Алберт Лиханов
Чисти камъчета (23)

17

Всичко се изясни изведнъж и най-случайно, както често се случва.

Един ден баща му се прибра от работа и каза на майка му, че се бил запознал с някакъв обущар, който правел дамски обувки. Майка му вяло кимна, но баща му настоя незабавно да отидат при майстора, защото пред работилницата му винаги имало големи опашки, а днес той лично ги бил поканил. Михаска четеше книга, по навик беше свършил рано-рано с уроците за утре, затова се запътиха при обущаря всички заедно.

Името му беше Залцер и Михаска си помисли, че някъде е чувал това име. Хората в двора на двуетажната дървена къща им посочиха неговата врата, баща му почука, но сума време никой не отвори. Оттатък вратата се чуваше някакво шумолене. На Михаска му се стори, че някой ги гледа през тясната пролука. Баща му отново почука и един глас зад вратата най-неочаквано попита:

— Кой е?

— Търсим Семьон Абрамович, праща ни Седов — каза баща му, но така ясно и внимателно изговори тези думи, сякаш бяха парола.

И Михаска се сети, че точно Седов беше споменал за Залцер. Вратата се отвори. Пред очите им се появи малко човече с гърбав нос и карирано яке, увиснало на раменете му. През разкопчаната яка на якето се подаваха гъсти къдрави косми. Очите му бяха облещени и сълзяха.

— Влезте бързо! — сърдито нареди човечето.

И бащата, майката и Михаска бързо се пъхнаха в тъмното коридорче и оттам влязоха в стая с висок гипсов таван.

До едната стена имаше пиано. Михаска седна срещу него.

Цялата стая се отразяваше в полираната му повърхност.

— Обикновено не пускаме деца — каза косматият обущар. — Те имат навика да разпитват децата.

— Кои „те“? — попита майката.

— Има някои… — недоволно измърмори Залцер, — дето се интересуват. Момчето да не издаде нещо? — попита той бащата на Михаска.

— Той е потомствен разузнавач — каза бащата. — Ням като риба, глух като мумия.

Искаше да се подмаже на Михаска, да заглади глупавия въпрос на този Залцер, но Михаска все пак се обиди. Да не е някое дрънкало-лапацало?… А и какви ще са тези тайни? Да не са на фронта случайно?…

Семьон Абрамович въздъхна с облекчение и някак изведнъж стана друг. Досега беше просто един злобар, сега пък плувна в усмивки, златните му зъби светнаха.

— Много ми е приятно да се запознаем! — каза той, доближи се до майката на Михаска и се здрависа с нея. — С вас се познаваме. От общи познати, така да се каже… — весело кимна той на бащата и подаде ръка на Михаска: — Здравей, момченце, здравей! Много ми е приятно, много! — заповтаря Залцер и заситни из стаята. — Такива контакти, значи, дето има една приказка, са взаимополезни и в наше време абсолютно необходими. По едно чайче?…

Майката отказа с глава и Михаска забеляза, че когато Залцер застана с гръб към тях, баща му я погледна някак особено.

— Обувки, значи? — каза Залцер. — Какви ще желаете? Всекидневни, официални, бални? Впрочем, защо да крием, тук сме свои хора!

Запъти се към пианото, озърна се, видя вратата, сети се да завърти райбера, макар че външната врата в коридорчето беше здраво залостена, и отвори пианото.

— Ето ви, изберете си по вкус и мярка — каза той и взе да вади от пианото дамски обувки.

Редеше ги на масата и след няколко мига масата заприлича на магазин. Наистина изборът беше голям! Сиви лодчици с копченце отпред, бели, също с копченце. Някои по-обикновени, други по-красиви. Михаска понякога от скука влизаше в магазините, знаеше, че рафтовете са винаги празни, а дори да се случеше някой път магазините да са заредени, обувките се даваха по купонната система. А тук какво изобилие от обувки само у един човек!

— Избирайте, избирайте! — повтаряше Залцер и някак все поглеждаше към прозореца. — А тези са най-елегантните, бални пантофки. — Той постави в центъра на масата изящни обувки, лъскави като пианото. Бяха с висок ток, а отпред бяха украсени със златен шев.

Майката ахна. Очите й отдавна бяха светнали, още когато Залцер заизважда обувките от пианото. А сега направо ахна.

— Просто са приказни, нали? — оживено я попита Залцер. — Приказни! Като на Пепеляшка, ако си спомняте.

Михаска си спомни за пантофките на Пепеляшка, но в приказката се казваше, че са кристални, прозрачни, а тези бяха черни, макар и толкова лъскави.

— Харесват ли ви? — попита Залцер майка му.

Искаше ли питане, то просто си личеше.

— Вземете ги тогава — и каза той. — Ваши са. Подарявам ви ги.

Майка му ахна още веднъж, но врътна глава в знак на протест; баща му също се възпротиви, извади от джоба си пари и взе да ги брои.

— Я оставете тия работи! — внезапно сърдито възкликна Залцер. — Не се правете на деца. Какво толкова? Вземете ги подарък от мен, някой ден ще ми се отплатите. Услуга за услуга, разбира се, така стават тези работи. Мисля, че ще станем добри приятели, а?

— Естествено, естествено — закима бащата, а майката не можеше да откъсне поглед от обувките.

— Тогава всичко е наред! — каза Залцер. — Взимате обувките и точка.

Майка му най-сетне откъсна поглед от обувките и го премести върху Залцер.

— Не, няма да ги взема безплатно — твърдо заяви тя. — Виктор, плати ги.

Баща му отново взе да брои парите и Михаска си каза, че все пак майка му е човек на място, колко твърдо заяви, че няма да ги вземе безплатно.

Залцер се примири, взе парите, само измърмори:

— Значи сте такива, значи такива сте били…

После настъпи мълчание. Докато Залцер увиваше обувките в един вестник, Михаска гледаше лакираното пиано. В него се отразяваше бюфета, който се намираше зад гърба на Михаска, до бюфета едно нощно шкафче и отгоре радиоапарат. Досмеша го. Представи си, че и в бюфета вместо съдинки, и в радиото вместо жички и лампи има обувки като в пианото.

— Е, заповядайте балните си пантофки. Остава само да осигурите бала. Но май скоро и това ще стане — каза Залцер и се засмя. Но смехът му прозвуча някак неискрено, сякаш го беше нещо яд на самия себе си.

— Само ни е до бал… — каза майката.

— Я не говорете така! — възкликна Залцер. — Да знаете, че малцина са късметлии като вас.

— За какъв късмет става дума? — учуди се майката.

— Ах, ама сте скромен човек, ама сте потаен! Защо криете, нали сме си свои? Това, дето сте се уредили за продавачка в първия магазин на свободни цени след войната — то е все едно да станете направо генерал… Можете да ми вярвате, от стара коза яре съм аз — истински късмет. Да-а…