Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (40)

39

Долината, в която се катереха, беше много различна от каньона, където бяха открили гроба на тамплиерите. Беше по-широка, а по края беше обсипана със странни струпвания на огромни розово-бели каменни конуси и кулички. Приказни комини изпъстряха долината. Полегати склонове се издигаха нагоре към площадка от вертикална туфа. И сякаш долината не беше достатъчно странна, но дойде и каньонът, през който сега минаваха.

Накъдето и да се обърнеше, Тес зърваше тъмни отвори в надвисналите от двете им страни скали. Това беше един от трите успоредни каньона, някога приютявали древното селище Зелве. Стените му изобилстваха от жилищни помещения, отшелнически килии, църкви и манастири. От най-тесния „приказен комин“ до извисяващите се до небето склонове нямаше нито едно парче равна скала, в която да не беше изтърбушен поне един малък прозорец. Регионът беше пълен със скални убежища, чиито стени съдържаха истински образци на византийското изкуство.

Още от ранните дни на християнството Кападокия е била люлка на православието, сравнима единствено с Константинопол. Само двадесет години след разпъването на Исус Христос в нея проповядва самият Павел от Тарс. Кападокия скоро се превръща в убежище за първите последователи на кръста, бягащи от римляните.

Подобният й на лабиринт пейзаж предоставя естествена защита от опасностите. През IV век Василий Велики — епископ на недалечния град Кайсери и един от така наречените „Кападокийски отци основатели“, донася от Египет идеята за монашеството. Монасите колонизират региона като къртици, изграждайки всевъзможни постройки — от единични килии в широки по десет крачки скални колони до огромни скални църкви с великолепни фрески и многоетажни манастири, достигащи до върховете на скалните стени.

Издълбаването не остава само над земята. С настъплението на монголите и мюсюлманите то продължава и под земята. Кападокия е изпъстрена с десетки подземни градове, някои от които датиращи още от времето на хетите. Голяма част от тези градове остава неизследвана и до ден-днешен. Някои от тях се простират на десетки нива под земната повърхност — обширни лабиринти от тунели, жилищни помещения и складове. С гениално измислените си въздушни шахти и еднотоновите „воденични камъни“ на входовете за отбиване на враговете, те служат за убежища на цели християнски общества. Така, въпреки беснеещите по повърхността орди, православното население успява да се задържи в долините и да изкара необезпокоявано столетия наред и при селджукските, и при османските турци.

Ироничното е, че християните са прогонени от Кападокия едва през 1923 година. След споразумението за принудително репатриране, последвало четиригодишната война между Турция и Гърция, местното православно население е изселено в Гърция, а на негово място в долината се заселват мюсюлмани. От този момент нататък повечето църкви и манастири се превръщат в пленници на стихиите, както и в обект на забрава и вандализъм — тъжен край на последната връзка със славната Византия, оцеляла хиляда и петстотин години.

Докато се движеха между гората от деветметрови скални колони, на Тес й беше трудно да си представи, че този каньон някога е бил обитаван от човешки същества. Изтощеното й съзнание възприемаше пейзажа като място, подходящо по-скоро за тролове и духове.

Мъглата в главата й беше разкъсана от гласа на Захед.

— Къде са туристите? — попита той Абдулкерим. — Това място е като призрачен град.

Въпреки че долината се водеше национален парк, не бяха срещнали повече от три-четири групи от по няколко души.

— Този каньон, както и другите два от двете му страни, бе обявен за опасен още преди години — обясни византологът. — Пещерите наоколо се рушат. Жителите бяха преместени в друго селище, на няколко километра оттук.

— Е, колкото по-малко, толкова по-весело — отбеляза Захед, оглеждайки обстановката. — Още много ли ни остава?

— Почти стигнахме.

Няколко минути по-късно излязоха от каменното село и спряха пред висока скала. Слънцето вече беше по-ниско и къпеше лунния пейзаж около тях в нюанси на розовото и синьото.

— Това е! — обяви византологът.

Не изглеждаше нищо особено, докато водачът им не посочи нагоре. Десетина метра над главите им се виждаше квадратна дупка в скалата — отворена стая или част от стая.

— Външната стена на църквата се е срутила преди няколко века — обясни Абдулкерим. — Отнесла е също така и входния тунел, и стълбите, които водят до него.

— Тогава как ще стигнем дотам? — попита Захед.

— Оттук — каза турчинът и ги поведе към стълбите, издълбани в мекия вулканичен туф.

— Моля! — разпери ръце иранецът.

Абдулкерим влезе първи, следван от Тес и Захед. Хванаха се за ронещата се стена и се изкатериха на малка тераса. Оттам, по стръмни, рушащи се стъпала, стигнаха до откритата голяма стая. Нямаше никакви перила. Подът завършваше директно в пропастта.

Турчинът ги преведе през тясна врата и включи фенерчето си. Помещението, в което се намираха, беше изненадващо обширно — дълго около дванадесет метра и широко шест. От двете му страни се простираха пътеки, отделени от кораба с колони, които в дадения случай изпълняваха чисто декоративна функция, тъй като бяха издялани от самата мека скала.

— Стенописът е насам — каза Абдулкерим и ги поведе навътре в църквата. — Погребалната камера е точно под нас.

Тес го последва, без да откъсва очи от византийските фрески, покриващи всеки сантиметър от стените и таваните. Забеляза множество сцени от Новия завет, с които бе запозната, както и други, вероятно местни — примерно изображение на Константин Велики и майка му Елена, държаща „Истинския кръст“, на който е бил разпънат Исус и който тя е намерила в Йерусалим през 325 година.

Стените бяха покрити и с по-смущаващи образи, например чудовище с три глави и тяло на змия. Далеч по-смущаващ обаче беше фактът, че очите, а често и лицата на тези икони бяха изстъргани от мюсюлманските нашественици. Те са били убедени, че по този начин убиват самия човек. За щастие фреските в по-горните части на стените и тези по таваните бяха непокътнати.

Абдулкерим спря в другия край на църквата и насочи фенерчето към един стенопис високо в купола на една от нишите — изящно изображение, изработено в бледи нюанси на червената охра и зеленото, и най-важното — непокътнато от ръцете на мюсюлманите. Представляваше изправен мъж, биещ се с четирима други. Не носеше нито шлем, нито ризница. Нямаше и кон. Зад него се виждаха неколцина селяни, скрити в тъмните отвори на скалата.

Предвид тюрбаните и ятаганите им, четиримата определено бяха мюсюлмани. А воинът се хвърляше срещу тях с меч в дясната си ръка. Лявата му бе вдигната предизвикателно.

Тес се приближи, за да огледа фреската по-добре. Лявата ръка на фигурата определено липсваше, не беше нарисувана и завършваше с чуканче. Забеляза надписа върху стенописа. Беше на гръцки. Опита се да го преведе, опирайки се на относително добрите си познания за езика, но не й беше лесно, тъй като отдавна не го бе използвала. Византологът й спести усилията.

— „Единствената истинна ръка излива гнева си върху нашествениците езичници“ — прочете на глас той.

Тес погледна към иранеца. Дори и да изпитваше нетърпение, не го показваше. Обърна се отново към стенописа. Вдясно от биещите се мъже имаше още един надпис, с по-малки букви.

— А там какво пише?

Абдулкерим преведе:

— „Що се отнася до болката, подобно на ръка, отсечена в битка, считай тялото си за роба, която носиш. Тревожните, героични дела на един мъж и една жена са благородни за майстора на платове, където дервишите се наслаждават на лекия бриз на духа.“ Това е от поема. Суфистка поема, написана от самия Руми!

— Суфистка поема? — втрещи се Тес. — Тук, в църквата? Написана на гръцки?!

Византологът обясни:

— Да, необичайно е, но е не чак толкова изненадващо. Все пак Руми е живял и починал в Кония — град, който е само на триста километра западно оттук. А Кония е бил центърът на суфизма. И все още е — поне в духовен смисъл. Суфистите и християните по тези долини са били нещо като съюзници — аутсайдери, последователи на други религии сред морето от мюсюлмани сунити.

— Дайте да видим гробницата! — намеси се иранецът, за първи път демонстриращ нетърпение.

Абдулкерим сви рамене и посочи:

— Насам, моля!

Тримата тръгнаха в колона, следвайки тънкия лъч на фенерчето през тесния проход, който ги отведе до стръмна, виеща се надолу стълба. В края й се откри малък вестибюл, отвеждащ до пет стаи. Виждаха се единствено вратите им. Абдулкерим плъзна последователно лъча по всяка от тях, за да се ориентира. Накрая отсече:

— Тази е!

И ги въведе в криптата — дълго, ниско помещение. По плоския му под се забелязваха две успоредни редици правоъгълници, издълбани директно в туфата, от която бе издълбана и цялата църква. Всеки правоъгълник изглеждаше точно толкова голям, колкото да побере човешко тяло. На стените отзад се виждаха имената на покойниците.

— Това са старейшините и спомоществователите на църквата — поясни водачът им. — Издълбаването и изографисването на църквите не е било никак евтина работа. В онези времена само боята е струвала цяло състояние. Плащайки за църквата, тези хора са си купували билет за рая. Както и място за вечен покой.

Тес огледа имената и спря при един от гробовете.

— Това е! — каза тя.

Захед и Абдулкерим се приближиха.

— „Единствената истинна ръка“ — прочете тя.

Хвърли поглед към иранеца, предчувствайки какво ще последва. Той извади туристическия уред за копаене. Подаде й го и отсече:

— Захващайте се за работа!