Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (7)

6

Музеят на каретите, най-новото допълнение към атракциона на Ватикана, представляваше обширна подземна галерия, чийто край не се виждаше — обстоятелство, което идеално го устройваше. Когато влязоха в първата зала, Райли забави крачка, за да си припомни изхода, който би могъл да ги спаси. Пространството около него беше пълно с пищни експонати: от луксозните столове до каретите от XIX век в злато, кадифе и дамаска — зашеметяваща колекция от двадесет и четири каратови произведения на изкуството.

Неговият съучастник се огледа, видимо притеснен.

— Защо слязохме тук? Това е задънена улица, капан.

В този миг зад тях се разнесе невъобразим шум. В залата влетяха група карабинери и швейцарски гвардейци, разбутвайки слисаните туристи. Едно от ченгетата ги забеляза и се развика, че ще стреля.

— Следвай ме! — промърмори през стиснати зъби агентът и продължи напред. Минаха покрай бяла рикша с три колела и папския кръст върху спуснатите завеси и се насочиха към далечния край на музея, където бяха разположени по-съвременни папамобили. Подминаха един мерцедес 600, един линкълн „Континентал“ кабриолет и крайслер „Империал“.

— Можеш ли да запалиш някоя от тези коли?

— Надявам се, че няма да се наложи — отговори Райли, когато най-сетне забеляза онова, което търсеше — вратата, разположена точно до една спусната щора и боядисана така, че да се слива със стената.

В момента, когато я приближиха, тя се отвори и оттам се показаха двама техници по поддръжката в бели гащеризони, изненадани от суматохата, която бе настъпила в музея. Райли ги избута настрани и хвана вратата в мига, преди да се затвори. Зад него проехтяха гневни викове, но той набута Шарафи пред себе си и тръгна след него през тунела, който бе широк толкова, колкото да мине кола. После хукна напред и го подмина, като от време на време се обръщаше, за да се увери, че професорът го следва — което за огромно облекчение на агента той успяваше да прави. Тунелът ги отведе до обширен гараж, където трима механици работеха по настоящите папамобили — мерцедеси от различни модели. Друга рампа извеждаше от гаража в посока, противоположна на онази, от която бяха дошли.

Може би навън.

Райли прецени ситуацията и сви наляво към мерцедеса с бронираните стъкла, върху който работеха механиците. Беше обърнат с гръб към рампата, но включеният двигател и вдигнатият капак го превръщаха в най-логичния му избор. Уплашените механици се опитаха да препречат пътя им, но нивата на адреналина на Райли вече бяха скочили твърде високо, а и времето не беше на негова страна. Изви ръката на първия механик и го захвърли към неговия колега, запращайки и двамата върху купчина гуми. Третият обаче сграбчи голям гаечен ключ и пристъпи заплашително към тях.

— Влизай! — изкрещя Райли на Шарафи, затвори капака на колата и се настани на шофьорското място.

Забеляза, че Шарафи влиза откъм задната част на папамобила и за миг го изгуби в огромната стъклена кутия. А след това и механика, който се насочи към него. Поколеба се дали да не помогне на професора, но замръзна от удивление, когато видя как иранецът се справи с механика — с хирургически точни и ефективни ритници в коляното и лицето.

Бехруз Шарафи се настани до него, задъхан, но с невъзмутима физиономия, стиснал здраво до гърдите си тежката книга, и му кимна към вратата на рампата, която бавно се спускаше надолу. Един от механиците бе дошъл на себе си и сега стоеше до стената, поставил ръка върху бутона за управление на вратата. По лицето му играеше самодоволна усмивка.

— Дръж се! — изрева Райли, включи рязко на задна и скочи върху газта.

Четиритонното возило се тласна рязко назад и гумите му изсвистяха върху покрития с изкуствени плочки под. Райли насочи папамобила през тунела, а оттам — към късата рампа. Успя да се провре под спускащата се врата точно навреме — металът задра бронираното стъкло на покрива, но не успя да го спука. И след части от секундата вече бяха навън, в противоположния край на вътрешния двор, който двамата с Шарафи бяха пресекли само преди минути.

Пътят бе тесен и пълен с паркирани коли, подредени покрай дългата фасада на Апостолическата библиотека.

— Добре се справи с механика — отбеляза агентът, като хвърли кос поглед на професора.

— Откакто съм се родил, родината ми е постоянно в някаква война — сви рамене иранецът. — Та и аз бях длъжен да отбия редовна военна служба. — Огледа се и попита: — Имаш ли представа къде сме?

— Долу-горе. Портите са от другата страна на тази сграда.

Спомняше си добре. Тесният тунел ги отведе в двора „Белведере“.

Заобиколи паркираните коли и стресна група туристи, които подскочиха уплашено и направиха път на огромния папамобил с номер SCV 1, обозначаващ го като принадлежащ на града държава Ватикана, за който жителите на Рим се шегуваха, че означавал: „Де да можеше Христос да ги види!“ — саркастична забележка, че днешните църковни отци бяха забравили учението на Исус Христос, проповядващо аскетизъм и лишение от всички земни блага. Втори сводест пасаж в противоположния край на двора ги отведе от другата страна на библиотечния комплекс, по Виа дел Белведере и към портата „Санта Анна“, която извеждаше от свещения град.

— Не можем да останем в тази кола — отбеляза Шарафи. — Тя е като подвижна мишена.

— Все още не сме се измъкнали от града — промърмори Райли, вторачен право напред.

Две полицейски коли с включени лампи и сирени изскочиха от една странична уличка и се спуснаха към тях.

„Да, наистина не стана така, както го бях предвидил“ — помисли си мрачно Райли. Да си играе на гоненица с италианската полиция, и то с откраднатия папамобил, беше пълно безумие и вещаеше единствено и само проблеми, които поставяха на карта бъдещето му във ФБР. И въпреки това той залепи педала на газта за ламарината и стисна здраво волана.

— Агент Райли… — обади се притеснено Шарафи и се хвана за дръжката на седалката.

Без да му трепне окото, Райли продължи напред.

Размина се на косъм от челен сблъсък с полицейските коли, когато внезапно пътят се разшири и пред тях се разкри огромен площад, разположен точно до Кулата на Николай V — масивно кръгло укрепление, част от оригиналните стени на Ватикана. Райли завъртя волана рязко надясно — точно навреме, за да пропусне полицейските коли покрай папамобила, след което с бърз ляв завой върна колата обратно на пътя.

Пътят пред тях беше чист, портата — на не повече от стотина метра от тях. Профуча покрай две коли, изчакващи да бъдат пуснати от охраната, леко задирайки тротоара вляво от тях, и с максимална скорост се насочи към тежките порти и ги разби на пух и прах.

Пешеходците по тротоара, минаващ покрай стените на Ватикана, се разбягаха ужасено под дъжда от стъкла. Гумите на папамобила изсвистяха — Райли зави рязко наляво и се спусна по Виа ди Порта Анджелика. Шарафи погледна назад точно в мига, в който първата полицейска кола премина през вратите със свистящи гуми и продължи след тях. И точно в този миг улицата бе разтърсена от мощна експлозия. Ударната вълна залепи Райли за волана.

Той се приведе инстинктивно и успя да овладее автомобила, като същевременно скочи върху спирачките и го закова на място. За момент оглушал и напълно замаян, той извърна глава към професора. Шарафи срещна погледа му с удивително хладнокръвие, сякаш нищо не се бе случило. Неразгадаемата физиономия се запечата в съзнанието му.

На улицата пред Ватикана цареше истински апокалипсис, напомнящ за Багдад. От пламналата броня на една кола се виеше гъст дим — вероятно в нея е била бомбата, експлодирала точно в мига, в който първата полицейска кола бе излязла от пределите на свещения град, защото сега същата тази алфа ромео бе залепена за стените му. Върху съседните коли се виждаха останките на втората полицейска кола. Всичко наоколо бе покрито с отломки от метал, асфалт и бетон.

— Трябва да тръгваме — обади се иранецът. Райли не реагира, все още объркан от експлозията.

— Хайде, измъкни ни оттук! — повтори професорът. — Мисли за Тес!

Райли се обърна назад. Иззад гъстия дим изплуваха двама карабинери. В мига, в който зърнаха папамобила, започнаха да стрелят.

— Тръгвай! — изхриптя иранецът.

И докато бронираната кола се носеше през тесните улички без конкретна цел, в обърканото му съзнание постепенно се оформи една съвсем ясна мисъл, която го отрезви като шамар.

Случайните картини си застанаха на мястото. Начинът, по който иранецът изглеждаше, докато бягаха — така, сякаш е излязъл на сутрешна разгрявка, докато Райли едва успяваше да си поеме дъх. Начинът, по който се справи с механика, сякаш беше японски нинджа. Фактът, че демонстрира нечовешко самообладание, когато бомбата избухна, че разчленените човешки тела, засипали улицата, не му направиха никакво впечатление. По дяволите!

Обърна се към човека до себе си и изкрещя:

— Кой, за Бога, си ти?