Алберт Лиханов
Чисти камъчета (8)

2.

Миналата неделя отидоха на реката, на техния парцел.

Слънцето сякаш играеше на криеница — ту надзърне и напече като насред лято, ту се скрие зад някой облак и тогава замирисва веднага на близка есен.

Те крачеха от сянка към светлина — и пак се гмурваха в сянка, сякаш минаваха от остров на остров и толкова хубаво беше да вървят така по островите, хванати за ръце — мама, татко и Михаска.

От време на време Михаска ги оставяше двамата и тичаше далеч напред, после спираше и ги гледаше как го наближават.

Отначало лицата им изглеждаха като малки петънца, после идваха все по-близо и Михаска се смееше, защото му беше приятно да ги гледа, да вижда как вятърът разрошва косата на баща му и той замижава срещу слънцето, да гледа как майка му току ситни да си нагласи крачката, а после прави грамадни стъпки, за да е в крак с баща му, но нищо не излиза и тя отново подскача и става много смешно, защото майка му прилича на кокошка, която се мъчи да литне, но не може.

Идват все по-близо и по-близо, а Михаска отстъпва гърбом, но те го настигат и той се смее и отново тича напред…

Картофеното поле се простира след боровата горичка. Горичката е малка и цялата прозрачна от слънцето.

Парцелът им е точно до потока, така че човек може да гребне с фуражката, все едно с канче, от водата, прозрачна като въздух, и да гълта, докато зъбите го заболят от студа.

— Е — казва майка му, — пристигнахме. Да се поклоним на нашата спасителка. — И първа се поклони.

Михаска насмалко да се усмихне, но и баща му най-сериозно и дори замислено се кланя на картофената нива.

Михаска си спомня как бяха вадили картофите, и как майка му влачеше на гръб тежките чували към пътя, дето ги чакаше каруца, после изсипваха картофите направо на пода в стаята, за да изсъхнат за зимата и в къщи след това дълго се усещаше сладникавата миризма на пръст и картофи. Цяла зима пържиха и вариха картофи или ги мачкаха на пюре.

Михаска помисли-помисли, и също се поклони на нивата. Отстрани сигурно изглеждаше смешно. Трима души застанали един до друг и се кланят: на какво — не е ясно, на голото поле.

Поседнаха до поточето и Михаска чу ромона на водата. Топна ръка вътре и гребна от дъното ситни камъчета, подхвърли ги между дланите си и ги заразглежда. В купчинката сиви камъчета имаше и едно прозрачно. Михаска го вдигна към небето, камъчето светна синьо, сложи го на тревата, стана зелено, после го обърна към слънцето и камъчето заблестя с ярки лъчи, сякаш също беше парченце слънце.

Баща му разтърси стъблото на един картоф. Тук-там по него висяха на гроздчета зелени капки със семенца.

— Ами знаете ли — попита баща му, — че има една песен за картофите.

Беше си смъкнал ризата и фланелката и сега лежеше по гръб, подложил гърдите си на слънцето.

— Знаем — каза майка му, ласкаво го погали по бузата и сложи глава на гърдите му, точно над сърцето.

— Не! — развика се Михаска. — Аз не я знам!

— Пък ние я знаем — каза майка му.

— Ами тогава, изпейте я! — каза Михаска.

— Да я изпеем — каза баща му. — Да я изпеем, а? Нашата пионерска песен.

— Хайде де!! — усмихна се Михаска. — Пионерска за картофи?

А баща му и майка му весело запяха:

Хей, разказвайте хлапаци-ацй-аци-аци

пак за лагера любим-бим-бим.

Като галени котаци-аци-аци-аци

как на слънце се въртим-тим-тим!

Михаска се засмя. Тази песен беше с много забавни думи: „таци-таци-таци“ или „паци-паци-паци“. Майка му и баща му изпяха цялата песен и Михаска ги помоли пак да я изпеят и сега вече тананикаше и той:

Мили ни картофки, здрасти-расти-расти-расти,

ниско кланяме се тук-тук-тук…

Път далечен не ни плаши-лаши-лаши-лаши,

ще го минем в зной и студ-туд-туд.

После поседяха още малко, пекоха се на слънчице, плискаха се с вода от потока и майка му пищеше с всичка сила, после пак пяха за картофките и тази весела мелодийка не оставяше Михаска на мира:

Път далечен не ни плаши-лаши-лаши-лаши,

ще го минем в зной и студ-туд-туд-туд.

— Ех — каза изведнъж баща му, — много трябва да се чака!

Майка му кимна, а Михаска попита:

— Кое да се чака?

— Ами двамата с майка ти, синко — отвърна баща му, — сме решили да си построим наша къщичка. Че много сме натясно.

— Къщичката на баба Яга? — попита Михаска, защото помисли, че баща му се шегува.

— На татко приказката! — прегърна го баща му през раменете. — Не, истинска къщурка. Ако ще и мъничка, но наша си.

— За какво ни е? — учуди се Михаска.

На него му харесваше малката им уютна стаичка с жълтия под, толкова жълт, сякаш някой бе разлял отгоре яйца. Стана му мъчно за Ивановна, за малката Лиза, за Катка, за чудесното местенце на покрива и за цялата им голяма къща, без която не си представяше живота.

— Ами за това, че стига толкова! Омръзна ми да воювам! Ох, колко ми е омръзнало!… И сега искам да живея човешки! Хубаво! Волно! И всичко да ни стига! И храната, и въздуха, и светлината! Стига сме се гушили! Сега и ние ще си имаме къща!

А майка му додаде:

— Трябва да си направим и кухничка с печка. И ако може някак две стаички: една горе, една долу.

— Ще може, всичко ще може: една горе, една долу! — каза баща му. — А щом свият студове, с Михаска ще се качваме на печката и ще си разправяме приказки. А, Михаска?

На Михаска това му хареса. Представи си една къщурка под старата топола, вятър, сняг, а те с баща му се излежават на топлата печка и си разказват приказки, а майка му пече пирожки с гъби и лук. Той се усмихна, а баща му го тупна по рамото, като равен, и каза:

— Виждаш ли сега!

И пак изпяха песничката за пионерските картофки. А вятърът шумеше в тревата, водата в ручея ромолеше над белия камък и слънцето сипеше по земята сенки и светлина като приказни острови.

Михаска лежеше в тревата, гледаше облаците и високо пееше:

Пи-онерските картофки-тофки-тофки-тофки

за децата са разкош-кош-кош…

Тази песничка му хареса. Само не можеше да си представи баща си и майка си като пионери, макар че тази песен са я пели, когато са били големи колкото него.

— Тофки-тофки-тофки-тофки! — весело крещеше Михаска. — Кош-кош-кош!

А облаците плуваха над него като същински къдрави бели цветя.

Когато се връщаха, баща му изведнъж стана сериозен и каза като одеве, в полето:

— Само дето много ще трябва да чакаме. Тук за една година не може да се припечели за къща.

А майка му тъжно въздъхна.

Вървяха по пътеката и Михаска притичваше от остров на остров.