Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хонър Харингтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
On Basilisk Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017)

Издание:

Автор: Дейвид Уебър

Заглавие: Гарнизон Василиск

Преводач: Любомир Николов

Година на превод: 2011

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-270-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/853

История

  1. — Добавяне

20.

Застанала до преходния тунел на хангара, Хонър гледаше как транспортният катер се свързва с външния край на тунела. Малката машина се движеше с безупречна точност през ярко осветения вакуум. Деветдесет и пет тонната маса се отпусна в гнездото, тласкачите избутаха края на тунела напред и го свързаха херметично с люка на катера. Светна зелена светлина и Хонър тихо въздъхна, когато люкът пред нея се отвори.

Клаус Хауптман прекрачи напред с кралска походка. Беше по-нисък, отколкото бе очаквала, но набит, с внушителни бели бакенбарди, които Хонър винаги бе подозирала, че са изкуствени. Широкото му лице и масивната челюст със сигурност се дължаха на пластичната хирургия — никой не можеше да има толкова правилни черти, — но общите линии бяха запазени. В това лице имаше сила и безкомпромисна самоувереност, надхвърляща рамките на високомерието.

— Капитан Харингтън.

Той протегна ръка. Плътният му глас звучеше меко и благовъзпитано, прикривайки почти напълно дълбоката враждебност.

Тя също протегна ръка и едва сдържа усмивката си, когато усети как пръстите му се подготвят да смачкат нейните. Не бе подозирала, че е толкова дребнав, но може би държеше да демонстрира превъзходството си по всякакъв начин. А може би е забравил, че съм от Сфинкс, помисли си тя и го остави да стиска на воля. Ръката й беше едричка за жена, не му позволяваше да захване удобно и тя позволи на Хауптман да се напрегне до предел, после отвърна с мек натиск. Приятната й усмивка не даваше никакъв знак за мълчаливата борба, но тя видя как очите му трепнаха от неочакваната стоманена хватка.

— Добре дошли на борда, господин Хауптман — каза тя и се усмихна още по-широко, когато той прекрати борбата и отдръпна ръка. После кимна към стоящия до нея Маккиън. — Моят пръв помощник, капитан втори ранг Маккиън.

Посетителят кимна, но не подаде ръка. Хонър забеляза как тайно разкършва пръсти. Надяваше се да го боли.

— Ще желаете ли обиколка на кораба, сър? — любезно попита тя. — За жалост в повечето секции не се допускат цивилни, но капитан Маккиън с радост ще ви покаже каквото може.

— Не, благодаря. — Хауптман се усмихна на Маккиън, но очите му не изпускаха Хонър. — Разполагам с ограничено време, капитан Харингтън. Доколкото разбрах, куриерът потегля обратно към Мантикора веднага щом приключи задачата си при комисар Мацуко, и ако не потегля с него, ще трябва сам да си уреждам транспорта.

— В такъв случай да ви поканя в офицерската столова?

— Принуден съм пак да откажа. — Хауптман се усмихна отново, но този път усмивката изглеждаше мъничко притеснена. — Всъщност ще ви бъда благодарен, ако ми отделите няколко минути.

— Разбира се. Ще ме придружите ли до заседателната зала?

Тя любезно му стори път към асансьора и Маккиън ги последва. Тримата мълчаливо се изкачиха до мостика. Мълчанието беше напрегнато. Хонър усещаше скритите под него зъби и нокти, и строго заповяда на сърцето си да се успокои. Това беше нейният кораб и нямаше значение, че Клаус Хауптман може да го купи с джобните си пари.

Асансьорът спря. На вахта бе лейтенант Пановски и астронавигаторът се надигна от командирското кресло, когато капитанът излезе на мостика.

— Продължавайте, лейтенант — каза Хонър и поведе госта към заседателната зала.

Никой друг не ги погледна. Това бе подчертан отказ да признаят присъствието на Хауптман и Хонър се усмихна лукаво пред тази демонстрация на мълчаливо неодобрение. Разбира се, всички знаеха или подозираха защо е дошъл и негласната им подкрепа бе още по-безценна след тяхната предишна враждебност.

Люкът на залата се затвори зад тях и тя покани Хауптман да седне. Магнатът пристъпи към креслото, но остана прав и погледна Маккиън.

— Ако не възразявате, капитан Харингтън, бих предпочел да поговорим на четири очи — каза той.

— Капитан Маккиън е мой пръв помощник — отговори тя с хладна учтивост.

— Разбирам, но се надявах да обсъдим с вас някои… поверителни въпроси. При цялото ми уважение към капитан Маккиън, боя се, че трябва да настоявам за разговор насаме.

— Съжалявам, но е невъзможно, господин Хауптман.

Лицето на Хонър беше безметежно и никой не можеше да узнае колко трудно удържа гласа си да не изтънее. Тя седна, кимна на Маккиън да се настани отдясно и се усмихна на Хауптман.

По лицето на посетителя се изписа първото истинско изражение — лека руменина по високите скули и едва доловимо трепване на ноздрите. Очевидно Клаус Хауптман не бе свикнал да му противоречат. Е, този път се налагаше да привикне.

— Ясно.

Той се усмихна насила, седна и елегантно преметна крак върху крак, сякаш искаше да сложи върху цялата зала печат за собственост. Хонър чакаше с приведена настрани глава и учтива усмивка. Лицето на Маккиън беше по-безизразно, но този път омразната официална маска не бе насочена срещу нея.

Тя изпитателно гледаше Хауптман, прехвърляйки през ума си всичко, което знаеше за него.

Кланът Хауптман беше един от най-богатите в историята на Мантикора, но нямаше абсолютно никакви връзки с аристокрацията. Това бе рядкост за тъй могъщ род, но според слуховете Клаус Хауптман изпитваше снобска гордост тъкмо от факта, че няма синя кръв.

Също като рода на Хонър, първият Хауптман бе пристигнал на Мантикора едва след Епидемията от 22 година — 1454 година след Диаспората по стандартното летоброене. През 774 г. СД. първоначалната колония Мантикора бе наддавала за правата над системата тъкмо защото планетата Мантикора-A III толкова много приличаше на Старата Земя. Дори най-благоприятните планети се нуждаеха от известно тераформиране, за да приемат човешко население, но в случая Мантикора се наложи само разпространяване на основните земни полезни растения и грижливо подбрана фауна, и въпреки по-дългата година на Мантикора другопланетните видове с лекота се приспособиха към новата си среда.

За жалост приспособяването бе нож с две остриета, защото Мантикора се оказа една от редките планети с болестотворни микроби, способни да заразят хората. На местния вирус бяха необходими четирийсет земни години, за да мутира до опасна разновидност, но след това епидемията се развихри с потресаваща бързина.

Едва след цяло десетилетие медиците победиха болестта, която уби над шейсет процента от колонистите — почти деветдесет на сто от родените на Старата Земя. Оредялото население спадна под критичното ниво и загуби твърде много от най-важните специалисти. Но сякаш за да компенсира бедата, съдбата даде на колонията възможност да се попълни с нова кръв.

Оригиналните колонисти бяха потеглили към Мантикора преди изобретяването на платното на Варшавски и гравитационният детектор да намали риска от хиперпространствено пътуване до приемливо ниво. Нямаха дори импулсен двигател и пътуването им в дълбока хибернация на борда на кораба „Язон“ продължи над шестстотин и четирийсет земни години, но по време на многовековния им сън механиката на междузвездното пътуване бе направила рязък скок.

Новата технология означаваше, че в сравнително разумен срок могат да се набират колонисти от централните светове, а водачът на колонията Роджър Уинтън бе предвидил промените. Преди потеглянето той създаде в Цюрих попечителския фонд „Мантикора“, влагайки в него всички средства, останали след закупуването на колониалните права и оборудването на експедицията. Малцина други бяха помислили за нещо подобно, но Уинтън беше далновиден човек и лихвите от шест века му осигуриха завиден банков баланс на Старата Земя.

Така Уинтън и оцелелите успяха не само да привлекат необходимите подкрепления, но и при необходимост да им платят пътя до техния нов дом. Но тъй като държаха да запазят политическия контрол срещу притока на нови заселници, оцелелите от оригиналната експедиция и техните наследници приеха нова конституция, превръщаща колонията в Звездно кралство Мантикора, управлявано от крал Роджър Първи от династията Уинтън.

Първоначалните акционери на „Мантикора“ ООД получиха земи и права за добив на полезни изкопаеми в системата пропорционално на капиталовия си принос. Новата конституция ги превърна в наследствена аристокрация, но кръгът им не бе затворен, защото оставаха много неусвоени територии. Новите колонисти, които можеха да си платят билета, получиха след пристигането еквивалент на стойността му в натура, а онези, които можеха да дадат по-голям финансов принос, получиха правото да закупуват земя на половин цена. Възможността да станат благородници привлече удивително голям брой млади, опитни и добре платени специалисти: лекари, инженери, възпитатели, химици, физици, ботаници и биолози — точно хора, необходими за една колония в криза. Те дойдоха да вземат и разширят обещания кредит, и мнозина от тези тъй наречени „вторични акционери“ станаха графове и дори херцози.

Мнозина бяха успели да платят поне частично цената на полета и получиха привилегии след пристигането. Дребни за Мантикора, но огромни за пришълците от централните светове. Тези хора станаха волни земевладелци като прадедите на Хонър и родовете им си оставаха и до днес опора на чувството за независимост.

Но въпреки това мнозинството преселници бяха с „нулев баланс“ и често пристигаха само с дрехите на гърба си. Хора като Хайнрих Хауптман.

Днес между волните земевладелци и „нулевите“ почти нямаше разлика освен древността на именията и някои чисто формални титли, които се употребяваха все по-рядко. Но спомените за някогашното обществено положение не изчезваха и кланът Хауптман помнеше, че е израснал от мизерията. Издигането му към величие бе започнало преди два мантикорски века от правнука на Хайнрих. Ала днес Клаус Хауптман, който можеше да купи и продаде поне десетина херцогства, предпочиташе да се представя — поне публично — за закрилник на „малкия човек“. Това не му пречеше да сключва делови съюзи с аристокрацията, нито да се радва на лукса и статуса на търговски барон, или да се меси дълбоко в мантикорската политика, но произходът от „простолюдието“ играеше важна роля за репутацията му. Макар и роден в богатство, той твърдеше, че е постигнал всичко сам, също както дедите му.

И точно тази фалшива легенда го води днес тук, каза си Хонър. Тя бе хванала негови служители, замесени в незаконна търговия, а за човек с подобна гордост това представляваше не делови провал или съдебно притеснение, а пряк удар срещу него. Клаус Хауптман се смяташе за символ на целия картел и това превръщаше нейните действия в нетърпима лична обида.

— Много добре, капитан Харингтън — каза най-сетне той. — Ще говоря направо. По някакви свои съображения вие сте сметнали за необходимо да преследвате и накърнявате интересите ми на Василиск. Искам това да спре.

— Съжалявам, че го смятате за „преследване“, господин Хауптман — отговори спокойно Хонър. — За жалост клетвата ми пред Короната повелява да налагам законите и правилата, утвърдени от парламента.

— Клетвата не повелява да ги налагате само върху картела „Хауптман“, капитане.

Хауптман не повиши глас, но под спокойния тон се долавяше жестока заплаха.

— Господин Хауптман — Хонър го гледаше безметежно, стискайки с всичка сила ръце под масата, — ние инспектирахме цялата търговия с Медуза и орбиталните складове, не само пратките на вашата фирма.

— Глупости! — изсумтя Хауптман. — Досега нито един офицер от гарнизона не се е намесвал тъй грубо в законната търговия на тази система. По-конкретно, получих многобройни доклади от търговските си представители, че вашите „митнически“ екипи отделят много повече време на моите пратки. Ако това не е преследване, много бих искал да знам какво означава според вас тази дума.

— Действията или бездействието на моите предшественици нямат влияние върху задълженията ми, господин Хауптман — отвърна Хонър с хладно подбрани думи. — А ако наистина моите екипи са отделили повече време за пратките на картела „Хауптман“, то е само защото там има най-голяма вероятност да открият нелегални стоки.

Лицето на Хауптман потъмня застрашително, но тя продължи да го гледа, без да издава вътрешното си напрежение.

— В контрабанда ли ме обвинявате, капитан Харингтън?

Баритонът бе станал още по-плътен и копринен.

— Казвам, господин Хауптман, че според документацията шансът за откриване на контрабанда във вашите пратки е с трийсет и пет процента по-висок, отколкото при другите фирми, търгуващи с Медуза. Разбира се, не мога да кажа дали сте замесен пряко, или не. Лично аз се съмнявам. Но докато не се уверим, че никаква контрабанда не се пренася с товарителници на картел „Хауптман“, екипите с мое разрешение ще обръщат специално внимание на вашите пратки. — Лицето на Хауптман потъмняваше все по-силно, а Хонър продължаваше да го гледа спокойно. — Ако желаете да сложите край на това, което наричате „преследване“, сър, съветвам ви да накарате своите служители да си гледат работата.

— Как смеете? — избухна Хауптман и рязко се надигна в креслото. Хонър стисна ръце още по-силно, но не трепна. — Не знам за каква се мислите, но отказвам да слушам подобни обиди! Съветвам ви да внимавате с безпочвените обвинения, капитане!

— Не бяха „безпочвени обвинения“, а факти — отговори невъзмутимо тя. — Ако предпочитате да не ги слушате, съветвам ви да си вървите.

— Да си вървя? Да си вървя?! — Хауптман се изправи, опря ръце в масата и гласът му прокънтя из цялата зала. — Дойдох тук, за да ви дам шанс да поправите грубата грешка! Щом предпочитате, мога да се обърна към Адмиралтейството — или към правителството, — вместо да се разправям с някакво си надуто и самодоволно офицерче, което ме оскърбява в лицето!

— Разбира се, имате тази възможност. — Хонър усещаше, че до нея Маккиън се е напрегнал като пружина, но собствената й тревога отслабваше, изместена от бликналата лава на гнева. — Междувременно обаче вие сте гост на моя кораб, господин Хауптман, и ще си подбирате думите, или ще ви изхвърля!

Хауптман зяпна, а тя продължи да говори в настаналото мълчание:

— Не обвинявам лично вас в каквото и да било. Казах и мога да потвърдя с документи, че хора от вашата фирма са замесени в незаконна дейност. Заплахите ви да се обърнете към висшестоящи органи не променят този факт, нито ще ме накарат да променя изпълнението на задълженията си.

Хауптман се отпусна в креслото и мускулите на челюстта му заиграха. В залата натегна тишина. После той се усмихна зловещо.

— Много добре, капитане. Тъй като решихте да сметнете търсенето на справедливост чрез Адмиралтейството за „заплаха“ и тъй като не желаете да погледнете справедливо на интересите ми, ще опитам да се изразя по начин, който можете да разберете. Казвам ви, че незабавно ще спрете да тормозите моите кораби и пратки, или ще смятам вас лично — не флота, не правителството, а вас — отговорна за щетите, които нанасяте върху моя бизнес и доброто ми име.

— Кого смятате за отговорен е ваша работа, а не моя — каза студено Хонър.

— Униформата няма да ви скрие от мен, капитане — заплашително изрече Хауптман. — Искам само да проявите любезност и уважение като към всеки почтен гражданин. Ако решите да използвате положението си на кралски офицер, за да водите някаква лична война срещу мен, не ми остава друг избор, освен да използвам възможностите си за ответен удар.

— Както вече казах, нямам намерение да отправям обвинения лично срещу вас, освен ако не бъде доказано недвусмислено, че съзнателно сте позволили на служителите си да осъществяват незаконни дейности. А личните заплахи няма да постигнат повече от заплахите да ме притиснете чрез висшестоящи инстанции. — Умът на Хонър беше хладен и ясен въпреки кипящата ярост, а очите й блестяха като кафява стомана. — Ако желаете пратките ви да минават през контрола с минимално забавяне, трябва само да се погрижите да не съдържат контрабанда. Това — натърти тя — не би трябвало да е прекомерна задача за един почтен гражданин с вашите възможности, сър.

— Много добре, капитан Харингтън — изръмжа той. — С каквито и правни термини да се застраховате, вие избрахте да ме оскърбите. Давам ви последна възможност да отстъпите. Ако не приемете, Бога ми, ще ви отблъсна.

— Не, сър, няма да ме отблъснете — тихо каза тя и Хауптман избухна в презрителен смях. Позата му излъчваше високомерна ярост, но когато пак заговори, гласът му беше студен и груб.

— О, ще го сторя, капитане. Ще го сторя. Ако не греша, вашите родители са съдружници в медицинската асоциация „Дювалие“.

Хонър неволно трепна от изненада пред рязката промяна на темата. После очите й се присвиха и тя заплашително приведе глава.

— Е, капитане? — ласкаво попита Хауптман. — Прав ли съм?

— Прав сте — глухо отвърна тя.

— В такъв случай, ако настоявате да превърнете това в личен сблъсък, помислете как ще се отрази на семейството ви, госпожо, защото „Хауптман“ контролира седемдесет на сто от акциите на тази организация. Ясен ли бях, капитане?

Хонър настръхна, пребледня и стоманата в очите й вече не беше хладна. Погледът й пламтеше, ъгълчето на устните й затрепери. Очите на Хауптман също пламнаха, когато изтълкува погрешно тази реакция. Той се облегна назад с победоносна усмивка.

— Решението е ваше, капитане. Аз съм просто един честен търговец, който се мъчи да защити законните си интереси в тази система. Ако настоявате да се месите в законния ми бизнес, нямам друг избор, освен да се отбранявам, както мога, колкото и да са ми неприятни мерките, към които ме тласкате… и последиците за вашите родители.

Мускулите на Хонър трепереха от омраза, пръстите й се свиха като нокти на звяр и тя усети как устните й се отдръпват, за да избълват предизвикателство в лицето на този човек, но нечий друг хладен глас я изпревари.

— Съветвам ви да оттеглите тази заплаха, господин Хауптман — каза Алистър Маккиън.

Внезапната намеса бе тъй неочаквана, че Хонър смаяно се обърна към него. Лицето на първия помощник вече не напомняше каменна маска. Беше изкривено от гняв, с присвити сиви очи.

Хауптман го изгледа като мебел, за чието присъствие е забравил.

— Нямам навика да приемам съвети от униформени слуги — отсече подигравателно той.

— В такъв случай ви съветвам да свикнете бързо — отговори Маккиън със същия железен глас. — Откакто влязохте в тази зала, упорито се опитвате да представите действията на капитан Харингтън като лична атака срещу вас. Междувременно оскърбихте нея, флота и нашия дълг пред Короната. Всъщност дадохте да се разбере, че не държите нито на закона, нито на своята отговорност пред него, а единствено на безценната си репутация. Въпреки преднамереното ви нахалство, капитанът продължи да проявява учтивост и уважение, но когато отказа да пренебрегне дълга си на кралски офицер или да го заобиколи във ваша полза, вие сметнахте за уместно да я заплашите лично. — В очите на първия помощник блестеше презрение. — Затова ви предупреждавам, сър, че съм готов да дам показания пред всеки съд.

— Съд?

Хауптман отметна глава от изненада и Хонър също се смая въпреки яростта си.

— Да, сър, съд, където вашите упорити опити да тласнете кралския флот към пренебрегване на дълга ще бъдат приети като доказателство за заговор, целящ държавна измяна и убийство.

Студеният глас на Маккиън заглъхна и залата се изпълни с мълчание. Потресеният Хауптман пребледня, но след миг лицето му пак потъмня.

— Вие сте луд. Вие сте побъркан. Няма съд, който…

— Господин Хауптман — грубо го прекъсна Маккиън. — Преди четирийсет и седем часа шейсет и един полицаи от Агенцията за закрила на местното население бяха убити или ранени при изпълнение на служебния си дълг. Извършиха го пришълци, продаващи на медузанците забранени наркотици. Лабораторията, произвеждаща тези наркотици, се захранваше чрез незаконна връзка с резервния орбитален колектор на анклава на Нейно Величество. Тази връзка, която нашият персонал откри преди по-малко от осем часа, не е инсталирана след пускането на колектора в орбита; тя е монтирана при изработката на колектора… от картел „Хауптман“!

Хауптман бе загубил дар слово, а Маккиън продължаваше със същия спокоен, дрезгав глас:

— Тъй като монтираното устройство представлява безспорно доказателство за връзка между вашия картел и личностите, участващи в незаконната операция, а оттам и с убийството на тези служители, откритите ви опити да отклоните вниманието от своята дейност в тази система могат да се приемат само като усилие да прикриете нечия вина — ваша или на ваши служители. При всяко положение, сър, това представлява заговор и прави вас лично в най-добрия случай косвен съучастник на убийство. Напомням ви, че използването на имущество на Нейно Величество за тежко престъпление — особено довело до смъртта на кралски офицери — се смята от законите на нашето кралство за държавна измяна. Позволете да изтъкна най-почтително — изобщо не говори почтително, помисли потресена Хонър, — че е във ваш интерес и в интерес на бъдещата репутация на картела ви да подпомогнете безусловно усилията на капитан Харингтън да разкрие виновниците, вместо сам да се поставяте под тежко подозрение, възпрепятствайки официално разследване на Нейно Величество в тази система.

— Вие сте луд — повтори Хауптман, този път шепнешком. — Измяна? Убийство? Знаете, че „Хауптман“ никога… че аз никога…

— Сър, знам само фактите, които изложих. При тези обстоятелства и ако продължите личната си война срещу капитана — ваша война, сър, не нейна, — ще бъде мой дълг като кралски офицер да изложа фактите пред съда.

Алистър Маккиън впи студен сив поглед в изумените очи на Клаус Хауптман и магнатът пребледня. Хонър се застави да седи неподвижно и да овладее яростта, която продължаваше да кипи в нея. Нито за миг не бе повярвала, че Хауптман е замесен лично в енергийната измама или в нарколабораторията. Всъщност беше почти сигурна, че не е замесен лично в нито едно от нарушенията на неговия картел на Василиск. Но в прекомерното си високомерие той бе приел нейните действия като лична атака и прибегна към най-долни тактики само за да си спести унижението и да я накаже, задето е дръзнала да изпълни дълга си. Тази небрежна злоупотреба със сила и власт я изпълваше с отвращение и тя нямаше намерение да усмирява ненадейната контраатака на Маккиън. Хауптман сам бе избрал пътя; сега трябваше да си понесе последствията.

— Няма да посмеете — тихо каза магнатът.

— Ще посмея, сър.

Гласът на Маккиън режеше като кремък и Хауптман се облегна назад, гледайки яростно ту него, ту Хонър.

— Добре — избъбри най-сетне той. — Виждам, че сте се застраховали, капитан Харингтън. Играйте си на голямо началство. Аз си измивам ръцете. Проверявайте каквото решите, по дяволите, но никога — никога — не си мислете, че сме приключили!

Маккиън отново изпъчи гърди, но Хонър докосна ръката му и поклати глава. Тя се изправи мълчаливо и направи знак на помощника да остане в креслото. Хладно кимна на Хауптман, посочи отварящия се люк и вбесеният магнат прекрачи навън.

Когато излязоха, на мостика се възцари мъртвешка тишина, но Хонър почти не забеляза това. Тя придружи Хауптман до асансьора и двамата слязоха към хангара, а мълчанието между тях бе по-ледено от междузвездния вакуум. Но когато пристигнаха, Хонър се пресегна, блокира вратата и се обърна към госта.

— Господин Хауптман, вие сметнахте за уместно да оскърбите мен и моите офицери, и да заплашите родителите ми. Унижихте се да прибегнете към тактиката на уличните отрепки и по мое мнение, сър, доказахте, че сте от тях. — Лицето на Хауптман се изкриви, но тя продължи със същия леден глас: — Напълно разбирам, че не възнамерявате да забравите този инцидент. Уверявам ви, аз също. Нито пък ще забравя заплахите. Аз съм офицер на Нейно Величество. Като такава ще реагирам на всяка атака срещу мен само и единствено когато стане реалност. И лично, и като кралски офицер не одобрявам традицията на дуелите. Но, господин Хауптман, ако някога се опитате да изпълните заплахата си срещу родителите ми — очите й бяха като ракетни батареи, а ъгълчето на устните й бързо потрепваше, — ще разоблича публично вашите осъдителни действия и ще поискам удовлетворение. А когато приемете предизвикателството, господин Хауптман, ще ви убия като отрепка, каквато сте.

Хауптман залитна към стената на асансьора и се вторачи в нея, сякаш не вярваше на ушите си.

— Повярвайте, господин Хауптман — каза тя съвсем тихо и най-сетне остави вратата да се отвори.