Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (28)

27

Утринното слънце хвърляше златисти отблясъци над Босфора, когато самолетът излетя от Истанбул и понесе Райли, Тес и Ертугрюл от Европа към Мала Азия. Елегантната бяла „Чесна Ситейшън VII“ на турските ВВС пое към регионалния център Кайсери, където вече ги очакваше подразделение на спецчастите, за да ги придружи до планината.

Райли едва държеше очите си отворени. Беше изгубил представа за изпитите кафета през последните двадесет и четири часа. Но си даваше сметка, че ако иска да е ефективен по време на операцията, която предстоеше, нямаше да е зле да поспи.

И тримата бяха работили до късно през нощта в консулството. Прецениха, че няма смисъл да се връщат в хотела. Тес се бе концентрирала върху маршрута на Конрад към крепостта Корикос, а Райли и Ертугрюл обработваха разузнавателната информация, предоставена им от американските и турските агенции. Проведоха и няколко разговора с Ню Йорк и Лангли, както и с определени хора от Форд Мийд — Националната служба за сигурност, където анализираха аудио и видеозаписи, търсейки отговора на най-важния в момента въпрос: как терористът пътува от Истанбул към своята крайна цел.

Първите лъчи на слънцето не им донесоха никакви конкретни отговори. Единственото, с което разполагаха, бяха сводките за откраднатите коли, които пристигнаха от пътна полиция. През последните четиридесет и осем часа бяха станали петдесет и седем кражби. Райли и Ертугрюл набързо елиминираха по-голяма част от тях. Камерите на ключовите кръстовища в Истанбул бяха засекли регистрационните номера на някои от колите, което подсказа и посоката, в която се е отправил бомбаджията. Така в крайна сметка сведоха евентуалните цели за наблюдение до четиринадесет, които бяха въведени в компютъра на разузнавателния безпилотен самолет, изпратен от Катар. Умното ястребче се ръководеше от 9-о разузнавателно крило на военновъздушната база „Бийл“ в Калифорния.

Оттук нататък не оставаше нищо друго, освен да чакат. Райли обърна поглед към отсрещната седалка. Тес го усети и вдигна очи от лаптопа.

— Какво има? — усети напрежението му тя.

Прекалено уморен, за да се впуска в обяснения, той отклони въпроса й и попита:

— Нещо интересно?

— Може би. Не съм сигурна дали ще ни помогне да открием гроба на Конрад, без да знаем от коя страна на планината е бил манастирът, но все пак може да помогне.

— Покажи ми — приведе се към нея той.

Тес извъртя лаптопа и посочи картата на екрана му.

— В предсмъртното си писмо игуменът Никодим казва, че Конрад и хората му са поели към Корикос — крепост, която е тук долу, на южния бряг. Днес градчето е известно като Къзкалеси.

— А той откъде е бил сигурен? Ако са го излъгали?

— Едва ли. Това е най-прекият път за Кипър. Конрад вероятно все още е имал приятели на острова. А папските пратеници не са разполагали с голяма власт там. Знаел е, че Кипър е най-подходящото място да се скрие, за да планира следващия им ход. Което означава, че от която и страна на Аргей да са се намирали, те са били принудени да поемат на юг, към един от тези проходи в Таврийските планини, за да стигнат до крайбрежието. Въпросът е: кой точно проход?

Райли кимна, но беше повече от очевидно, че не следи обясненията й.

— Даваш ли си сметка, че вчера ми изкара акъла?

— Какво искаш да кажеш? — смръщи се той.

— Пред Патриаршията. Втурна се след него като камикадзе, после скочи във водата… Грешката не беше твоя, Шон!

— Коя по-точно?

— Случилото се във Ватикана. Бомбите и всичко останало. Вината е по-скоро моя. Шон, знам, че искаш да изтриеш това копеле от лицето на земята. Но не можеш да продължаваш така! Ако не се научиш да сдържаш гнева си, може да ти се случи нещо! А това ужасно ме плаши!

Дълбоко в себе си той знаеше, че тя е права. Напоследък позволяваше на гнева да надделява над разсъдъка му. Проблемът бе, че с такъв като бомбаджията половинчатите мерки не бяха достатъчни. Ако искаше да го хване, се налагаше да действа безразсъдно. И това беше част от работата му. Но нямаше защо да й го напомня.

Направи опит да се усмихне:

— Не е станало нищо особено, скъпа! Все пак съм обучаван тъкмо за такива неща, забрави ли?

От изражението й стана ясно, че тя не се върза. Отдръпна ръката си от неговата и каза:

— Говоря ти сериозно, Шон! Не искам да умираш, разбра ли?! Все още ни предстоят много неща заедно, нали така?

Думите й го свариха неподготвен и го върнаха към преживяното от тях преди няколко месеца.

— Не се притеснявай за мен. Заникъде не съм хукнал.

— Аз обаче бях хукнала. И сега съжалявам. Но ти поне разбираш защо трябваше да го направя!

В ушите му зазвучаха жлъчни откъси от последния им разговор.

— Да не би нещо да се е променило? Като имам предвид служебните ти ангажименти, питам се дали изобщо си струва да опитваме.

— Да не би да си се отказал? — слиса се тя. — Да не би вече да не искаш да си имаме бебе?

— Въпросът е спорен, не мислиш ли?

— Ами ако не е?

— И как ни виждаш нас двамата като родители? Ти, с твоите древни мистерии, които изкарват от сенките всевъзможни хаховци, аз — с моята работа…

— Ха! — махна с ръка тя. — И какво предлагаш? Да се сврем вкъщи и всяка вечер да играем табла на чаша билков чай? Както сам каза, такава ни е работата. И въпреки нея с теб ще бъдем страхотни родители! Въобще не се съмнявам в това! — Ухили му се и пак стисна ръката му. — Виж какво, изобщо не се притеснявай за това! Все пак ти си мъж. От теб не се очаква да разбираш от такива неща. Остави ги на мен. Единственото, което искам от теб, е да ме увериш, че ще можем да го преодолеем, ако не успеем на този фронт! Както и да ми обещаеш, че няма да се превръщаш в удобна мишена за онзи ирански откачалник! Става ли?

Райли я изгледа замислено и се усмихна:

— Става.