Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (57)

55

Лабиринтът от тесни улички в стария град беше трудно проходим през деня, а какво остава под мъжделивата светлина на редките улични лампи. А когато все пак откриха магазина, той се оказа тъмен и здраво залостен.

Тес се запъти към алуминиевите капаци и започна да барабани като побесняла по тях.

— Хей! Отворете! Знам, че сте там!

Райли я дръпна настрани и изсъска:

— Ще събудиш целия квартал!

— Не ми пука! — изтръгна се от ръцете му тя. — Не е зле съседите им да научат с какви мошеничества се занимават! — И отново забарабани по капаците, крещейки: — Не си тръгвам, докато не отворите! Чувате ли?!

Райли тъкмо се канеше пак да се намеси, когато зад дървените кепенци на прозорчето отгоре светна лампа и малко след това се показа собственикът.

— Какво правите тук по това време? Какво искате?

— Да говоря с дъщеря ви!

— И защо?

— Кажете й, че съм тук! — отсече Тес. — Тя ще се сети.

— Вижте какво, не знам кои сте и защо…

— Прибирай се, аз ще ги посрещна! — прекъсна го глас на турски, идващ от страничната уличка до магазина. От сенките излезе старицата, погледна строго сина си и го накара да се прибере.

Старата жена се обърна към Тес и я изгледа, без да каже и думица. Напрежението по лицето й беше очевидно. А когато се отдръпна, зад нея се показа младото момиче.

— Какво правеше тя пред нашия хотел? — настръхна Тес.

— Говори по-тихо! — отвърна старицата. Изстреля някакво изречение на турски и момичето изчезна.

— Хей! — изпищя Тес. — Къде отива тя?

— Момичето не е сторило нищо лошо! А вие трябва да се махате оттук!

— Да се махна ли? За нищо на света! Искам да знам защо тя ни проследи до хотела! Ако държите, ще се обадя в полицията!

— О, не! — потрепери старата жена. — Моля, вървете си!

Нещо в начина, по който го каза, изведнъж разтърси Тес.

С доста по-омекнал тон тя се приближи до нея и прошепна:

— Знаете ли нещо за онези книги?

— Не, разбира се, че не!

Бързината, с която отрече, беше крайно съмнителна.

— Моля ви! — настоя Тес. — Ако наистина знаете нещо за тях, искам да знаете и следното — има и други, които ги търсят. А те са убийци! Убиха много хора, докато се опитваха да ги намерят! А щом ние ви открихме, възможно е те също да ви открият! В момента за вас тук въобще не е безопасно!

Старицата огледа внимателно Тес — със стиснати устни, сключени вежди и треперещи ръце, издаващи противоречивите чувства, които се бореха в гърдите й.

— Говоря ви самата истина! — изрече Тес. — Моля ви! Трябва да ми повярвате!

— Елате! — промърмори неохотно старицата, обърна се и пое обратно по страничната уличка.

Магазинът бе разположен на първия етаж в къща на два етажа, отделена от съседните с неголям двор. Откъм страничната уличка имаше стъпала, които извеждаха към жилищните помещения на втория етаж. След известно суетене с ключовете, старицата отключи тежката дъбова врата и ги покани вътре.

Минаха през тясно коридорче, откъдето се озоваха в по-голяма стая. Старицата включи лампиона. Огромните френски прозорци гледаха към задния двор. Рафтовете бяха натежали от спомените на един дълъг живот — книги, снимки в рамки и вази. Диванът и фотьойлите бяха покрити с пъстри тъкани кувертюри и ръчно бродирани възглавнички.

— Ще направя кафе — промърмори жената. — Мисля, че ще имам нужда от него. — И напусна стаята.

Из къщата се разнесе звън на чинийки и чаши. Докато чакаше, Тес започна да оглежда многобройните снимки. На всички тях разпозна по-млади версии на тяхната домакиня. Затаи дъх, когато видя младо момиче, застанало до по-възрастен мъж, очевидно дъщеря и баща. Зад тях имаше дървено приспособление от една отминала епоха, нещо като полуавтоматичен стан.

Стан за производството на платове. От онези, които са използвали някогашните производители и продавачи на платове.

— Това са майка ми и дядо ми — поясни старицата, която тъкмо в този момент се появи в стаята с поднос турско кафе, и се настани на дивана. — Това е семейният ни бизнес от незапомнени времена.

— Така ли? — погледна я с надежда Тес. — И какво стана?

— Дядо ми изгубил всичките си пари. Похарчил ги за някакъв модерен стан, който трябвало да пристигне от Англия, обаче посредникът, на когото го поръчал, взел парите и изчезнал. — Разля гъстото кафе в малки чашки и покани гостите си да седнат. — След това дядо ми умрял от мъка. А баба ми била принудена да измисли нещо, за да оцелеят. Единственото, от което разбирала, било как се пече глина — такъв бил занаятът на нейния баща. И това — разтвори ръце — е резултатът!

— Продавате красиви неща — отбеляза Тес, като се настани на дивана до старицата. Райли зае фотьойла срещу тях, като остави раницата на пода до краката си.

— Ние се гордеем с нашия труд! Каквото и да работим, се гордеем с него. Иначе не си струва да се работи. — Отпи предпазливо от кафето си, очевидно реши, че още е твърде горещо, и го остави. Помълча малко, след което въздъхна дълбоко и вдигна очи към Тес. — Е, кажете ми сега — кои сте вие всъщност? И как се озовахте в това затънтено кътче на света?

Тес погледна към Райли, неуверена как да продължи. Само преди няколко минути кипеше от възмущение, защото мислеше, че старата жена се кани да й открадне кодексите. А ето че сега седяха в нейния дом и си разказваха семейни спомени.

Райли й кимна одобрително.

И тя разказа на старицата всичко. Цялата история. От появата на Шарафи в Йордания до престрелката в подземния град. Пропусна само по-кървавите епизоди, за да не я стряска.

През цялото време старицата слушаше съсредоточено. По лицето й проблясваше ту изненада, ту страх. Очите й следяха внимателно младата гостенка, като от време на време се прехвърляха върху Райли. Понякога, за да си изясни нещо, задаваше въпрос. Към края на разказа ръцете й започнаха да треперят. А когато Тес завърши, тя дълго време запази мълчание.

След като й даде достатъчно време по своите критерии, Тес се престраши и се обади:

— Защо внучката ви ни проследи до хотела? Вие ли я накарахте?

Но старицата като че ли не я чу. Остана втренчена в чашата си, потънала в мислите си. И след поредния си вътрешен спор накрая изрече тихо, без да смее да вдигне очи към гостите си:

— Те просто не са знаели какво да правят с тях. Ние никога не сме знаели какво да правим с тях.

Затвори очи, изпълнена с угризения, а когато най-сетне погледна Тес, като че ли беше прекрачила линията, от която вече нямаше връщане назад.

Тес се загледа неразбиращо в нея. Искаше да се увери, че е чула правилно. И извика:

— Те са у вас? Останалите книги?

Старицата се загледа за момент в нея, а след това бавно кимна.

— Колко са? — едва не скочи Тес.

— Много — отговори невъзмутимо старицата, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено. — Онази жена, Майсун. Донесла ги е тук на съхранение. След като Конрад е умрял.

Тес не можеше да повярва. Лицето й пламна. Очите й се стрелнаха към Райли и зърнаха широката му усмивка. Обърна се към домакинята им и попита:

— Значи все пак Конрад действително е имал жена със себе си?

— Запознали са се в Константинопол, където и двамата са живели по онова време.

— А тя е била суфи, така ли? — намеси се Райли.

— Точно така — кимна старицата.

— Какво е станало с тях? — прошепна Тес. — Доколкото знам, Конрад е умрял в долината Зелве?