Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (54)

52

Тес едва успя да прикрие неудобството си, докато наблюдаваше как Шон се прави на клоун, за да се измъкне от двамата войници, поставени на пост пред хотела.

Каза им, че по време на престрелката в каньона си е изгубил блекбърито, че на всяка цена трябва да го намери, защото телефонът му съдържа секретна информация на ФБР. Повиши тон и заплаши с дипломатически скандал, намеквайки, че ако му попречат да стигне дотам, съвсем скоро целият район ще загъмжи от американски военни, изпратени да приберат строго секретните тайни на Съединените щати. Войниците се хванаха.

Двадесет минути по-късно микробусът на хотела ги остави в устието на каньона. А не след дълго двамата отново лавираха между скалните конуси, където беше застрелян Абдулкерим. Регионът вече не беше отцепен от полицията — нямаше нито жълта лента, нито криминолози. А и нямаше смисъл — ако успееха да заловят иранеца, турските власти надали възнамеряваха да го изправят пред съдебни заседатели.

Докато вървеше между странните къщички, Тес установи, че потреперва при мисълта за болката, изписана по лицето на Абдулкерим в мига, в който куршумът прониза гърдите му. Почти не го познаваше — нямаше представа женен ли е, има ли деца. Беше загинал броени часове след запознанството им.

Изкатериха се в скалната църква. Тес включи фенерчето и го поведе към криптата. Все още трепереше, когато прекрачиха в погребалната камера. Всичко си стоеше така, както го бяха оставили. Имаше чувството, че наблюдава свое холографско изображение, към което се добавяше и уплашеното изражение на Абдулкерим.

— Добре ли си? — попита я Райли.

Тя се отърси от тревожните образи в съзнанието си и кимна. А после му показа отворения гроб на Конрад. Парчетата от глиненото гърне все още лежаха около него. Нищо не беше пипнато.

— А останалите гробове?

— Църковни настоятели и дарители.

— Сигурна ли си?

— Не — отговори колебливо Тес. — По-важното в случая е, че ако съкровището на Хозий беше заровено някъде тук, щяха да ни оставят някаква следа, нещо, което да ни насочва към него. В противен случай то би било завинаги загубено. Доколкото виждам, тук има единствено имена и никое от тях не се откроява от останалите.

— Ясно. Значи разполагаме със стенописа и криптата. Нещо друго?

Тес поклати глава и промърмори:

— Преди да излезем оттук, огледахме цялата църква. — И докато казваше това, си спомни нещо, което й беше минало през ум, докато се занимаваше с превода на писмото на Хозий. — Стенописът!

Сякаш в транс, тя го поведе обратно. Огледа внимателно фреските, насочвайки лъча на фенерчето специално към надписа на гръцки.

— Странна работа… — прошепна. — Цитат от суфистка поема в църква…

— Суфистка ли? — изгледа я неразбиращо Райли.

— Това е мистична форма на исляма — обясни Тес. — Много популярна в Турция. Или поне преди да бъде обявена извън закона през 20-те години на XX век.

— Я чакай! Мюсюлмански мъдрости в християнска църква?

— Не точно мюсюлмански. Суфизмът е по-различен. Дотолкова, че фанатизираните мюсюлмани като нашите саудитски приятели и талибаните в Афганистан считат последователите му за еретици и ги преследват жестоко. Ужасяват се от тях, защото суфизмът е пацифистко движение, много толерантно и либерално. И не проповядва преклонение пред който и да било бог. Той е лично преживяване, самостоятелно търсене на собствения житейски път към Бога и стремеж за достигане на духовен екстаз. Един от основателите на суфизма е Руми — мистикът, който е написал и тази поема тук. Той е проповядвал, че суфизмът е отворен за хора от всички религии и че музиката, поезията и танците са начини за прекрачване дверите на рая и достигане на Бога — но не бога на наказанието или отмъщението, а бога на любовта.

— Звучи добре — усмихна се Райли.

— Така е. Именно поради това Руми се радва на изключително голяма популярност в Съединените щати. Четох някъде, че Сара Джесика Паркър играела аеробиката си под звуците на рокендрол версия на неговите поеми. У нас той се е сдобил със статут на Ню ейдж гуру. Което всъщност не отдава дължимото на внушенията му, но пък е напълно разбираемо, след като е писал неща като: „Моята религия е живот чрез любов.“ Твърде радикално за мюсюлмански проповедник от XIII век, не мислиш ли?

— Определено. Вече разбирам защо в Саудитска Арабия са го забранили.

— Което е безкрайно тъжно. Защото неговите послания биха могли да сторят редица добрини в тези региони, особено в настоящия момент.

Райли се вторачи отново в стенописа и отбеляза:

— Добре де, еретичен или не, надписът е мюсюлманска поезия. Както и ти отбеляза, това е доста странно. Какво пише там, между другото?

— Абдулкерим го преведе — каза тя, насочи лъча на фенерчето към стената и зачете: — „Що се отнася до болката, подобно на ръка, отсечена в битка, считай тялото си за роба, която носиш. Тревожните, героични дела на един мъж и една жена са благородни за майстора на платове, където дервишите се наслаждават на лекия бриз на духа.“

— Ето го! — посочи Райли. — „Ръка, отсечена в битка“. Не вярвам Руми да е имал много поеми с подобни думи.

— За това няма спор — кимна Тес. — Но Руми е починал през 1273 година. Което ще рече, че поемата е написана много преди Конрад да изгуби ръката си в Акра.

Райли се замисли и по едно време попита:

— Какво би трябвало да значи това?

— Не знам — отговори Тес. — Записала съм и останалата част от поемата, извадих я от интернет. — Измъкна няколко листа от раницата си: — Ето. Поемата се нарича „Лек бриз“. И гласи следното: „Що се отнася до болката, подобно на ръка, отсечена в битка, считай тялото си за роба, която носиш. Тревожните, героични дела на мъжете и жените изглеждат уморителни и напразни за дервишите, наслаждаващи се на лекия бриз на духа…“ — Не довърши и спря. По лицето й се изписа объркване. — Чакай малко! Но това е различно от написаното на стената!

— Я пак го прочети!

Тес се концентрира върху старогръцкия текст, сравнявайки го с оригинала в ръцете си.

— На стената пише, че героичните дела са „благородни“, а не „уморителни и напразни“. Освен това горе се казва „на един мъж и една жена“, а не „на мъжете и жените“. — Замисли се, сравнявайки двете изречения. — Убедена съм, че онзи, който е поставил този надпис на стената, се е опитвал да ни каже нещо. Може би ни подсказва къде е останалата част от съдържанието на сандъците!

— Имаш предвид резултата от „тревожните, героични дела“ на Конрад? — попита Райли.

— Не само на Конрад. Тук се говори за делата „на един мъж и една жена“! — възкликна Тес. — Да не би с него да е имало жена? И ако е така, коя е тя?

— Хей, нали тамплиерите бяха монаси? Не са ли давали обет за целомъдрие?

— Да, давали са. Не са им позволявали близост с жени.

— И са го правели доброволно?

Тя го изгледа насмешливо и се върна върху надписите. Погледа този на стената още известно време, а после извади химикал и го преписа на същия лист, точно под оригинала. Сравни ги и след малко рече:

— Окей. Да предположим, че измененията в текста са целенасочени. Тук делата им не са „уморителни и напразни“, те са „благородни“. За „майстора на платове, където дервишите се наслаждават на лекия бриз на духа“. Според мен тази промяна ни подсказва кой се грижи за книгите.

— Кой, майсторът на платове ли?

— Майсторът на платове, където живеят дервишите.

— Което е?

— Кония, разбира се!

— Знаех си! — възкликна Райли.

— О, я не ми се прави на многознайко! Не знаеш дори какво е „дервиш“!

— Е — сведе глава агентът и се усмихна притеснено, — това не е нещо, с което се гордея.

— Дервишът е член на братството на суфистите, прасе такова! Нещо като орден на суфистите! Най-прочутите сред тях са последователите на Руми. Познати са като „въртящите се дервиши“ заради молитвения ритуал, който извършват — въртят се като пумпали, при което постигат трансценденталност, помагаща им да влязат във връзка с бога в тях.

— С бога в тях, значи — промърмори Райли. — Звучи ми доста гностично.

— Така е — кимна тя и го изгледа, впечатлена от връзката, която току-що направи. — Е, тогава може и да не си чак такова прасе. — Замисли се. Духовното послание действително й беше познато от гностичните текстове. Накрая отсече: — Руми и братството му са били базирани в Кония. Самият той също е погребан там. Днес гробницата му е музей. — Вдигна глава и възкликна: — Кония! Трябва да е Кония!

— Конрад е умрял тук. А къде е Кония? — подхвърли Райли.

Тес се опита да си спомни казаното от Абдулкерим и отговори:

— На около триста километра оттук.

— За онези времена разстоянието не е никак малко. Тогава как съкровището се е озовало там? Кой го е отнесъл там?

— Човекът, който е написал това тук — кимна тя към стенописа. — В онези години Кония е била територия на суфистите. И все още е, между другото. Следователно, ако съкровището на Хозий е отнесено там, онзи, който го е направил, е бил близък до суфистите или самият той е бил суфи.

— Той или тя — поправи я Райли. — Нали там пише „един мъж и една жена“? Възможно ли е нашата загадъчна дама да е била суфи?

— Възможно е. При суфизма мъжете и жените се считат за равни. — Обмисли нещата и накрая отсече: — Трябва да отидем в Кония!

Райли я изгледа неуверено:

— Ти сериозно ли смяташ, че…

— Тези промени в текста не са направени случайно, Шон! И според мен наистина съществува огромна вероятност съкровището на Хозий да се съхранява при някакъв суфи, майстор на платове от Кония! Затова трябва да започнем оттам!

— Но как?

— Не забравяй, че в тази част на света професиите обикновено се предават от поколение на поколение. Следователно търсим майстор и продавач на платове, чийто далечен предшественик е бил член на някоя от ложите на Руми!

Райли като че ли не беше особено убеден.

— Ти наистина ли вярваш, че ще откриеш фамилия, просъществувала седемстотин години?!

— Е, поне ще опитам! — изгледа го предизвикателно тя. — Да имаш по-добра идея?