Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (11)

10

Закътана в двореца на трибунала зад катедралата „Свети Петър“, централата на ватиканската жандармерия вреше и кипеше. Из огромните коридори на средновековната сграда ехтяха забързани стъпки, звъняха телефони и се раздаваха гръмогласни заповеди. Целият този хаос болезнено отекваше в съзнанието на Тес Чайкин.

Беше доведена тук от Райли и няколко карабинери, които я извадиха от колата и я оставиха в една от чакалните. После се появиха двама лекари, за да я прегледат. Оказа се, че е обезводнена и останала без сили от глад, но все пак е здрава. Дадоха й някакви напитки и лекарства, а един полицай беше изпратен да й донесе чисти дрехи и силна храна.

Погледна към Райли, който в момента разговаряше с лекарите от Бърза помощ. Усетил погледа й, той се обърна и й се усмихна. Приближи се до нея.

— Как се чувстваш?

— Доста по-добре, отколкото в онзи проклет ковчег — усмихна се тя.

— Ще те изкарам оттук веднага, щом мога. Казаха, че ще ти осигурят стая и легло.

— Трябва ми телефон. Искам да се обадя на Ким и на мама.

Той й подаде своето блекбъри:

— Кода за отключване го знаеш.

— О, да — кимна тя и по лицето й отново се разля лека усмивка.

Нечий глас нахлу рязко в стаята:

— Райли!

На прага беше застанал Дъг Тилдън, официалният представител на ФБР в Рим — висок мъж със сресана назад посребрена коса и елегантни очила. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне.

— Трябваш ни! — делово произнесе Тилдън. — Очакваме те.

Райли му кимна и се обърна към Тес:

— Ще бъда в съседната стая.

— Няма проблеми, върви.

Той се изправи на крака, но тя хвана ръката му и го притегли обратно надолу.

— Съжалявам. Нямах представа, че…

Очите й се впиха в неговите, а после го придърпа още по-надолу, докосна нежно устните му със своите и прошепна:

— Благодаря ти, че ме намери!

Той се усмихна. Облекчението беше взаимно. Изправи се и излезе в коридора.

— В голяма каша ни забърка — отбеляза Тилдън, докато двамата вървяха към кабинета на главния инспектор. — Защо не ни предупреди? Можехме да помогнем!

Дъг Тилдън беше официален представител на Бюрото в Рим, отговорен за всички операции на ФБР в Италия, както и за връзките на агенцията си с полицейските власти в Южна Европа, Близкия изток и англоговоряща Африка. Нямаше съмнение, че бе свикнал да се справя с кризи от всякакъв характер, но тази като че ли надхвърляше всички останали. Присъствието му изобщо не улесняваше положението на Райли. Бяха се срещали и преди, когато двамата работеха по една съвместна задача заедно с Агенцията за борба с наркотиците. Тогава мисията завърши трагично — точно както и днешната. И в двата случая се бе стигнало до смъртта на невинни граждани, въпреки че при онзи случай Райли собственоръчно беше дръпнал спусъка.

— Знаеш как стават понякога нещата, Дъг — вдигна рамене Райли.

— Освен това залогът е била Тес, нали?

Райли го изгледа многозначително.

Тилдън се задоволи само да кимне недоволно и промърмори:

— Е, радвам се, че поне си обявил мисията си като изцяло лична. Ще ми спести част от неприятностите.

— Всичко, което сторих до този момент, е за моя сметка.

Тилдън го изгледа косо:

— Разбирам. Но поне не усложнявай нещата, когато влезем там, става ли?

— Имам ли нужда от адвокат?

— Вероятно — изсумтя Тилдън. — Стига, разбира се, да ти позволят да се измъкнеш жив оттук.

Ако трябваше да съди по погледите, които му хвърлиха Джани Делпиеро и другите двама мъже в стаята, последното май наистина не изглеждаше сигурно.

Главното ченге на Ватикана побърза да представи колегите си на Райли — единият се оказа от антитерористичния отряд на държавната полиция, а другият — от италианското разузнаване. После разтвори многозначително ръце:

— Преди час ви оставих с монсеньор Бесконди и вашия професор, като ви казах, че ако имате нужда от нещо, аз съм насреща. Така ли ни се отплащате за щедростта?

Тъй като не разполагаше с отговор на този въпрос, Райли само попита:

— Втората бомба обезвредена ли е?

— Успешно.

— Какви са пораженията от първата?

— Трима мъртви, над четиридесет ранени, двама от тях — критично. Това е информацията, с която разполагаме засега.

— В багажника на първата кола също е имало човек.

Делпиеро се обърна към един от колегите си. Последва кратка, но напрегната размяна на реплики, която подсказа, че този факт ги е сварил неподготвени.

— Вие откъде знаете? — обърна се накрая към него Делпиеро.

— От мъжа, който беше с мен.

— А човекът в багажника — кой е бил той?

— Бехруз Шарафи. Истинският.

— Значи професорът, който беше с вас…

— Оказа се, че е измамник — промърмори Райли и в гърдите му се надигна познатият гняв. Забеляза, че Делпиеро и колегите му също са изненадани от неочаквания обрат.

— Значи сте довели… терорист във Ватикана, без въобще да сте наясно със самоличността му? — извиси глас началникът на ватиканската полиция.

— Нещата не са толкова прости — отговори Райли. — Беше ми съобщено, че трябва да го въведа в Тайния архив, иначе жената, която е в другата стая, ще бъде убита. Копелето изигра отлично ролята си. С ресурсите, с които разполага, за него въобще не е било проблем да се снабди с документи на името на Шарафи, които щеше да ми покаже, ако ги бях поискал. Признавам, че успя да ме измами. Аз просто се опитах да спася живота на Тес Чайкин!

— Но в крайна сметка убихте трима и ранихте десетки други — саркастично допълни Делпиеро.

Думите се забиха като кинжал в гърдите на Райли. Дъг Тилдън долови ада, през който минаваше колегата му, и реши да се намеси:

— С цялото ми уважение, инспекторе, смятам, че се налага първо да чуем фактите, преди някой от нас да каже нещо, за което после може да съжалява.

— Съгласен съм! — избоботи нечий глас зад тях.

В стаята се бе появил кардинал Мауро Бруньоне, следван плътно от монсеньор Франческо Бесконди. Шон осъзна, че няма сили да ги погледне в очите.

— Налага се да разберем всички факти! — отсече кардиналът. — Агент Райли, защо не споделите сега онова, което ни спестихте при първата ни среща?

Райли усети, че нещата неимоверно се усложняват.

— Ще ви кажа всичко, което знам, макар да се опасявам, че и самият аз не знам особено много. Смятам, че е най-добре да чуем и разказа на госпожица Чайкин, която е в другата стая.

— Тогава да я поканим тук — предложи кардиналът.

— Не съм сигурен, че има сили за това — промърмори Райли.

Кардинал Бруньоне го изгледа с присвити очи:

— Ами да я попитаме! Какво ще кажете?