Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (34)

33

Тес седеше на седалката до шофьора, вцепенена от ужас. Ленд роувърът се носеше бързо през заспалото градче. По това време на нощта пътищата бяха пусти. Забеляза, че иранецът поглежда часовника си, а после се вторачва замислено напред. Очевидно планираше следващия си ход.

— Закъсняваме ли за някъде? — обади се по едно време тя, стараейки се да избягва въпроса, който не й даваше покой.

В първия момент той не реагира. А после се извърна бавно, все така неразгадаем като сфинкс.

— Липсвах ли ти?

Тес усети как сърцето й се свива, но се постара да не издава ужаса си. Хрумнаха й един-два хапливи отговора, но не искаше да срива бариерата между тях. Не издържа на напрежението и директно го попита:

— Какво стана там горе?

— Наложи се да импровизирам.

Самодоволната му физиономия я вбеси. Идваше й да сграбчи главата му и да започне да я удря върху волана, докато не го умъртви. От тази мисъл й поолекна. През ума й минаха и няколко по-диви варианта, но бързо се отказа. Знаеше, че няма да може да се справи с него. Затова се примири с мисълта, че засега ще се наложи да се прави на послушна, изчаквайки по-сгоден момент за действие. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и попита:

— А Джед? Какво стана с него?

Той я изгледа сащисано.

— Питаш за Симънс, а не за гаджето си? Въпреки всичко, което Райли стори за теб, за да те спаси?!

— Живи ли са?

— Може би — сви рамене той. — А може би не. Беше прекалено тъмно. Но сега не е време да се притесняваш за тях. По-добре помисли за себе си и за това, какво трябва да направиш, за да останеш жива. Можеш да започнеш, като ми кажеш как ме откриха.

Тес се вцепени. В главата й се заблъскаха хаотични мисли. Но знаеше, че не може да отлага отговора си твърде дълго, затова рече:

— Не знам.

И веднага си даде сметка колко неубедително прозвуча. Похитителят й я погледна с присвити очи, извади пистолета си и го опря в главата й.

— Хайде, моля ти се! Гаджето ти роди нападението, а ти да не знаеш! Питам за последен път: Как ме откриха?

— Ние… предположихме — започна тя, опитвайки се да печели време.

— Предположихте ли?

— Ами да. Е, предположение, основаващо се на определена информация, разбира се. Разгледахме евентуалния маршрут, по който са минали тамплиерите на път от Константинопол насам, и преценихме от коя страна на планината са минали, когато са се натъкнали на манастира. След това проучихме подробни топографски карти на региона, като ги съчетахме с бележките на инквизитора от Регистъра на тамплиерите. И извадихме късмет.

— Планината е доста големичка — не се отказваше иранецът. — Как локализирахте позицията ни?

— Използваха сателит — излъга тя. — Захраниха го с данни от откраднатите коли в Истанбул.

Иранецът обмисли думите й и пъхна обратно пистолета си в колана. На следващия завой намали и спря до една борова горичка.

Извади ключовете и заповяда:

— Чакай ме тук!

Приближи се до края на боровата горичка. Замръзна на място и насочи поглед към върха на планината.

Захед оглеждаше небето, търсейки тъмната точка, която щеше да потвърди подозренията му.

Не можеше да й отрече, че е добра. Беше способна да филтрира истината така, че да запази някакво предимство пред него. Обаче това беше неговата сфера на действие, а не нейната. А предвид спешността на ситуацията и реалностите, пред които бяха изправени неговите врагове, той знаеше, че много по-вероятно е да са използвали безпилотен разузнавателен самолет, а не сателит.

И наистина, не след дълго го забеляза: миниатюрна точица, увиснала в девствено синьото небе, следяща всяко негово движение. Но поради огромните й криле птицата не би могла да се определи като напълно незабележима. Опита се да отгатне траекторията й. Знаеше, че ще му бъде много трудно да се скрие, особено със заложник в колата.

А после видя нещо, което изобщо не очакваше. Самолетът предприе сложна маневра, след което се отправи на изток, обратно към планините. Захед го проследи с поглед, докато не го изгуби. Огледа небето за друга подобна точица, но не видя нищо.

Усмихна се вътрешно. Разузнавателният самолет очевидно беше изчерпал лимита на стационарната си позиция и като че ли не се очакваше да бъде заменен от друг. Но за всеки случай Захед остана в края на горичката още десетина минути, за да се увери. Тогава извади мобилния си телефон и натисна два пъти бутона за набиране.

След две позвънявания отговори сънлив глас.

— Абдулкерим? — започна да се разлива Захед. — Добро утро! Обажда се Али Шарафи, клиентът на Сюлейман. Говорихме снощи, помниш ли?

Чичото на Съли, византологът, с когото водачът искаше да се свърже, когато бяха пред руините на манастира, действително още спеше. След около секунда обаче като че ли се сети.

— О, да! Добро утро и на вас!

— Много се извинявам, че ви будя толкова рано — продължи Захед, — но плановете ни се промениха и вече сме тук. Надявах се, че можем да се видим по-скоро, може би след около час? Така де, да започнем по-раничко. За съжаление времето ни е ограничено, затова колкото по-навреме тръгнем, толкова по-добре!

Абдулкерим прочисти шумно гърлото си и отговори:

— Разбира се, разбира се. Няма проблеми. По-рано е по-добре.

— Страхотно! — възкликна Захед. — Е, до скоро! И ви благодаря за отзивчивостта!

Записа си къде и кога ще се срещнат и затвори. Приближи се към колата и зърна в нея силуета на Тес. Лицето му отново се смрачи. Отвори багажника, извади нещо от него и го затвори с трясък. После заобиколи откъм мястото на Тес и отвори вратата.

— Излизай!

Тес го погледна изненадано, но се подчини. Изправи се мълчаливо пред него. Той присви очи, без да отрони и думица, и със светкавична скорост я зашлеви с опакото на ръката си.

Главата й се извъртя рязко и тя се строполи на земята. Полежа известно време така, а после бавно се изправи, изтупвайки се от пръстта. Обърна към него с насълзени очи, но погледът й беше предизвикателен.

— Никога повече не ме лъжи! — просъска той. — Разбра ли?

Тя не каза нищо. Той отново вдигна заплашително ръка, готов да я удари пак. Окото й не мигна, но накрая кимна.

Захед вдигна другата си ръка. В нея държеше широк колан.

— Налага се да си сложиш това!