Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (48)

47

Пръв се размърда Райли. Тишината, която го обгръщаше, беше сюрреалистична. Мина известно време, докато осъзнае къде се намира. Долови дишането на Тес до себе си — повърхностно и спокойно. Нямаше представа колко часа са изминали, откакто бяха заспали в обятията си. Нямаше представа също така дали е ден, или нощ.

Изправи се бавно, раздвижвайки скования си врат. Знаеше, че и най-дребното движение и шум се засилва многократно от тишината. Потри очи, а после се огледа — по-скоро по навик, защото мракът продължаваше да е все така непрогледен. И нещо привлече вниманието му, което досега не бе забелязал.

Във въздуха се носеше странен блясък, нещо фосфоресциращо. Плъзгаше се по стените на пещерата. Едва доловимо и призрачно. Първоначално не беше сигурен дали това не е последица от някаква реакция на ретината срещу продължителното лишаване от светлина. Примигна няколко пъти, за да отпусне очите си, и отново се фокусира върху стената.

Да, беше си там.

Тънък лъч светлина. Някъде отвън.

В гърдите му се надигна надежда. Изправи се и изпъна ръце, за да не се удари в нещо. После тръгна напред. Светлината не беше достатъчна, за да разкрие пътя му, но с нея беше по-добре, отколкото без нея. Като че ли идваше от някакъв тунел, който не бяха забелязали преди.

Райли коленичи и запълзя. По едно време пръстите му напипаха отвора в стената на тунела. Беше на височината на кръста му — кръгла дупка с диаметър около метър. Светлината идваше оттам. Той бръкна, за да провери дълбочината й — не беше голяма. След нея следваше празно пространство, което слизаше надолу, а после се издигаше. Шахта.

Надникна, за да я огледа по-добре. Да, отгоре действително струеше светлина. Но имаше и нещо друго — шум, който идваше отдолу. Тихо ромолене на вода. Но не на бързей — по-скоро на бавна река.

Заопипва пода на тунела и откри камък. После го хвърли надолу в шахтата и зачака. След около две секунди, без никакви отскоци, камъкът падна във водата със силен плясък, който отекна наоколо.

Райли разбра, че е открил кладенец, завършващ с някаква вентилационна шахта. А слънцето вероятно се намираше в момента под ъгъл, който позволяваше проникването на лъчите му в шахтата, което обаче означаваше, че това няма да продължи дълго. Опита се да си представи как изглежда кладенецът. Предишната вечер Тес му беше разказала за сложната водопроводна и вентилационна система на този тип подземни селища, които са позволявали на обитателите им да остават затворени тук за много дълго време. Вентилационните шахти стигаха чак до дъното на комплекса, но не бяха достатъчно широки, за да позволят минаването на възрастен човек. Освен това имаха решетки и шипове, които блокираха достъпа на неканените гости.

Канализацията се грижеше също така и за редовното снабдяване на цитаделите с питейна вода, при това по начин, който възпрепятстваше спирането й отвън. Обитателите на скалните жилища бяха изкопали кладенци, които се свързваха директно с подземните реки, а в други шахти събираха дъждовна вода от повърхността. И двете системи бяха добре скрити, за да не позволят на враговете им да пуснат отрова в тях.

Райли се замисли. Съмняваше се, че ще успее да се изкачи на повърхността през тесните вентилационни шахти. Спомни си обаче как Тес му бе разказала, че кладенците са свързани чрез система от канали. И тъй като сега бе разгарът на лятото, предположи, че нивото на водата няма да е чак толкова високо. Което означаваше, че би могъл да използва кладенеца, за да достигне до друга част на комплекса, чийто вход не беше блокиран от воденичен камък.

Събуди Тес и й показа какво е открил. Лъчът светлина постепенно избледняваше — слънцето се преместваше. Налагаше се да действат бързо.

— Аз ще тръгна първи — каза й той.

Тя сграбчи ръката му и извика:

— Ами ако е пълно с вода и не можеш да се върнеш?

— Нямаме друг избор — усмихна се накриво той. — А и сега е лято. Нивото на водата не може да бъде чак толкова високо.

— А какво ще кажеш за топящите се снегове от планините? Кодексите… може да се повредят!

— Тогава ги остави.

— После може никога да не ги открием.

Райли постави ръка на лицето й и прошепна:

— Кое е по-важното — животът ти или тези древни книги?

Отиващият си лъч светлина проблесна за миг в очите й.

Райли си даде сметка, че притесненията й са напълно основателни. Замисли се.

— Електрическите кабели! Помогни ми да ги сваля от стената!

Тръгнаха из тунелите, изтръгвайки всички кабели по пътя си. Накрая успяха да съберат неколкостотин метра. Завързаха отделните парчета и направиха дълго въже от тях.

Райли завърза единия край на въжето във фасонката на една от електрическите крушки и дръпна. Изглеждаше стабилна — достатъчно, за да издържи тежестта му. Както и въжето. Слабото звено беше меката скала, в която бе забита фасонката. Можеше да се надява единствено на късмета си.

Той пусна другия край на въжето към дъното на шахтата, а Тес му връчи туристическия комплект от раницата на иранеца.

— Не забравяй, че имаш пистолет! — напомни й той. — Използвай го, ако се наложи!

Тя кимна, но очевидно не се чувстваше щастлива, че остава сама.

— Ще се върна! — извика той.

— Само смей да не го направиш, Шон!

Спускането надолу бе — както би се изразил преподавателят му по физическа подготовка в Куантико — изграждащо характера. Изграждащо характера и болезнено бавно.

Не че пътят нагоре би бил по-приятен.

Продължи около тридесет метра, след което краката му докоснаха водата. Затаи дъх. Нямаше начин да разбере дълбочината на канала. Ако не беше достатъчно дълбок, за да стои изправен, рискуваше да бъде отнесен от течението. Или да се удави — ако не разполагаше с въздух. Но нямаше друг избор.

Хвана се здраво за кабела и се отпусна бавно във водата. За негова огромна изненада тя се оказа ледена. Продължи, докато водата не достигна до раменете му. И тогава усети твърда земя под краката си.

— Долу съм! И стоя прав във водата!

— Виждаш ли нещо? — изкрещя в отговор тя.

Той се огледа. Блясъкът на водната повърхност се губеше напред в мрака. Назад също цареше мрак.

— Не! — изкрещя Райли.

— Какво смяташ да правиш?

Той се обърна, хвана се здраво за кабела и направи няколко крачки нагоре по течението. Забеляза, че между повърхността на водата и тавана на канала има достатъчно място за дишане. Ако тръгне, ще може да мине оттам — или поне донякъде, макар да не знаеше докъде.

Обърна се и погледна надолу.

Там каналът бе по-нисък и таванът му бързо се губеше във водата.

— Ще проверя дали няма друг изход от това място! — извика й. — Нагоре ми се струва възможно за минаване.

— Обичам те!

Той събра кабела, завърза го около кръста си, а после тръгна нагоре по течението на канала. Дъното беше гладко и хлъзгаво. Полагаше огромни усилия да не падне. Не след дълго таванът на канала се сниши и се изгуби под водата.

Напълни дробовете си с въздух, издиша дълбоко, а после отново си пое дъх и се гмурна в ледената вода. Знаеше, че не може да издържи повече от седем-осем замаха с ръце, преди да се върне обратно. И нямаше никаква представа докъде продължава стеснението на тунела. Но беше длъжен да опита.

Шест удара.

Сърцето му се разтуптя. Седем. Осем.

Вдигна ръка. Все така никакъв въздух. Сега беше моментът да реши дали да продължи напред, или не.