Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (15)

14

Райли вървеше до държавния секретар през площад „Санта Марта“. Отдавна минаваше пладне и слънцето прежуряше. На петдесет метра вдясно от тях се виждаше задната част на катедралата „Свети Петър“, извисяваща се високо в небето. От черния облак на бомбата бяха останали само няколко тънки ленти дим, но самият площад, обикновено пълен с коли, автобуси и туристи, беше пуст. Въпреки че втората бомба бе обезвредена, Ватиканът приличаше на призрачен град. И това накара Райли да се почувства още по-зле.

Кардиналът крачеше мълчаливо, с ръце на гърба. По някое време, без да се обръща към Райли, изрече:

— След последната ви визита тук нямахме възможност да говорим. Кога беше това? Преди три години?

— Точно така.

Бруньоне отново потъна в мислите си.

— Изпитанието не е било от най-приятните за вас, нали? — обади се внезапно той. — Въпросите, които имахте, отговорите, които получихте… И след всичко това да попаднете в онази буря…

В главата му нахлуха спомени. Макар и три години по-късно, все още усещаше вкуса на солената морска вода в устата си. Прекара часове наред на един импровизиран сал, отдалечен на километри от най-близкия гръцки остров. Но далеч по-силни бяха тръпките от думите, които кардиналът му бе казал, когато се върнаха: „Опасявам се, че онова, от което се страхувате, е истина.“ Това напомни на Райли, че все пак не е получил категоричен отговор на въпроса си.

Спомняше си как стоеше на онази скала заедно с Тес и безпомощно наблюдаваше как парчетата пергамент потъват в мощния водовъртеж, лишавайки го от възможността да разбере дали са били истински.

— Днес също не беше много приятно — отвърна Райли. — Не знам защо, но посещенията ми тук са все…

— Тук е съсредоточена огромна власт, агент Райли. А където има власт, винаги има и конфликти. Все се канех да ви питам… Когато се запознахме, бяхте ревностен католик. Продължавате ли да ходите на литургия?

— Не съвсем. През свободните си недели помагам на отец Браг за детския отбор по софтбол, но с това връзките ми с църквата се изчерпват.

— Мога ли да попитам защо?

— Оттогава насам прочетох доста неща… Мислих много и… Вероятно вече не се чувствам толкова удобно с идеята за институционализираната религия, колкото някога.

Мауро Бруньоне се замисли, зареял поглед напред. Никой от тях не каза и думица, докато навлизаха в южния сектор на катедралата.

Райли никога досега не бе стъпвал в огромната базилика и гледката, която се разкри пред очите му, го накара да онемее. Едва сега осъзна защо считат тази църква за най-величественото произведение на архитектурата на цялата планета. Вляво зърна папския олтар на Бернини с колоните от житни класове и изобилието от балдахин, който сякаш се губеше под гигантския купол над него.

През високите прозорци нахлуваха снопове светлина, които обгръщаха църквата в неземно сияние. Тя като че ли разпали у него някаква искра, която през последните няколко години бе изгаснала.

Кардиналът забеляза ефекта върху своя гост, затова поспря за момент, за да му даде възможност да разгледа.

— Май никога досега не ви е оставало време, за да се насладите на красотите на Ватикана?

— Така е, няма да остане и този път — промърмори Райли и добави: — Ваше Високопреосвещенство, трябва да знам нещо!

— Интересува ви какво е имало в онези сандъци? — невъзмутимо го попита кардиналът.

— Да.

— Ако е онова, което си мисля, че е… Ще се окаже още по-страшно за нас дори и от съкровището, което преследваше Ванс при предишното ви разследване. — Направи кратка пауза и продължи: — След всичко, което се случи днес, вече има ли някакво значение?

— Всъщност не — сви рамене Райли. — Но все пак би било полезно да знаем. Вероятно така ще открием по-лесно и иранеца.

Бруньоне кимна, обмисляйки молбата му. После изрече:

— Изслушах внимателно какво казахте в жандармерията. И макар да не одобрявам действията ви, все пак разбирам, че сте се намирали в извънредно трудно положение. А истината е, че ние сме ви задължени. Преди три години вие ни направихте голяма услуга, която, както разбирам, ви е създала доста проблеми. Но въпреки съмненията си вие останахте верен на принципите си и изложихте живота си на опасност заради нас, а това не е нещо, което всеки би направил!

Райли изтръпна от срам. Казаното от кардинала беше отчасти вярно, но той не знаеше цялата истина.

След завръщането си от Гърция двамата с Тес се договориха да разкажат една леко редактирана версия на случилото се. На практика бяха излъгали. Бяха казали на началниците от ФБР и на представителя на Ватикана в Ню Йорк, че в бурята са загинали всички участници в мисията, с изключение на тях двамата, както и че останките на потъналия кораб „Фалкън Темпъл“ не са били открити. Обещаха да не говорят пред никого за онова, което бяха преживели след нападението в музея „Метрополитън“, когато четирима ездачи, облечени като тамплиери, бяха нахлули при тържественото откриване на изложбата със съкровища на Ватикана и бяха задигнали старинния декодер. И с това всичко приключи.

Така, що се отнасяше до Ватикана, Райли се бе бил храбро до самия край за папската кауза, което също не беше напълно вярно.

— Преди три години ние се нуждаехме от вашата помощ — продължи кардиналът. — И въпреки всички трудности вие се съгласихте да ни помогнете. Онова, което сега искам да знам, е: променило ли се е нещо от тогава? Готов ли сте отново да се хвърлите в бой заради нас?

Райли усети, че това е неговият шанс, и отговорът му не закъсня:

— Моята работа е да правя всичко възможно типове като онзи иранец да не получават втори шанс. Затова по принцип не ме интересува особено какво има в древните сандъци. Просто искам да сгащя онзи тип и ако се наложи, да го заровя два метра под земята!

— В такъв случай не виждам причина, за да не се заемете със своята работа.

— Но нали съм арестуван?

Бруньоне махна небрежно с ръка:

— Случилото се тази сутрин започна тук, зад стените на Ватикана. Как ще се оправим с него, си е наша работа! А и както добре знаете, ние също имаме известно влияние, разпростиращо се далеч отвъд тези стени!

— А влиянието ви случайно да се простира до Федерал Плаза в Ню Йорк? Защото имам усещането, че скоро ще ми вземат значката.

Кардиналът се усмихна многозначително:

— Надали на света съществуват области, които да са извън нашите сфери на влияние. — А после, доста по-сериозно, допълни: — Искам да бъдете част от разследването, агент Райли! Искам да откриете този човек и да сложите край на касапницата! Но искам и да съм сигурен, че ще съблюдавате нашите интереси. И ако откриете онова, което търси и той, да го донесете първо на мен, независимо от всички останали съображения.

— Какво искате да кажете? — изгледа го неразбиращо Райли.

— Искам да кажа, че някои от вашите приятели може би имат други идеи за начина, по който биха могли да използват находка от подобна историческа величина — обясни кардиналът, като наблегна на думата „приятели“.

— Притеснявате се от Тес?

— Една хубава жена винаги е повод за притеснение. Точно затова държа да се уверя, че ще се ръководите преди всичко от интересите на Църквата! Имам ли думата ви, агент Райли?

Райли се замисли. От една страна, сякаш го изнудваха. От друга, надали го молеха да направи нещо, което той и без това не би сторил. Точно сега главният му приоритет беше да хване човека, причинил този ужас. А онези сандъци и тяхното съдържание бяха от второстепенна важност.

— Да, имате думата ми! — изрече твърдо той.

Кардиналът кимна доволно:

— В такъв случай се захващайте за работа. Ще говоря с Делпиеро, както и с вашите началници. Останалото оставям на вас.

— Благодаря ви! — усмихна се Райли и протегна ръка, макар да не беше сигурен какъв е църковният етикет в подобни случаи.

Мауро Бруньоне хвана здраво ръката му и отсече:

— Открийте този човек и го спрете!

— Няма да бъде лесно. Той има онова, за което беше дошъл тук. Регистърът му дава огромна преднина пред нас.

По лицето на Бруньоне заигра лукава усмивка.

— Отдавна ни е ясно, че архивът е твърде голям, за да се съхранява по обичайните ни методи. Разполагаме с над осемдесет и пет километра рафтове, всички те натежали от материали. Затова преди осем години започнахме да ги прехвърляме на електронни носители. Вече сме сканирали почти половината.

Очите на Райли светнаха. Като че ли вече знаеше какъв ще бъде отговорът на държавния секретар, но за всеки случай попита:

— Надявам се, че не го правите по азбучен ред.

— Съобразяваме се със значението на материалите — отговори кардиналът. — А тамплиерите надали могат да се нарекат маловажни.