Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (25)

24

Мансур Захед се включи в потока коли, излизащи от града, и се концентрира в пътя пред себе си.

Джед Симънс седеше до него, на предната седалка, с леко отпуснато тяло и вече познатия невиждащ поглед в очите си. Транквилантът за пореден път бе изсмукал жизнените му сили и го бе превърнал в покорна кукла на конци. Захед бе наясно, че ще се наложи да го задържи в това състояние доста време — пътят, който поемаха, беше доста дълъг. Много по-дълъг, отколкото предишния.

Не беше във възторг, че отново се налага да пътува. Би предпочел да стигне до Кайсери със самолет — така, както прелетя от Италия до летище в относителна близост до Истанбул. Ала Бени Щийл набързо го разубеди. И двамата знаеха, че турците охраняват изключително строго своите аерогари, а след приключението им в Рим рискът за тях се бе удвоил. Захед никога досега не бе поставял под въпрос преценката на своя пилот. И затова се съгласи да кацнат на север от Турция, в България, в някакъв черноморски курорт с малко гражданско летище. Кой кога пристига и защо, бе последна грижа на местните власти. А оттам до Истанбул пътят не бе дълъг.

Сегашното му пътуване щеше да бъде най-малко десетчасово, ако не и повече. Но нямаше друга възможност. То бе започнало с един от неговите кошмари — задръстванията във вечерния час. Хаосът му напомни за Исфахан, неговия роден град в Иран — поредния образец на архитектурата, обезобразен от стълпотворението на автомобили. Но за разлика от тази сутрин, когато бягаше от Райли, сега караше внимателно, избягвайки всякакви поводи за конфликти с другите шофьори. Знаеше, че дори и един леко ожулен калник би имал катастрофални последици, тъй като караше открадната кола и пренасяше упоен пленник.

Шестлентовата магистрала беше удобна, но Захед седеше на тръни. Никога досега не бе виждал толкова много и толкова големи камиони, каращи бясно по пътя Истанбул-Анкара, без да обръщат внимание нито на не особено добрата настилка, нито на 120-километровото ограничение на скоростта. Турция беше на едно от първите места в света по пътни инциденти, а колата, която му намериха — черен ленд роувър „Дискавъри“, макар и идеална за черните пътища, беше твърде висока за магистралата. Въздушните течения, създавани от подминаващите го тирове, непрекъснато го отнасяха, принуждавайки го да стиска здраво волана, за да я държи в своята лента.

Както и при всички останали свои мисии, така и сега Захед направи бърза оценка на ситуацията. Успя да влезе незабелязано в Турция, да открие в Патриаршията информацията, която му трябваше, и да избяга от Райли. Предпочете да не мисли сега за агента от ФБР и се върна към събитията от предишния ден.

Спомените за Ватикана отключиха приятни асоциации. Изпълни се с чувство на задоволство, припомняйки си адреналина, който изпита, докато гледаше репортажа за своите действия по телевизията през целия ден. Беше сигурен, че след днешното му посещение в Патриаршията ще последват нови репортажи. Каза си, че дори и да не успее да открие намереното от Бехруз Шарафи, или ако то се окаже безполезно, приключението му пак няма да е било напразно. То бе по-добро от всичко, постигнато досега и в Бейрут, и в Ирак. Много по-добро. Беше му дало възможността да атакува врага си в сърцето на неговата вяра.

Жадните им за кървави сензации медии щяха да предъвкват новините дни наред, за да ги запечатат завинаги в съзнанието на публиката си, която в крайна сметка бе главната му цел. Финансовите пазари вече вършеха своята част от задачата, като се сриваха и изтриваха милиарди долари от сметките на западняците. Не, не се съмняваше, че делото му ще бъде забравено скоро. А с малко повечко късмет това щеше да бъде само началото. То щеше да събуди за бой хиляди други воини на тяхната вяра, показвайки им какво може да бъде сторено.

Съзнанието му се върна назад, към началото. И пред очите му изплуваха лицата на по-малките му братя и на сестра му. Сякаш още ги виждаше, чуваше ги как тичат и се гонят из двора на къщата им в Исфахан.

Ако бяха живи, родителите му щяха да се гордеят със стореното от него. В главата му нахлуха спомените за онзи кошмарен ден, събудил в душата му пламъците на гнева, които оттогава насам го изгаряха. Беше неделя, 3 юли 1988 година — отвратително влажен ден, в който семейството му изригна в небето, денят, в който светът на четиринадесетгодишното момче, което той беше тогава, се възпламени. Денят, в който започна новият му живот.

„Даже не благоволиха да се извинят“ — помисли си жлъчно той, спомняйки си за празните ковчези, които бяха погребали. Нищо. Само малко кървави пари за него и за близките на останалите загинали.

Преглътна гнева си и си пое дълбоко дъх. Наложи си да се успокои. Нямаше смисъл да скърби за случилото се или, както неговите сънародници обичаха да казват, за онова, което е било писано да се случи. Нали в крайна сметка всичко това е записано някъде. Засмя се тихичко на тази наивна мисъл. Отдавна бе престанал да й вярва. Онова, в което обаче вярваше, бе, че неговите родители, братята и сестра му не бяха загинали напразно. Оттогава насам животът му бе поел в далеч по-значима посока.

Захед се огледа и прецени, че след няколко часа ще трябва да спре. Не искаше да пътува през нощта, когато трафикът е прекалено разреден. Нищо чудно полицията да постави постове. Не можеше да поема риска и да отседне в хотел. Мотел би бил добър вариант, но Европа все още не бе възприела идеята за анонимността, предоставяна от подобни местенца в Щатите. Не. Двамата със Симънс щяха да си останат в джипа. След двеста-триста километра ще намери паркинг за тирове, ще се вмъкне между две от тези чудовища, ще бие поредната доза успокоително на археолога и ще поспи.

А на зазоряване отново ще потегли на път — първоначално на изток, към Анкара, а после по древния Път на коприната в посока Кайсери и съкровището, което толкова отчаяно търсеше.