Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (18)

17

Летището на Акуила, Италия

Докато насочваше колата към последния завой на живописния провинциален път, отвеждащ към портала, Мансур Захед за пореден път се поздрави за избора си на пилот. Летището изглеждаше точно толкова сънливо, колкото и два дена по-рано, когато се бяха приземили. Пилотът, който беше наел — южноафриканец на име Бени Щийл, очевидно си знаеше работата.

Закътано в спокойна долина на италианския окръг Абруцо, малкото летище се намираше само на час и половина път от Рим. Докато приближаваше към него, Захед забеляза, че там не се осъществяваше почти никаква дейност.

Чартърните полети в Италия бяха най-скъпите в Европа, а след унищожителното земетресение, разтърсило Акуила през пролетта на 2009 година, летището бе почти напълно разрушено. Въпреки тесните пътища наоколо фактът, че отдалечената писта бе само на хвърлей разстояние от най-засегнатите градчета и села, се оказа решаващ за провеждането на хуманитарната спасителна операция, което на свой ред вдъхнови италианският премиер да прехвърли срещата на най-високо равнище на Г-8 от Сардиния в Акуила, за да покаже солидарност с жертвите от земетресението. Летището бе ремонтирано, за да приеме световните лидери, а след това се върна към обичайното си сънливо състояние.

Спря на малкия пропускателен пункт. В далечината самолетът на Щийл вече го очакваше. Белият фюзелаж на елегантната „Чесна Конкуест“ проблясваше на утринното слънце, на почетно разстояние от едномоторните самолети на местния аероклуб.

Месестият пазач остави вестника си и се довлече до колата. Захед му обясни, че се налага да излезе с нея на пистата, защото трябва да натовари багаж на самолета. Дебелакът кимна и вдигна бариерата, но не го попита нищо за сънливия мъж с тъмните очила, който дремеше на съседната седалка. В подобно отдалечено летище като това, открито благодарение на Щийл, резултатите от футболните мачове бяха далеч по-важни от сигурността. Захед спря до самолета. Щийл бе паркирал машината така, че вратата оставаше скрита от погледите на хората по пистата и в контролната кула. Не че предпазната мярка бе особено необходима — наоколо не се виждаше жива душа.

Пилотът — висок и мускулест мъж със зализана назад рижа коса и сиви очи, се появи на вратата и помогна на Захед да натовари Джед Симънс, който беше упоен. Двамата поведоха археолога по късата стълбичка и го настаниха на едно от широките кожени кресла. За всеки случай Захед го провери. Зад тъмните стъкла на очилата очите на Симънс се кокореха невиждащо напред. Устата му леко зееше и от нея се стичаше тънка струйка. Похитителят прецени, че преди да се приземят в Турция, ще се наложи да го боцне с нещо съживяващо.

— Да се махаме оттук! — подкани той пилота.

— Готови сме да потегляме — изръмжа южноафриканецът. — Остави колата в края на пистата, за да не привлича излишно внимание, а аз ще загрея двигателите.

Захед изпълни заръката му. Когато се насочи обратно към „Чесната“, двигателите й вече ревяха. Но в момента, в който стигна до нея, забеляза, че от контролната кула излиза мъж с бяла тениска и широки черни панталони с тиранти. Панталоните му май имаха светлоотразителен кант отстрани. Мъжът държеше някакви листове в ръка и като че ли бързаше. Качи се на оставения наблизо велосипед и се насочи към техния самолет.

Захед влезе в кабината и попита:

— Кой е този?

Пилотът вдигна очи от контролното табло:

— Пожарникар. Държат ги, за да оправдаят таксите ни за тях. И тъй като вероятността от избухване на пожар е почти нулева, обикновено ги ползват и като разносвачи на документи. Като го гледам този, може и да е леко досаден, но срещу подходящата сума набързо ще се омете оттук.

— И какво толкова иска от нас?

— Откъде да знам? — изгледа го пилотът. — Вече му платих таксата за престой и му дадох копие от летателния план.

Видяха как мъжът спира пред самолета, плъзва ръка пред гърлото си с универсалния знак за спиране на двигателите и се насочва към вратата.

Щийл автоматично изпълни указанието.

— Отърви се от него! — заповяда Захед. Пилотът излезе от кабината. Захед го последва. Пожарникарят — оплешивяващ мъж на средна възраст и с вид на човек, стреснат в съня си, застана в подножието на късата стълбичка и размаха някакви документи.

— Извинявайте, господа — започна на италиански, едва поемащ си дъх, но после превключи на английски: — Простете, но… Както знаете, вчера в Рим имаше масирана терористична атака, та сега съм длъжен да проверявам паспортите на всеки, който каца или излита от летището.

Щийл го изгледа замислено, погледна към Захед, а после по лицето му се разля широка усмивка:

— Няма проблеми, приятелю! Заповядай! — Обърна се към Захед и изрече спокойно: — Този господин иска да види паспорта ви, сър.

— О, разбира се — кимна учтиво Захед.

Щийл посочи към пилотската кабина и сякаш говореше на дете, обясни:

— Аз ще отида до кабината, за да си взема моя.

Мъжът изтри плувналото си в пот чело и промърмори:

— Хиляди благодарности!

Захед се насочи към куфарчето си и извади оттам паспортите — и двата фалшиви. От купчината налични паспорти този път бе избрал за себе си документ от Саудитска Арабия. А за Симънс — паспорт на гражданин от Черна гора. От онези, с които бе прекарал до Рим и Тес Чайкин, и Бехруз Шарафи, и с които се бе сдобил благодарение на един държавен служител във вътрешното министерство на тази страна. Не че тогава паспортите им му трябваха. При кацането Щийл се бе престорил, че е сам, и се бе оправил безпроблемно с формалностите по приземяването. Едва по-късно, под прикритието на нощния мрак двамата измъкнаха упоените пленници.

Този път обаче ситуацията се усложняваше. Погледна крадешком към пожарникаря и забеляза, че оглежда Симънс, който седеше неподвижен, с безизразна физиономия, с очи, скрити зад слънчевите очила. Иранецът тайничко измъкна скрития си „Глок 28“ и го пъхна в колана на кръста си.

След това двамата с пилота се върнаха обратно при пожарникаря с паспорти в ръце.

— Приятелят ви… добре ли е? — попита на разваления си английски служителят на летището.

— О, много е добре! — Захед му подаде паспортите. После му намигна съзаклятнически: — Снощи вашето местно „монтепулчано“ май му дойде в повечко.

— Ясно! — усмихна се пожарникарят.

Мансур Захед се загледа в него с присвити очи как започва да описва паспортите, попълвайки формуляра на коляното си. Отваряйки паспорта на Симънс, служителят се смръщи и започна да прелиства документите, които носеше, очевидно търсеше нещо.

Погледна смутено пилота и пътника му. Накрая като че ли откри каквото търсеше. Огледа го, погледна паспорта, после пак документа.

И направи нещо, което за нищо на света не трябваше да прави — вдигна очи към креслото, където бе Джед Симънс.

Захед измъкна пистолета и го насочи към лицето на пожарникаря. Посочи към устните си, правейки му знак да мълчи, а след това кимна към документите и протегна ръка.

Пожарникарят се стегна и започна да се озърта, преценявайки шансовете си. Захед му направи знак, че няма смисъл да се съпротивлява, при което служителят само кимна и му подаде документите.

Без да откъсва очи от него, Захед рече на пилота:

— Би ли качил нашия приятел в самолета?

Щийл изтегли нагоре препотилия се от ужас пожарникар.

Междувременно Захед откри документа, който бе създал настоящия проблем — съобщението за издирване, разпратено от полицията. На него се виждаше снимка на Симънс. Не забеляза своя — очевидно записите от камерите на Ватикана не са били достатъчно ясни.

Вдигна очи към пристъпващия смутено от крак на крак пожарникар, посочи към креслото срещу това на Симънс и изрече учтиво:

— Моля, заповядайте!

Мъжът кимна. Когато му обърна гръб, за да се настани на креслото, Захед го удари с пистолета по тила. Костта глухо изпука. Служителят се стовари с лице напред върху креслото. От главата му рукна кръв.

— Боже! — смръщи се недоволно Щийл. — Ще ми замърсиш машината!

— Не се притеснявай! — успокои го Захед, вдигна пожарникаря и го хвърли на пода. — Само ни измъкни оттук!

— Не можем да се приземим в Турция с труп на борда!

— Тогава ще се приземим без труп.

Щийл кимна.

После затвори вратите на самолета, зае мястото си пред контролното табло и включи двигателите. Поведе самолета по пистата и след броени секунди се издигаха към ясното синьо небе. Захед се настани в креслото срещу Симънс, загледа се през илюминатора и зачака.

Няколко минути след излитането Щийл свали дясната си слушалка, приведе се и подвикна през вратата на кабината:

— Имаме разрешение за издигане на хиляда и петстотин метра.

Гледката беше забележителна. Високопланинските поляни скоро отстъпиха място на гористите планини. След укрепения град Кастел дел Монте дойде ред на острите върхове и на покрития със сняг Гран Сасо — най-високия връх на Италия.

Щийл отново извика:

— Хоризонтираме на хиляда и петстотин метра! Разполагаш с няколко минути, докато започнем следващото издигане!

Захед усети лекото забавяне на машината и разбра, че се движат със скорост сто възела. Когато долови и стабилизирането, се изправи на крака. Свали очилата на Симънс, прибра ги в джоба си и го огледа. Археологът беше буден, но дълбоко упоен, във вегетативно състояние. Провери колана му, за да се увери, че всичко е наред, потупа го по бузата и се насочи към вратата на самолета.

Тя се състоеше от две части, които се отваряха като мида — горната се отваряше нагоре, а долната — надолу. Захед хвана лоста с две ръце и бавно го завъртя. Затаи дъх, бутна горната секция и тя автоматично се отвори. Силната въздушна струя го удари в лицето. Повтори процедурата с долната секция на вратата.

Студеният въздух изпълни самолета с оглушителен рев. Захед се закрепи здраво. Налагаше се да действа бързо. Въздушният контрол вероятно вече даваше на пилота разрешение за издигане на следващата височина и ще започне да му задава въпроси, ако се забави. Пристъпи към пожарникаря, хвана го под мишниците и започна да го тегли към вратата. Човекът се раздвижи. Очевидно идваше в съзнание.

Нещастникът излетя от самолета. Вятърът довя до ушите на Захед писъка му. Самолетът се залюля за момент и както го бе предупредил пилотът, носът му се наклони от внезапно променения център на тежестта.

Щийл овладя бързо машината и я стабилизира. После се обърна и двамата със Захед се спогледаха многозначително. Иранецът му даде сигнал с глава, че е готов. Пилотът отново се концентрира върху уредите за управление.

Самолетът бавно се издигаше към следващата височина. Този ход пренасочи въздушния поток, който удари разтворените врати отзад.

Захед беше готов.

Вятърът бе повдигнал вратите, така че те стърчаха почти хоризонтално. Захед пое първо по-голямата от тях, долната. Издърпа я и я заключи с лоста. След това затвори и горната.

После се отпусна и си пое дълбоко въздух.

Щийл надникна от пилотската кабина и го поздрави с вдигнат палец. Той му върна жеста и пак си пое въздух.

Мансур Захед беше преживял неща, за които повечето хора не бяха и сънували, ала никога досега не му се беше случвало подобно нещо. Пулсът му се бе ускорил до максимум. Чувстваше се наелектризиран. Пое си дълбоко дъх и остави спомена да се закотви завинаги в паметта му. Изпита огромно задоволство от факта, че дори и за човек като него все още имаше неща, които да му повдигат адреналина.

Двамата с Бени Щийл бяха говорили по този въпрос още преди няколко години, когато иранецът за първи път нае южноафриканеца за своите тайни мисии. Бяха обсъдили възможността някой ден да прибегнат и до това. Тогава Щийл разказа на Захед за участието си в анголските партизански войни, когато разкарвал бунтовниците от „Унита“ в една стара „Чесна Караван“. Едно от любимите занимания на водача на бунтовниците било да взема на борда по няколко човека от „Суапо“ — правителствените сили, подкрепяни от Съветския съюз и Куба — и да ги хвърля един по един от самолета, изпълнен с неистов бяс. Тогава Захед бе дълбоко заинтригуван от тази история, но никога досега не бе имал възможността да я преживее лично.

Сега той отвори бавно очи.

Погледът му падна върху очите на човека срещу него.

Джед Симънс се оказа напълно буден и в съзнание, а очите му бяха широко отворени. Съдейки по ужаса, който се излъчваше от тях, Захед разбра, че археологът е станал свидетел на стореното от него.

Дари го с тънка усмивка.

Обстоятелството, че Симънс е наблюдавал всичко това напълно безпомощно, правеше събитието още по-незабравимо.