Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (62)

60

Райли се събуди рязко. В ноздрите му нахлуваше отвратителна воня, която му напомни за гниещи трупове. Очите му се ококориха, събуждайки и мозъка му.

Само на няколко сантиметра от лицето му беше иранецът. Ръката му кръжеше пред носа на агента, хванала шишенце амоняк, което бе задържала там малко повече от необходимото. Терористът се потеше обилно и очевидно се бореше с болката си, но като че ли се наслаждаваше на неудобството, което причиняваше на врага си. Накрая дръпна шишенцето от носа му и се изправи, с което му даде възможност да го огледа от глава до пети.

— Събуди се, значи. Хубаво. Не исках да изпускаш шоуто.

Райли нямаше представа какво му говори иранецът. Между думите, излизащи от устата му, и техния смисъл, имаше отчетливо забавяне. Но не му се сториха обещаващи. Сети се за Тес и се озърна, но не я видя.

— Не, тя не е тук — рече иранецът, разчел мислите му. — Нямахме време да я търсим. Но съм сигурен, че някой ден пак ще попадна на нея.

— Знаеш ли, идеята не е лоша. Само че тя няма никакви обратни приятели.

Ръката на иранеца полетя и го зашлеви с все сили.

В продължение на няколко секунди Райли не помръдна глава, докато изчака болката да отмине, а после отново вдигна очи към терориста и се усмихна накриво.

— Грешката е моя. Не знаех, че все още го държиш в тайна. Но не се притеснявай! Това ще бъде нашата малка тайна.

Иранецът вдигна отново ръка, но размисли и я отпусна.

— Може пък тя да успее да ме върне в правия път! — подхвърли с презрителна усмивка. — Какво ще кажеш, а?

Силна болка прониза главата на Райли и той реши, че няма смисъл да продължава да дразни похитителя си. Вместо това се фокусира върху обстановката. Установи, че се намира в малък самолет. Не виждаше добре с едното око и осъзна, че то е подуто. Устните му също бяха подути и разцепени. Незнайно защо, но чорапите и обувките му също липсваха.

Беше натикан върху мека седалка в задната част на самолета, зад дървена преграда. Опита се да се раздвижи, но ръцете и краката му се оказаха завързани с някакви бели връзки, които се бяха впили в кожата му и му причиняваха допълнителна болка. Мина му през ума, че вероятно са дръпнати от пердетата на старицата. Не бяха много дебели, но пък бяха здрави. И вероятно са били достатъчно дълги, защото глезените му бяха увити с тях няколко пъти.

Надали би могъл да се освободи сам от тях.

Насочи поглед към малкия илюминатор в стената срещу себе си. От него не се виждаше нищо друго, освен безкрайно синьо небе. Опита се да прецени в коя посока пътуват. Слънцето като че ли идваше откъм предната страна на самолета, леко вдясно от него. И беше много ярко, така, както светеше сутрин. Това като че ли подсказваше, че летят на изток. На изток от Централна Турция.

Представи си картата. Там бяха Сирия, Ирак, Иран. Все гостоприемни места за един агент на ФБР.

Погледна към иранеца и отбеляза:

— Летим на изток.

Иранецът не отговори.

— Какво стана? Да не би визата ти да изтече?

Иранецът се усмихна хитро и отговори:

— Не, но храната ми липсва.

Райли сведе очи към ръката му. Не изглеждаше много добре. Превръзката беше отпусната и кървава.

— Като те гледам, май вече ще имаш нужда от помощ при рязането на пържолите!

Усмивката на иранеца се стопи. Замълча, дишайки тежко, но накрая вдигна здравата си ръка и пак зашлеви шамар на агента. После просъска:

— Задръж тази мисъл! Ще ти бъде полезна по пътя надолу!

В съзнанието на Райли нахлу порой от неприятни картини. На заложници, държани години наред в мръсни килии, оковани за стените, бити и унижавани, и напълно забравени, докато накрая някоя отвратителна болест не ги освободи от мъчителите им.

Тъкмо се канеше да каже нещо, когато се сети друго и кръвното му налягане достигна нови висоти.

Спомни си доклада, който му дадоха в Истанбул за италианския служител с натрошените кости. Лекарите смятаха, че е бил хвърлен жив от хеликоптер или самолет.

Реши да овладее страха си и прикова самодоволния поглед на иранеца.

— Дори не знам шибаното ти име!

В продължение на няколко секунди иранецът се чудеше дали да отговори. Очевидно реши, че е безопасно, и рече:

— Казвам се Захед. Мансур Захед.

— Благодаря, че ми каза. Никак нямаше да ми бъде приятно да знам, че си погребан в анонимен гроб. Не би било справедливо, не мислиш ли?

Захед се усмихна злобно и изсумтя:

— Както вече казах, задръж и тази мисъл. Ще разполагаш с предостатъчно време да й се наслаждаваш.

Иранецът изгледа замислено Райли.

Макар вече да бе решил какво да прави с него, като че ли започна да се разколебава. И двете възможности му се струваха еднакво добри.

Би могъл да го отведе със себе си в Иран. Да го затвори в изолирана килия в някой от техните затвори и да си поиграе с него на воля. Агентът би бил превъзходен източник на разузнавателна информация. Не се съмняваше, че ще успеят да го пречупят. Разполагаха с необходимите средства. А после той щеше да им каже всичко, което знае и за ФБР, и за мерките за вътрешна сигурност на Съединените щати. Така, заедно със съкровището от Никея, той щеше да предостави на страната си един от най-добрите агенти от Отдела за контратероризъм на нюйоркското бюро на ФБР, при това — без да е оставил никакви следи към себе си. Това би бил най-забележителният удар на Мансур Захед.

Всичко звучеше твърде розово. Докато не осъзна реалността.

Захед беше прагматичен човек и не можеше да не си даде сметка как всъщност ще се развият нещата. Знаеше, че скоро ще изгуби контрола над съдбата на Райли. Дори и да се опита да го държи в тайна, американският агент бе такъв трофей, че нямаше начин нещо да не изтече навън.

При всички положения щеше да събуди огромен интерес. Ще се намесят и други, които вероятно щяха да предложат различни идеи за ценния трофей. И нищо чудно на някакъв етап да го използват като разменна монета за нещо, на което много държат. И ако това се случеше, агентът щеше да бъде освободен. При което — за това Захед не хранеше никакви съмнения — Райли щеше да превърне живота му в ад, ако ще и от хиляди километри разстояние.

Именно тази възможност правеше въпросната опция крайно неприемлива.

Не, няма да води Райли със себе си в Иран. Освен това решението, което беше взел, щеше да му достави неизмеримо удоволствие. Щеше да се превърне в паметен миг, на който щеше да се наслаждава до края на дните си. Единственото, за което съжаляваше, бе, че няма да може да види размазаното тяло на Райли, след като падне върху водната повърхност.

Захед се понаслаждава още мъничко на картината, която рисуваше въображението му, а после свали слушалката от стената и натисна два бутона.

Щийл вдигна веднага.

— Събуди ли се?

— Да. Къде сме?

— Току-що навлязохме във въздушното пространство на Кипър. Разполагаме с около половин час до твърда земя.

— Тогава да го направим! — отсече Захед.

— Окей — отвърна спокойно Щийл.

Захед постави слушалката на мястото й и се обърна към Райли.

— Не можеш да си представиш каква радост ми предстои да изживея!

И отново го зашлеви през лицето.