Алберт Лиханов
Чисти камъчета (24)

18

В първия момент Михаска нищо не разбра. Видя как майка му пламна, как се обърна към него. Той все още й се усмихваше. Думите на Залцер се бяха забили в мозъка му, но сякаш се отнасяха за някой друг, не за майка му. Тя, която през цялата война работи в болницата, спаси толкова хора, изкара толкова нощи в дежурство до леглата на умиращите войници, тя сега… Как така — продавачка? В магазин? Колко неправдоподобно, колко нелепо…

Михаска се забърка, не проумяваше какво става. Мислите му се блъскаха и падаха като есенни мухи, изведнъж събудени от сън — те така се въртят и не знаят накъде да литнат.

Баща му упорито го поглеждаше и нещо си говореше със Залцер.

— Няма, няма, не се безпокойте — ядоса се майка. — Ще ни настигнеш после.

Хвана Михаска за ръка като малко дете; минаха пак през тъмното антренце; на вратата Залцер каза:

— Кажете на сина си много да не дрънка.

— Няма, няма, не се безпокойте — ядоса се майка му.

Зад гърба им издрънча веригата на вратата. Мълчаливо тръгнаха по сухата есенна улица. Михаска харесваше тази улица. Тук имаше дъбове и те със Сашка Свирид бяха идвали да събират желъди, за да правят после от тях смешни човечета. И сега имаше много разпилени желъди, но Михаска равнодушно ги настъпваше и те излитаха изпод краката му като жаби…

— Аз не исках, Михасик — бодро каза майка му, — но татко ти настоя. Но наистина прав е този Залцер, ще си пооправим живота. Може някой път да ти донеса бонбонки.

— Бонбонки ли? — спря се Михасик. — Да не съм бебе?

Майка му го гледаше и й беше много криво, то си личеше. Но защо се прави, че няма нищо особено, защо се преструва?

— Нали си в болницата? — попита я той. — За какво ти е този магазин?

Мъчеше се да говори спокойно, умно, майка му да осъзнае какво става: има още време, може да се откаже.

Спомни си как беше ходил при майка си в болницата. Тя го настаняваше в приемното до прозореца, там беше тихо и той си учеше уроците. Понякога майка му казваше след училище да се прибере в къщи — това значеше, че е пристигнал ешелон с ранени и в приемното е пълно с войници. В един такъв ден Михаска надникна вътре. В приемното беше шумно, пълно с хора. По пейките бяха насядали и налягали ранените само по наполеонки. Всички омотани в бинтове, превръзките на някои почернели от кръв.

А веднъж майка му се прибра от болницата пребледняла и веднага се свлече на леглото. Михаска се хвърли при нея, помисли, че се е разболяла. Но майка му малко по малко дойде на себе си, помоли го да стопли чая и после му разказа, че този ден докарали един ешелон направо от фронта, мнозина ранени имали нужда от незабавни операции, от преливане на кръв, но кръвта не стигнала. Тя била дежурна в операционното и помагала на хирурга. Навила си ръкава, сложили я да легне до ранения и му прелели кръв направо от нея. Михаска се учуди как от майка му са прелели кръв направо в жилите на този ранен. Тя му се присмя и каза, че първо, не в жилите, а във вените и му показа на ръката си тази синя паяжинка от вени. На едно място на ръката й точно над вената имаше голяма морава синина. Майка му каза, че това е от иглата, но ще мине, не й е за първи път. Второ, каза тя, така би постъпил всеки друг човек и ако Михаска се бил случил там, щял да направи същото, защото кръвната му група е същата като нейната, което значи, че може да се прелива на всеки ранен.

Ето това беше болницата за майка му! А и за самия Михаска през цялата война болницата беше нещо като втори дом.

В училището той отговаряше за събирането на подаръци за ранените. Веднъж всички шиха в час пунгии за войниците, а момичетата бродираха с червен конец „Скорошно оздравяване!“. Събираха и цигарена хартия, вълнени чорапи и ръкавици и всичко това Михаска заедно с другите деца и с Юлия Николаевна го предадоха на военните от болницата на майка му. Ранените им ръкопляскаха от леглата си, майка му също ръкопляскаше, и тя беше с тях.

А сега всичко ще трябва да бъде забравено, изхвърлено от главите им, задраскано от живота им. Михаска случайно се сети за Фролова, продавачката на сладолед, която през цялата война се беше прехранвала за сметка на кучетата, и от срам заради майка си насмалко да заплаче.

— Ех, и ти!… — злобно й каза той и я погледна в очите.

Ако не му беше майка, а някой приятел, сигурно дори щеше да го удари заради това предателство. Майка му понечи да го задържи за ръкава, но той се отскубна и се затича при Сашка Свирид.

На ъгъла се обърна.

Самотната фигурка на майка му се открояваше насред улицата.

Стана му мъчно за нея и той прехапа устна, да не би да ревне за срама.

Спомни си, че когато Седов беше у тях и баща му пи водка с тази палачинка, Седов беше споменавал за някакво генералско място.

Значи това било генералското място!

Значи Седов беше склонил баща му, а баща му — майка му.

Майка му беше казвала: когато болестта се предава от един човек на друг, става инфекция.

Иначе казано, зараза…