Алберт Лиханов
Чисти камъчета (21)

15

Михаска самият не разбираше какво му е. Да го пита човек, не може да каже. Просто по-рано поялникът му беше удоволствие номер едно. Топнеш го в ситно надробения колофон, докоснеш парченцето калай и то става на бели капки — течен калай.

А сега му смъди, вони. И са му омръзнали всички тези примуси, котлони, кофи, легени. Трупат се в ъгъла, заели половината стая, същинско бунище. Да ги вдигне човек с един кран и айде за претопяване…

Точно така и стана.

Веднъж пак бяха седнали с баща си, стържеха, чукаха, нагорещяваха поялника, и изведнъж влезе някакъв човек. Дебел, подпухнал, лицето му като на болен. И сигурно си беше болен, защото здрав човек не може да е толкова тлъст.

Дебелакът поздрави любезно, кой знае защо се пипна за мазния нос и каза на баща му:

— Аз съм финансов инспектор. Чух, че сте си открили частна работилница. Много добре, много добре! Само че защо не плащате данък?

Баща му пребледня, надигна се и се скри зад гардероба. След малко се появи с гимнастьорката, с медалите, с гвардейското отличие. Намести си колана.

— Нали виждате — попита той дебелака. — Воювах. Раняван съм. И сега да не мога да живея както си искам?

Майката на Михаска влезе от коридора, притисна се в рамката на вратата. Уплашена взе да се взира ту в бащата, ту в инспектора.

— А вие — данъците! — викна баща му.

— Не ми викайте — каза дебелакът и пак се пипна по носа. Говореше спокойно, сякаш бащата на Михаска не беше се разкрещял, сякаш нищо особено не беше станало. — Виждам ви, че не сте мошеник. От тая работа — и кимна към кофите и легените — не се трупа състояние.

Бащата седна. Инспекторът му говореше любезно, без да се ядосва, сякаш дори му съчувстваше.

— Но законът си е закон. Ако имате доходи, трябва да плащате данък. Нали разбирате? — попита той и додаде леко раздразнен: — И да ви кажа, в случая военната ви униформа изобщо не е на място. Аз също съм воювал, но в подобна ситуация не бих си позволил да дрънкам с медалите. Така че — предупредил съм ви. Следващият път ще ви съставя акт.

И си отиде, дишайки тежко.

Бащата се заразхожда из стаята. Михаска нито веднъж не вдигна очи да го погледне.

Кога беше, баща му разказваше как ходил на разузнаване и Михаска го зяпаше в устата, и се радваше, че има такъв смел баща. Разузнавач — то значи най-най-смелият човек, а сега…

Когато баща му изникна изведнъж с униформата пред инспектора, Михаска дори в първия момент не разбра защо си е облякъл гимнастьорката с медалите. А то какво било… Баща му чисто и просто се беше уплашил от този човек. И беше облякъл гимнастьорката все едно ризница. Сякаш гимнастьорката щеше да го скрие от данъците…

Майката на Михаска все така стоеше на вратата и мълчеше. Защо мълчи? Нали разбира! Нали всичко разбира! Или й е жал за работилницата? За тези кофи и легени? Или я е страх, че Михаска пак ще се губи от къщи, ще си развали успеха, вместо да седне с баща си да ремонтира кофите? Защо, защо мълчи? Баща му сякаш неохотно се доближи до купчината вехтории в ъгъла и с всичка сила я ритна с ботуша.

Михаска трепна. Кофите весело издрънчаха и се търкулнаха, легените изгромоляха.

— По дяволите! — каза баща му. — Наистина, че тази работа пари не прави.