна горчивата смес от завист и стара омраза.

Тежките крайцери от клас „Звезден рицар“ бяха най-новите бойни машини на Мантикорския кралски флот, три и половина пъти по-масивни от „Безстрашен“ и с почти шест пъти по-мощно въоръжение. Грамадният и строен кораб висеше сред пустотата и самото му присъствие изглеждаше като подигравка с капитанската власт на Хонър, а мисълта кой командва този прекрасен кораб правеше истината още по-горчива. Когато я пратиха на Василиск, тя си помисли, че е стигнала дъното; сега знаеше, че наистина е така.

Вахтеният пилот сведе до нула относителната скорост на „Безстрашен“ спрямо „Магесник“. Хонър въздъхна дълбоко и се запита дали някой от екипажа се досеща защо е оставила Нимиц в каютата си. Не че възнамеряваше да им каже.

— Приведете в готовност катера ми — нареди тя. — Господин Венизелос, поемете дежурството.

— Слушам, госпожо — отвърна Венизелос и загледа с любопитство как капитанът влиза в асансьора и се отправя към корабния хангар.

Хонър мълчаливо седеше със скръстени ръце, докато катерът пъплеше през пустотата между „Безстрашен“ и „Магесник“. Беше устояла на изкушението да използва един от бойните катери, защото знаеше, че ще е проява на излишна суетност. Затова предпочете командирския катер, макар той да се движеше по-бавно от бойните. Дори най-ефективните ракетни двигатели даваха далеч по-слабо ускорение от импулсните, а и транспортният катер бе твърде малък, за да се монтира в него импулсен двигател. Твърде малък беше и за инерционен компенсатор, който да предпазва от чудовищната мощ на импулсора, но гравитационният му генератор неутрализираше ефекта от по-ниското ускорение на ракетната тяга. Все пак, въпреки нетърпението и желанието й да приключи час по-скоро, пътуването бе кратко дори при сравнително неголямата скорост на катера. Твърде кратко. През последните трийсет и един часа бе очаквала с ужас този момент.

Пилотът направи маневрата за финален заход и катерът потръпна, когато буксирният лъч на „Магесник“ го прихвана. Продължи напред по жироскопи и се изравни с вътрешната гравитация на тежкия крайцер, докато навлизаше в ярко осветения огромен хангар и се отпускаше на определеното му място. Тихо изтракаха сглобките на съединенията и индикаторът за въздушно налягане светна в зелено.

Хонър беше сама и си позволи да въздъхне, докато ставаше и наместваше баретата под еполета си. Приглади мундира и изпъна рамене, после енергично прекоси люка, мина по тунела и излезе пред строения почетен караул.

Видя, че Йънг не е дошъл да я посрещне лично. Вероятно това беше пресметнато оскърбление — един от дребнавите жестове, които му се удаваха така добре, — но отсъствието му я облекчи. То й даваше шанса да се стегне и да подготви отбраната си преди неизбежния сблъсък.

Тя спря пред ниския, набит помощник-капитан, който водеше караула, и козирува.

— Разрешете да се кача на борда.

— Имате разрешение, капитан Харингтън. — Офицерът козирува, после протегна ръка. — Пол Танкърсли, пръв помощник на „Магесник“.

Имаше звучен, плътен глас и здраво ръкостискане, а в проницателния му поглед се долавяше любопитство. Хонър се запита дали не е чувал слухове за нея и Йънг.

— Последвайте ме, ако обичате — продължи Танкърсли след кратко мълчание. — Капитанът ви чака в заседателната зала.

— Водете ме.

Тя му направи знак да мине напред и двамата тръгнаха през строените редици на караула към чакащия асансьор.

По пътя не разговаряха, което според Хонър подсказваше, че Танкърсли е чувал поне нещо за нея. В края на краищата едва ли вървеше да започне разговора с въпрос: „Още ли се мразите с нашия капитан?“. Нито пък можеше да попита за нейната версия, без да наруши лоялността към собствения си командир. При дадените обстоятелства предпазливото мълчание несъмнено бе най-мъдрата тактика и докато асансьорът спираше, тя усети как на устните й потрепва кисела усмивка.

— Насам, капитан Харингтън — каза Танкърсли и тя го последва по късия коридор към люка на заседателната зала. Той спря, натисна бутона за допуск и се отдръпна настрани. Докато минаваше край него, й се стори, че забелязва леко съчувствие в изражението му.

Седнал зад заседателната маса, лорд Йънг разглеждаше купчина документи. При влизането й не вдигна глава и тя стисна зъби, изумена, че тъй банално оскърбление може да я разгневи толкова силно. Мълчаливо се приближи до масата и спря, твърдо решена да изчака следващия му ход.

Забеляза, че той е все тъй блестящо красив. Може би леко напълнял, но късата брада прикриваше зачатъците на двойна гуша, а мундирът му беше скроен великолепно. Винаги носеше мундир по поръчка — дори в Академията, където всички трябваше да обличат еднакви флотски униформи. Но правилата не се отнасяха за него. Павел Йънг беше първороден син и наследник на графа на Северните низини — нещо, което никой не биваше да забравя.

Хонър нямаше представа какво е направил, за да го заточат в гарнизон Василиск. Навярно, помисли горчиво тя, просто се е държал както винаги. Връзките можеха да подпомогнат офицерската кариера, което доказваше фактът, че завършилият само един курс преди нея Йънг беше във флагманския списък вече от пет години. Щом един офицер попаднеше в списъка, висшият чин му бе гарантиран. Ако не стореше нещо тъй драстично, че да го изхвърлят от флота, трябваше само да чака, докато му дойде времето.

Но както бяха открили мнозина мантикорски офицери, чинът не гарантираше реално командване. Некадърниците обикновено оставаха на половин заплата, продължавайки да се водят на действителна служба, но без собствен кораб. На теория това трябваше да осигури резерв от опитни офицери за евентуална бъдеща криза и да ги поддържа на необходимото ниво; на практика процедурата се използваше, за да държи настрани най-некадърните идиоти с връзки, които нямаше как да бъдат уволнени от флота. Очевидно Йънг не беше попаднал в тази категория — засега, — но фактът, че е старши офицер на Василиск от почти една земна година ясно подсказваше, че някой в Адмиралтейството не е твърде доволен от постиженията му.

Което със сигурност го бе озлобило още повече.

Той приключи демонстративното четене на поредния документ, бавно го остави на масата и вдигна очи.

— Капитан Харингтън.

Мелодичният тенор обгръщаше скритата му враждебност както кадифена ножница — остър кинжал.

— Капитан Йънг — отвърна тя със същия официален тон и за миг на устните й трепна горчива усмивка.

Той не я покани да седне.

— Радвам се да видя вашия кораб. Откакто „Непреклонен“ напусна, бойната ни готовност е по-ниска от когато и да било.

Хонър кимна мълчаливо. Йънг се облегна назад и продължи:

— Както знаете, гарнизон Василиск страда от хроничен недостиг на персонал и военна техника, а за жалост „Магесник“ отдавна се нуждае от преоборудване. Всъщност това — той почука с пръст по документа — е списък на най-неотложните ремонти. — Усмихна се. — Ето защо се радвам да ви видя, капитан Харингтън. Вашето присъствие ще ми позволи да върна „Магесник“ на Мантикора за основния ремонт, от който отчаяно се нуждае.

Той я гледаше право в лицето и Хонър прехапа устна отвътре, за да не разкрие какво изпитва. Щом отпращаше собствения си кораб на Мантикора, Йънг несъмнено възнамеряваше да се прехвърли на „Безстрашен“. От самата мисъл да дели мостика с него й призляваше, но тя намери сили да стои неподвижно и мълчаливо, без да издава мислите си.

— При дадените обстоятелства — продължи Йънг след малко — и с оглед потребността от основен ремонт, смятам за неуместно да натоваря с тази задача капитан Танкърсли. — Той протегна към нея инфочип и тя го пое, без да докосва ръката му. — Затова, капитан Харингтън, аз ще се върна на Мантикора с „Магесник“, за да надзиравам лично ремонта и преоборудването.

Този път изненадата й бе прекалено голяма, за да я прикрие напълно. Той беше старши офицер на гарнизона! Нима искаше да каже, че възнамерява да пренебрегне своята отговорност за системата?

— Разбира се, ще се върна колкото е възможно по-скоро — продължи Йънг. — Осъзнавам, че отсъствието ми ще създаде известни… неудобства за вас и ще се постарая то да бъде максимално кратко, но по моя преценка за ремонта ще бъдат необходими поне два месеца. Най-вероятно — той пак се усмихна — три. През това време вие ще бъдете старши офицер тук, на Василиск. Заповедите ви са в чипа.

Той изправи облегалката на креслото си и отново се зае с документите.

— Това е всичко, капитан Харингтън. Свободна сте.

Без сама да знае как, Хонър се озова в коридора пред заседателната зала. Чипът се врязваше в дланта й и тя се застави да отпусне юмрук.

— Капитан Харингтън?

Тя вдигна глава и помощник Танкърсли неволно отстъпи назад. Тъмните й очи пламтяха като нажежена стомана, ъгълчето на стиснатите й устни леко потрепваше и за миг изражението й го изпълни със страх. Но тя бързо се овладя и дори намери сили да се усмихне, като видя тревогата, изписана на лицето му. Танкърсли понечи да каже нещо, но вдигнатата й ръка го спря и той отново се оттегли в безопасната роля на неутрален свидетел.

Хонър пое дълбоко дъх, после бавно изтегли бялата барета изпод еполета. Грижливо я намести на главата си, без да поглежда помощника, но усети напрегнатия му поглед. Неписаните правила забраняваха на гостуващия капитан да носи бялата барета, когато е на чужд кораб, и това превръщаше жеста в съзнателна обида към човека, с когото се бе разделила току-що.

С баретата на главата тя отново се обърна към своя водач и тъмните й очи го предизвикаха да реагира. Танкърсли обаче не прие предизвикателството и я поведе мълчаливо към асансьора.

Хонър се радваше на мълчанието, защото мозъкът й опитваше да се пребори с твърде много мисли наведнъж. На първо място сред тях бяха спомените от Академията, и по-специално споменът за ужасната сцена в кабинета на коменданта, когато мичман лорд Йънг, със счупени ребра, пукната ключица, размазани устни и подпухнало посиняло око, бе заставен да се извини на мичман Харингтън за „непристойни думи и действия“, преди мъмренето за „недостойно поведение“ да бъде вписано в досието му.

Трябваше още тогава да каже цялата истина, но той беше син на влиятелен благородник, а тя — дъщеря на пенсиониран военен лекар. Кой би повярвал, че синът на графа на Северните низини се е опитал да изнасили тая кокалеста върлина, която дори не е красива? Освен това имаше ли доказателства? Двамата бяха сами — Йънг се бе погрижил за това! — и нападението така я потресе, че тя избяга в спалното, вместо да докладва веднага. Докато се разчуе за произшествието, приятелите на Йънг вече го бяха отмъкнали в лазарета със смехотворното обяснение, че бил „паднал по стълбите“, докато отивал към гимнастическия салон.

Затова тя избра по-малкото обвинение за предишния инцидент, станал пред свидетели, когато отхвърли неговото нагло, самонадеяно ухажване. Може би ако не беше толкова изненадана и стъписана от внезапния му интерес и демонстративната му самоувереност, щеше да откаже по-деликатно. Но никога не се бе сблъсквала с подобен проблем. Не бе усвоила начините да откаже, без да засегне прекомерното му самочувствие, и това го раздразни още по-силно. Без съмнение точно „засегнатата“ му гордост доведе до последвалите събития, но и непосредствената му реакция беше достатъчно грозна, а в Академията гледаха с лошо око на сексуалния тормоз, особено когато се проявяваше под формата на оскърбителен език и недостойно поведение на старши мичман към младши. Комендант Хартли побесня заради това, но кой би повярвал, ако чуеше цялата истина?

Хартли би повярвал, помисли си тя. Беше го разбрала преди години и се мразеше, задето не сподели с него тогава. Поглеждайки назад, разпознаваше намеците и почти откритата му молба да каже всичко. Ако не подозираше нещо, той едва ли би заставил Йънг да се извини, след като тя го премаза от бой. Йънг не бе очаквал да се сблъска със силата и бързата реакция, създадени от повишената гравитация на Сфинкс, нито пък бе подозирал, че Хонър взима допълнителни курсове по ръкопашен бой при старшина Макдауъл. А след като го повали, тя благоразумно не му позволи да се изправи повече. Всъщност той имаше голям късмет, че я нападна под душовете, когато Нимиц не беше наблизо. Иначе днес нямаше да е толкова красив.

И по-добре, че Нимиц не беше там, помисли си тя, а и бе изпитала дива радост да нарани Йънг заради онова, което си бе позволил. Но реакцията й многократно надхвърляше официалната версия за оскърблението и никой не повярва в историята за „падането“ по стълбите. Макар да не разполагаше с доказателства, Хартли никога не би се нахвърлил тъй строго върху Йънг, ако не подозираше какво точно е станало.

По онова време обаче Хонър не осъзнаваше това и си мислеше, че вече е уредила въпроса. Че не иска да раздухва скандал, който само би навредил на Академията. Че е най-добре всичко да се потули, защото така или иначе никой няма да й повярва. Беше достатъчно неприятно да бъде замесена в тъй унизителна история и не си струваше да се подлага и на това! Представяше си подигравателното шушукане за фантазиите на грозната курсантка. А и дали не беше попрекалила? Нямаше нужда да го пребива почти до припадък. Самозащитата беше прераснала в нещо повече от побой.

Затова тя замълча и така си навлече най-големите неприятности. Опитът за изнасилване бе едно от най-тежките престъпления във флота; ако бяха разобличили Йънг, той никога нямаше да носи униформа, независимо от благородния си произход. Но това не стана. Тя не го изхвърли от флота и си спечели враг за цял живот, защото Иънг никога нямаше да й прости кървавия побой. Нямаше да й прости и унижението да бъде принуден да се извини пред коменданта Хартли и курсовия си офицер, а той имаше могъщи приятели както във флота, така и извън него. Тя неведнъж бе усещала тяхното влияние върху кариерата си, а днешното му злорадство да стовари на плещите й пълната отговорност за цялата система Василиск — да я остави с един-единствен остарял лек крайцер да върши работата на цяла флотилия — я изгаряше като отрова. Беше дребнаво, злобно… и съвсем типично за него.

Когато асансьорът спря в хангара и вратата се отвори отново, тя въздъхна дълбоко. Беше се овладяла достатъчно, за да стисне ръката на Танкърсли и да се сбогува почти нормално, преди пак да се качи на катера.

Докато катерът се отделяше от „Магесник“ и поемаше към „Безстрашен“, тя се отпусна в креслото, опитвайки да си представи реакцията на екипажа пред този нов развой на събитията. Без съмнение хората щяха да видят в напускането на „Магесник“ поредния знак, че са пратени на най-безполезния пост, който може да се намери във флота, и са изоставени там. А и скоро щяха да разберат с колко тежка задача ги е натоварил Йънг. Техният кораб трябваше да патрулира цялата система и да следи целия трафик по направление Василиск. Нямаше начин да се справят. Не можеха да бъдат на сто места едновременно и всеки опит да изпълнят задачата щеше да ги натовари до смазване както телесно, така и психически.

Точно това искаше Йънг. Оставяше я с неизпълнима задача, доволен от мисълта, че неуспехът ще бъде вписан в досието й. За разлика от него, Хонър тепърва трябваше да влезе във флагманския списък и това никога нямаше да стане, ако се провалеше още при първото си самостоятелно назначение, независимо от обстоятелствата.

Но още не се бе провалила. Тя гневно тръсна глава. Дори разбирането, че Йънг й е заложил капан, за да се провали, беше по-добро, отколкото да служи под негово командване. Нека заминава за Мантикора. Колкото по-скоро напусне системата, толкова по-добре! И в едно поне беше сигурна: нямаше начин да свърши работата по-зле от него.

Веднъж бе допуснала грешка с Йънг. Нямаше да му позволи да я тласне към втора. Каквото и да й струваше, щеше да изпълни дълга си. Не само заради кариерата си, но и за да не позволи на една аристократична отрепка като Павел Йънг да я победи.

Тя вдигна глава, вгледа се в инфочипа със заповедта и тъмнокафявите й очи станаха свирепи.