Алберт Лиханов
Чисти камъчета (6)

6

После ядоха „заварѝха“ — брашно, забъркано с гореща вода. Михаска лапаше, чак ушите му пращяха, а майка му май днес не харесваше това разкошно ядене… Тя вдигаше лъжицата, глътваше заварѝхата и веднага оставяше пак лъжицата, вторачена в баща му. Откакто го беше видяла, тя не откъсваше поглед от него, сякаш се боеше, че той ще изчезне, ще се стопи, ще се скрие. Но баща му изобщо не се криеше, а с апетит ядеше заварѝхата, непрекъснато се шегуваше, смееше се и повтаряше на майка му да яде.

Но от време на време и той ставаше замислен, гледаше майка му, после я хващаше за раменете, обръщаше я към себе си и я гледаше в очите, без нищо да каже.

Така се гледаха, явно забравили за него, очите им ставаха някак особени. Михаска го гледаше и виждаше как в очите на майка му се отразява мъничък баща му, а в очите на баща му — мъничка майка му; и му се струваше, че си отиват от него в някакъв вълшебен свят, непонятен за него, някакъв смътен възрастен свят и там, всеки в очите на другия, съвсем смалени, те наистина са сами, без Михаска. И му ставаше криво. А баща му и майка му, сякаш усетили, че му е криво самичък, изведнъж се обръщаха към Михаска и му се усмихваха.

Но минаваше малко време и те отново се гледаха, и баща му галеше майка му като дете по главата. А майка му отново го гледаше, гледаше го и виждаше само него.

Беше станала съвсем млада. Докато баща му се плискаше на умивалника, тя отвори раклата и взе да рови вътре, а Михаска изпрати на двора да размахва чугунената ютия, за да раздуха въглените. Михаска напече ютията и майка му почна да глади нещо, но той не обърна внимание на тази нейна шетня, чак докато не насядаха на масата и майка му излезе иззад перденцето с кокетна синя рокля на бели капки.

Михаска ахна, а баща му грабна майка му на ръце и я завъртя. Но какво ти въртене в тяхното стайче! Баща му веднага помете от масата една фаянсова чашка, на която бяха изрисувани китайци с чадърчета на разходка. Чашката беше подарък на майка му от нейната майка, бабата на Михаска, и тя много я пазеше. А сега само се засмя и каза, че е на хубаво да се чупят съдове, но все пак баща му я пусна и двамата с Михаска започнаха да разглеждат и да хвалят роклята й.

А когато най-сетне седнаха на масата и Михаска погледна майка си, видя, че тя страшно прилича на момичетата от десети клас на девическото училище, покрай което Михаска минаваше за своето.

Очите на майка му сияеха и бяха като небето и като роклята, а косата й беше станала пухкава като къделята, от която Ивановна вечер суче конец, докато Лиза й чете със сричане на глас.

На масата баща му похвали майка му, че не си е продала роклята отпреди войната, но майка му каза, че греши — онази рокля я била продала още през четиридесет и втора, а тази купила от битпазар съвсем наскоро, специално за идването му. И баща му я похвали още веднъж, този път, че е такава добра домакиня и че е успяла да спести пари за рокля. Майка му замислено поклати глава и каза:

— Само благодарение на картофите, Витенка, само благодарение на тях. Да не бяха картофите, и аз не знам какво щяхме да правим.

И тогава Михаска заразправя на баща си за техния парцел оттатък реката: как бяха ходили там веднага щом поизсъхнеше земята след прииждането на водата, защото полята там се наводняваха; как бяха садили картофи; как ги бяха загърляли, после как ги бяха вадили. Баща му го гледаше, слушаше го внимателно, с интерес, като възрастен, и кимаше с глава.

— Да — каза майка му, когато Михаска млъкна, — картофите — те са нашите мили спасители. Цялата война изкарахме само на картофи; ето и Михаска с тяхна помощ го измъкнах — няма дистрофия, няма болести. Ако бях вярваща, щях да им запаля свещника в църквата — на нашите картофки!

Баща му дръпна дълбоко от домашния тютюн, сбърчи чело.

Поумълчаха се, всеки замислен за едно и също — за войната, и всеки посвоему. Михаска кой знае защо отново се сети за малката Лиза, която миналата година тръгна на училище, а иначе през цялата война се беше движила из двора като тиха сянка, и за баба Ивановна. Как беше започнала да й трепери главата, откакто почина майката на Лиза и Катка.

— Тия дни ще наминем към вашите хранители — каза баща му след кратко мълчание.

— При нашите хранители. Сега са наши…

После се преместиха на раклата и тримата и дълго време седяха прегърнати; баща му разказваше как го ранило парче от снаряд и колко хубаво било, дето изкарал цялата война, а бил ранен макар и тежко, но само веднъж — не на всеки толкова му върви. Майка му настоя да свали фланелката и той послушно я свали. Михаска видя на гърба му синкаволилав белег и го пипна с пръст. Кожата там беше гладка и блестеше.

Майка му едва докосна белега, изхлипа внезапно и заплака. Баща му не каза нищо, само отново я прегърна и я погали по главата. Майка му се поуспокои и взе да разправя какви ранени беше виждала през войната в тяхната болница, как хората умирали; сигурно за тях е било по-страшно да умират тук, на толкова километри от фронта, защото почти всичките бяха умирали мъчително… Но че досега приемала всичко това като една необходимост, защото войната си е война, а сега изведнъж, когато баща му й показал раната, тя се уплашила, че можело и той да бъде убит, ако парчето беше минало малко по-встрани, и сега баща му нямаше да го има…

— Сякаш дъхът на смъртта ме смрази — каза тя. — На̀, като кажат, писано било… Ами кому е писано да умре? Няма такова нещо, на всеки е писано да живее, но хората умират. Жените викат: че как така, все някой трябва да загине… Тогава — кой трябва, кой не трябва…

Смрачаваше се вече и майка му изведнъж се сепна, взе да търси торбата и да подрежда бельото.

— Мъжете на баня! На баня, мъже! — викаше тя. И кой знае защо, беше й приятно да повтаря тази дума — „мъже“.

Баща му понечи да тръгне с обикновена риза, но Михаска го накара да си облече гимнастьорката с двата медала „За храброст“ и с ордена „Червено знаме“ и другите медали — за освобождаване на различни градове.

Ах, как съжаляваше Михаска, че в здрача не се виждат ясно наградите на баща му! И за проклетия не срещнаха никое от познатите деца.

Банята беше пълна с хора, опашката за мъжката част се виеше като змия. Наредиха се накрая, зад някакво старче.

Михаска си спомни как за първи път беше дошъл тук, в мъжката баня. Съвсем сам. Когато беше в първи клас.

Отначало естествено ходеше с майка си като всички момченца. Но веднъж, когато дойдоха да се къпят, Михаска видя в банята Юлия Николаевна.

Майка му едва го склони да се съблече и да се изкъпе. Той се съгласи, само ако не ги види Юлия Николаевна. Вътре имаше облаци пара, но тя въпреки това ги забеляза. Михаска направо умря от срам, че учителката го беше видяла в този вид и той нея също. Добре че Юлия Николаевна не отиде при тях. Какво щеше да прави тогава? Сигурно щеше да избяга от банята.

Но Юлия Николаевна не дойде, кимна им отдалече и много бързо си отиде. На Михаска му се стори, че дори не беше се доизкъпала.

След този случай Михаска категорично отказа да ходи в женската баня. Майка му не се противи, разбра го и започна да го къпе в къщи, в същото коритце, в което го бяха къпали още като бебе.

Той не се побираше вътре, трябваше да се къпе прав, водата течеше на вади из цялата стая, майка му се караше. Веднъж през зимата закъсаха с дървата, майка му все не успяваше да се вреди за една кола дърва, макар че имаха купон, и се наложи Михаска сам да иде на баня.

Майка му подробно му обясни как да се мие, как да се бърше, как да внимава да не му откраднат дрехите, че да не остане гол.

Това последното беше излишно. Михаска също беше чувал за някакъв чичко, дето му откраднали бельото в банята и той останал съвсем гол, докато друг не отишъл у тях и не казал да му занесат дрехи.

Заради чичката някой е отишъл, ясно, но кой ще тръгне, ако откраднат дрехите на такова хлапе?

И Михаска потегли със страх, че непременно нещо ще му се случи.

Спомни си как едва отвори тогава тежката дървена врата, раздута от вода и пара, как си наля гореща вода в тасчето и кротичко плисна крайчеца на каменната лейка. После сума време се плиска с тасчето, три си ръцете със сапун, изми си и гърдите, краката, главата, опита се да стигне гърба си, но не можа. Майка му беше казала, докато му стягаше дрешките в торбата: „Пък за гърба ще помолиш някой чичо да ти го изтрие“.

Михаска се огледа, избра някакъв младеж, който беше седнал с гръб към него и усърдно си търкаше врата.

— Дръж се сега… — каза му момчето и започна така да му дере гърба, сякаш искаше да му смъкне кожата.

Сълзи му излязоха на очите.

Момчето излезе веселяк, все го питаше на кой фронт е баща му, а Михаска не знаеше какво да каже. Че нали фронтът е един — там, дето има сражения. Младежът му хареса, Михаска се мъчеше да измисли какво да направи за него, най-сетне му предложи и той да му изтърка гърба. Но момчето се усмихна, зъбите му светнаха, отвърна му, че се е изтъркал, благодари; и после все едно че бяха се запознали вече. Момчето от време на време поглеждаше към Михаска, намигаше му, и когато тръгна да се облича, Михаска набързо се изплакна и излезе след него.

Момчето се облече бързо. Михаска едва свари. На излизане момчето каза на възрастния теляк:

— Благодаря за банята, мой човек!

И Михаска също повтори след него:

— Благодаря за банята, мой човек!

Телякът се засмя и леко го плесна със суха брезова метличка.

От вратата нататък пътищата им с момчето се разделяха, те приветливо си намигнаха за сбогом и Михаска си помисли: да можеше всички хора да са такива!

От тогава Михаска стана вътрешен човек по тези дълги опашки в банята. Винаги си взимаше географията или някой друг учебник и докато чакаше, научаваше урока наизуст. След баня винаги изкарваше отличен, затова му харесваше да ходи на баня.

По тези дълги опашки беше видял всякакви хора. Особено завиждаше на момчетата, които имаха дядовци, тоест имаха с кого да ходят на баня. А веднъж видя един дядо, който беше дошъл на баня с малко момиченце. Отначало Михаска се засмя — за първи път виждаше подобно нещо: в женската баня е пълно с момчета, така е, но момиченце да се къпе с мъже?

Но после се позамисли: какво има толкова смешно? Момчетата ходят на баня с майките си, защото бащите им ги няма, на война са, пък ако това момиченце е дошло с дядо си — значи няма майка? Или може и тя да е на фронта. Той се уплаши: ами ако убият майката на това момиченце? После реши, че сигурно майката на това момиченце чисто и просто няма време: може да е дежурна или да е заминала някъде. И веднага се поразвесели, защото не можеше да си представи какво би правил без майка си.

По опашките беше виждал и ранени, пристигнали в отпуска в къщи след болницата, непременно със синовете си, и много завиждаше на тези момчета. А когато дойде писмо от баща му, в което от негово име, но с чужд почерк пишеше, че е ранен, Михаска си помисли, че баща му сигурно ще се отбие у дома след болницата и тогава ще отидат заедно да се изкъпят.

И сега Михаска си спомни как беше мечтал да иде на баня с баща си. Бяха застанали в тъмното си ъгълче, опашката почти не помръдваше, а на Михаска страшно му се щеше час по-скоро да излязат на светло и всички — младежи, старци и момчета — да видят баща му и медалите, които тихо звънтяха.

Старчето пред тях непрекъснато се въртеше, пристъпваше от крак на крак, пушеше, приказваше със съседите и Михаска си помисли, че ако той самият така се въртеше през цялото време и ако майка му беше с него, досега да го е плеснала по главата. Михаска се засмя, като си представи как майка му перва по главата това подвижно старче.

Дядката се обърна, сякаш разбрал, че Михаска се смее на него, взря се някъде над главата му и изведнъж високо каза:

— Каква е тази работа, другари?

Каза го и посочи с ръка някъде към Михаска. Всички се заобръщаха да видят Михаска и той се изчерви и сто пъти се прокле, че се беше смял на старчето.

— Каква е тази работа, православни?

„А сега! — помисли си Михаска. — Налетяхме на поп.“

— Човекът изкарал войната — продължаваше дядката, — сигурно се е върнал у дома си, естествено тръгнал е да се напари в банята.

Михаска въздъхна и червенината му взе да спада. Обърна се! Отзад беше баща му. Значи него гледаха всички! Баща му!

— А ние го държим на опашката!

Опашката изведнъж се развълнува. Някаква топла вълна се надигна в Михаска, заля го от главата до петите — как иначе, цялата опашка, сигурно стотина души, гледаха баща му и му се усмихваха, и говореха за него! И явно всички виждаха гимнастьорката му, медалите, ордена „Червена звезда“, който баща му наричаше просто звездичка.

— Я, другарю старшина — развика се отново дядката, — минавай отпред!

— Хубава работа — каза баща му, — ще почакаме, ще си починем, сега бърза работа нямаме.

— Не, не — развика се пъргавото старче, — побързай! Побързай да си починеш, че работа те чака! Давай, ти казвам, минавай!

Хората взеха да побутват баща му, опашката се разтвори пред него и той тръгна напред, а Михаска след него, усещайки върху себе си завистливите погледи на хлапетата… Някой дори леко го блъсна в хълбока.

… Чак като заспиваше, уморен от горещата баня и топлия чай, Михаска си помисли, радостно учуден: това бил, значи, вторият дълъг ден…