Алберт Лиханов
Чисти камъчета (36)

30

След часовете ходеше в поликлиниката. Повдигаше си ризката и сестрата му правеше инжекция. Всеки път инжекциите ставаха все по-болезнени.

Единствено тези мигове — когато сестрата го боцваше и остра болка прерязваше цялото му тяло — единствено тези мигове го изкарваха от вцепенението му.

Сутрин отиваше на училище, седеше там, нищо не чуваше, в къщи зяпаше в отворените учебници, четеше и препрочиташе едни и същи редове, но в главата му нищо не влизаше, само някакви незначителни подробности. Криво-ляво си решаваше задачите и дори не поглеждаше отговорите отзад — все едно му беше.

Един-два пъти среща Саватей. Чакала се доближаваше до него, казваше: „Всичко е наред!“ — но Михаска само го поглеждаше и отминаваше.

Саватей не го преследваше, не се мъкнеше подире му, само поглеждаше след него и се усмихваше накриво. Когато се усмихнеше така, сенките му гледаха да са по-настрани от него.

Михаска имаше чувството, че е някакво спаружено старче, че прилича на изсъхнала грахова шушулка. Всичко се беше свило вътре в него, повехнало; всичко, за което по-рано весело се беше смял, сега не му се виждаше никак смешно; другите деца тичаха през междучасията, викаха, а той само стоеше встрани; Сашка Свирид го викаше, но той не отиваше при другите; всичко, което ставаше наоколо, му се струваше далечно, чуждо, неистинско; нищо не го изненадваше…

Везната, за която толкова често бе мислил по-рано — везната на домашния живот трепна, стрелката се люшна наляво-надясно и спря по средата.

Сега майка му се смееше и баща му се смееше. Онова лошо настроение, което му приличаше на дъждовна есен, се стопи, сякаш изобщо не беше съществувало.

Майка му ходеше все издокарана, като че всеки ден беше празник. Щом се върнеше от работа, си обличаше синята рокля на точките и отново заприличваше на момиче.

Все едно че някаква тежест беше й паднала от гърба, все едно че вдигна глава — дори кожата й веднага стана гладка и розова.

Михаска прекарваше дните си сам-самотен.

Майка си виждаше рядко: сега магазинът се отваряше денем, а вечер тя не му обръщаше внимание, приказваше с баща му и Михаска не им се месеше в разговорите.

Баща му вече не се прибираше толкова рано, оставаше след работа в завода, а после разправяше на майка му как техният цех, където той беше майстор, се опитва да премине изцяло на стахановска работа. Не друг, лично той го бил предложил на събрание в цеха. Веднага взе премиални. Донесе парите, остави ги на масата и парите останаха там чак до вечерта. Същия ден беше идвала Ивановна и баща му й каза, че получил в завода премиални. После бяха наминали и други съседи, баща му показваше парите на всички и сякаш между другото съобщаваше, че са премиални от завода.

Михаска не проумяваше защо не прибере парите, защо разправя на всички за премиалните. А пък онзи куп пари от картофите веднага беше скрил, хем бяха много повече от сегашните.

Баща му вече не гледаше майка му накриво, не се караше. Разбираха се от половин дума. Майка му да каже нещо, а баща му веднага кима: да, добре. Баща му си отвори устата, а майка му ще го погали по главата, ще го целуне: точно така, прав си. А Михаска… Михаска си е отделно.

Колко пъти си беше мечтал за такова равновесие между баща му и майка му, за такова изравняване на везната, без повече люшкания! Сега беше станало така. Но му беше все едно. Безразлично. Ваша си работа, както искате. Вие сте си отделно, аз съм си отделно.

Един ден, когато Михаска се прибра от училище, майка му си беше вече в къщи. Почивен ден ли й беше, какво ли? Бързо опържи яйца. На очи. Точно за този вид пържени яйца малката Лиза го беше разпитвала веднъж и не можеше да разбере: значи яйцата са с очи? Много се чудеше: какво ще е това ядене с очи?

Михаска бодна яйцата оттук-оттам и седна да учи, а майка му само го обикаля… После седна до него, погали го по ръката — като че не посмя да го погали по главата — и му каза:

— Вижда му се краят вече, Михасик.

— На кое?

— Скоро ще спестим за къщата — обясни майка му — и пак ще се върна в болницата.

И в същото време го гледа и в очите й стаена мъка.

Друг път Михаска може би щеше да се зарадва. Не, не друг път, ами по-рано. По-рано щеше да се зарадва, но сега — не. Сега само го доядя. Мълча, мълча, после равнодушно каза:

— Какво от това? На мен ми е все едно…

Майка му се отдръпна от него. Очите й веднага станаха студени. „Да, да — помисли си Михаска, — все ми е едно. Да знаеш!“ И отново заби глава в учебника.

Майка му остана още малко до него, но нищо не каза. Стана и отиде да мие тигана.

А Михаска така се ядоса! Направо ги намрази и двамата. И му се дощя да им направи нещо! Нещо такова, че да престанат да се усмихват един на друг, да не мислят, че всичко им е чак толкова наред!

Метна учебниците в чантата, отказа се да учи. Излезе навън.

Вечерта баща му и майка му отидоха на театър. Михаска не знаеше къде са. Беше се поразходил малко самичък, не му се ходеше при Сашка Свирид, а когато се прибра, нямаше никой.

Михаска се сви в падащия здрач, загледан през прозореца — отвън улицата бавно посивяваше, и сърцето му се изпълваше с обида.

Мислеше си как е сам-саменичък на целия свят. Сети се как във втори клас, през войната, беше получил двойка по краснопис. Юлия Николаевна му я завъртя в тетрадката и ръката й не трепна. Вечерта майка му се върна от работа и много му се скара. Михаска се обиди и реши да напусне къщата, непременно да се махне.

Тогава пак така му беше криво и самотно, също като сега, щеше му се да избяга от къщи, но не можеше да реши къде. Най-добре при баща си на фронта, но по пътя ще го хванат. Сашка Свирид му беше казвал, че всички деца ги хващали по гарите. Тогава Михаска сложи в джоба си парченце хляб, излезе навън и се покатери на високата топола. Смяташе да прекара там цялата нощ, нека майка му го търси. Но стана студено — много му бяха тънки ръкавичките, а беше през зимата — пък и все едно, на тази гола топола отвсякъде се виждаше как е кацнал като черна сврака, затова се смъкна, предаде се и се прибра…

Сега отново му се дощя да напусне къщата, но този път съвсем сериозно, никакви тополи — детска работа. Сериозно — но как?… Къде?…

Баща му… Все едно са си чужди вече. Не се разхождат за ръка, бързо мина това време…

Колко горчиви минути му бяха донесли подобни мисли! Всеки ден виждаше Ивановна, Катка, малката Лиза; те не чакаха никого да се върне от войната и мъката им беше веднъж завинаги, постоянна. А Михаска се радваше, че баща му жив и здрав се беше върнал от войната — колцина бяха щастливците — но после пак му ставаше криво. Криво, че баща му се беше върнал, пък дните му ставаха все по-мрачни и лоши.

През войната все чакаха писма от баща му и когато пристигнеше сивото триъгълниче, правеха си почерпушка, защото това беше празник. Ядяха заварѝха, пускаха радиото с всичка сила да слушат новините на Совинформ бюро, после пееха: „Широка страна моя родная…“, защото на сърцата им олекваше: нашите побеждават и татко е жив.

А сега, след като баща му се беше върнал вече и бяха преминали първите щастливи дни, животът им сякаш се сви, стана дребен и сив… Всичко, което сега се случваше у тях, всичко, което правеха баща му и майка му, беше в името на къщата със стаичките, спалнята и печката, на която щяха да си разказват приказки…

Но тази къща сега приличаше повече на танк. Той пълзеше, пълзеше, идваше все по-наблизо и като че щеше да ги смачка…

А на сутринта в училището пак си помисли колко грешеше Юлия Николаевна, когато казваше, че нещата могат да се предвидят и предскажат. За кой ли път вече се убеждаваше в противното, че всичко ти се стоварва на главата най-неочаквано, внезапно, изневиделица и то май специално, за да се разбере дали си достатъчно як, дали ще издържиш, дали няма да трепнеш — изобщо, да се види колко струваш.

Цялата работа почна оттам, че Иван Алексеевич му писа двойка. Следващия час имаха руски и Русалката го изпита. Този ден часовете бяха пет и с тези темпове можеше да си лепне пет двойки. Михаска се опита да излъже съдбата. През междучасието си взе чантата и си тръгна, но в коридора се сблъска с Юлия Николаевна.

— Къде? — с укор го попита тя, поклати глава. — Страх те е от трета двойка ли?

„Знае вече — помисли си Михаска. — Русалката й е разказала.“

Въздъхна и се върна в клас.

Трета двойка не получи, макар че онази по география доста пъти го погледна. „Сигурно й е казала Юлия Николаевна“ — реши Михаска.

Но и двете двойки му стигаха. Макар че майка му се усмихваше по един начин, който не му беше много приятен, но по-добре да се усмихнеше както иска, само да не му вдига скандал заради двойките. Животът му ставаше непоносим.

Майка му не понасяше двойките.

Тогава Михаска се престраши. Преди да се приберат родителите му, с бръснарско ножче и гумичка изтри двете двойки. Нека си стоят в училищния дневник, няма нужда и в бележника. „Нали им е все едно?… — помисли си Михаска за майка си и баща си. — Аз си знам за двойките, а те не се интересуват от мен. Аз отделно и те отделно.“

Този път много добре му пасна това: аз отделно, те отделно.

Пак нямаше настроение за учене, за нищо не му се мислеше.

Мързеше го дори да чете.

Излезе навън, качи се на покрива и легна на топлата ламарина в тайното си кътче.

Вдигна очи към небето. По синьото море плуваха кораби. Звъняха веригите на котвите. На носа на фламандския кораб беше застанал един адмирал. Носът му беше като камба — значи беше добър човек този капитан.

Михаска погледна надолу. Зад бодливата тел немците довършваха строежа на къщата. Първата нова къща след войната. По ъглите на оградата имаше наблюдателници с въоръжена охрана. „Интересно — помисли си Михаска, — дали ще стрелят, ако някой от немците побегне? Само че къде ще побегне? Всеки ще се досети, че е немец…“

А корабите си плуваха по синьото море, плуваха ли плуваха… Долу немците строяха къщата; Михаска беше получил две двойки, беше ги изтрил, а сега лежеше на покрива. Майка му някъде продаваше бонбони, баща му беше в цеха. Сигурно Саватей пребърква някого, а инвалидът без крака проси милостиня. Облаците плуват. Плуват и не ги интересуват нито немците, нито Михаска с двойките му, нито бащата и майката на Михаска, нито Саватей, нито инвалидът.

Плуват, плуват над земята — плавни, бели, тихи, спокойни. Гледат земята и нищо не ги учудва. Все едно им е… Те са си отделно.

Михаска чува отдолу писклив глас. Става и отива до ръба на покрива. Долу под стълбата е застанала майка му.

— Да слизаш веднага! — крещи тя.

И Михаска разбира: пак нещо се е случило.

— Не те е срам! — вика майка му.

И Михаска вижда в ръката й бележника си.

— Тръгвай! — заповядва му тя и с всичка сила го дърпа за ръкава.

— Не ме дърпай — тръгвам. Да не си милиция? — пита я той и си отскубва ръката.

— Ще видиш ти една милиция! — шепне майка му.

Михаска не може да я познае. Гласът й скрибуца; червилото й се е размазало. Неприятно му е, че го дърпа за ръкава като някакъв крадец.

— Лъжец! — крещи майка му, когато влизат в къщата, и му плесва един шамар. — Срещнах Юлия Николаевна.

Михаска си пипа бузата. Пламнала е като якето му тогава, гори-гори, па̀ри. Но пък другата му буза е лед. А ръката му е като зимна шушулка. И той целият е като бъчвата с лед на Фролова.

Михаска се опипва по ръката и пак му става смешно. „Какво иска? — мисли за майка си и усеща, че мисли за нея като за чужд човек. — Какво искат от мен? Те са си отделно, аз съм си отделно.“

Бузата му пламти и Михаска се сеща, че е ударен за втори път; през живота си само два пъти е удрян. Първия път Саватей, когато му взимаше марките. Втория — майка му. „Смешна работа — мисли си Михаска, — през войната не ме би, а след войната…“

— Ще се смееш, а? — крещи майка му и го зашлевява по другата буза.

Михаска не мигва. Гледа майка си внимателно, сякаш я вижда за първи път. Гледа я и не може да я познае.

Внезапно вижда зад лицето на майка си Ивановна. Тя подава на майка му чаша вода и Михаска чува, как майка му гълта водата на големи глътки, а зъбите й чукат по чашата.

— Баща си и майка си ще лъже той — казва майка му и започва да се успокоява. — Ще лъже… Човек трябва да е честен, честен! — продължава тя. — На какво съм те учила през цялата война? На честност! Трябва честно да се живее!

И плаче.

— Честно ли? — чуди се Михаска, сякаш не я е чул добре. — Значи честно?

И сякаш гледа филм. Лош филм. Не Чапаев с картечницата. Баща му с картофите. Майка му с бонбоните. Онзи куп пари, изпаднали изпод колана с петолъчката на катарамата. И обувките на Залцер.

„Пак ме лъже! — мисли той за майка си. — В очите ме гледа и ме лъже!“

— А вашето честно ли е? — крясва Михаска. — А твоето честно ли е?

Мисли за изтритите двойки. Двойки… Някакви си две двойки. И купът пари.

Вижда на полицата сивата гипсова котка — подаръкът от баща му. Там има пари. Баща му весело беше казал: „Имаш за една бъчва“. За бъчва не, но за десетина сладоледа има. Мята се към полицата, грабва котката и с всичка сила я шибва в пода. Котката става на сол. Пълна е с хартийки. Ръцете му треперят, докато ги събира от пода и ги пъха в джоба си.

На вратата се обръща и отново гледа майка си. Очите й са някак болни, покрусени, не каквито бяха само преди пет минути.

Ще му се да й кресне нещо злобно заради шамарите, заради решението й, задето го беше мъкнала като милиционерка. Ще му се да й викне, но гърлото му се свива и й казва шепнешком:

— А твоето честно ли е?…