Метаданни
Данни
- Серия
- Семейни обстоятелства (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Чистые камушки, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- София Бранц, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Алберт Лиханов
Заглавие: Чисти камъчета
Преводач: София Бранц
Година на превод: 1981
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: Повест
Националност: Руска
Печатница: Държавна печатница „Димитър Найденов“, В. Търново
Излязла от печат: 30.06.1981
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Мария Чакърова
Коректор: Цанка Попова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1830
История
- — Добавяне
5
Михаска излезе на двора, закрачи като вдървен, замислен за своите си работи, и внезапно се лепна в нещо влажно. Изтръпна. На въжетата висеше пране.
Остана така един миг, после се сети и смъкна от въжето мокрия си панталон и ризата. После лежа на речния бряг докато се мръкне. Слънцето прежуряше като разпалена печка. Реката приличаше на дълга сребърна риба с блеснали люспи. Щом утихнеше вятърът и люспите изчезваха.
Боровете бяха затъкнали върховете в небето като остри копия.
Михаска лежеше по гръб и гледаше тези зелени копия как се полюшват над главата му. Жълтият пясък на баирчета се спускаше към водата и се издигаше нагоре, към стръмния бряг, дето растяха боровете.
Щом придойдеше водата, заливаше целия пясък и реката се вдигаше чак до корените на боровете, а после бавно отстъпваше, оставила зад гърба си пясъчни стъпала.
В блесналата вода личеше пясъчен нос, навлязъл много надалеч в реката, сякаш да я пресече. Но не успяваше. Пълзеше към тридесет метра навътре, огъван от бързото течение като старинен лък, после изчезваше. Отляво и отдясно водата беше много дълбока.
Реката миришеше на смола и на риба. Насред течението плуваше лодка. Пълна с хора. Нещо пееха, но какво? — не се чуваше: вятърът отнасяше думите.
Обзе го странно, необяснимо облекчение. Разбираше, че би трябвало да му е тежко, дори да плаче, така или иначе — да скърби. Защото беше напуснал дома си. Завинаги. Не от яд, а обмислено, със съзнанието какво върши.
Сега не беше като онова бягство във втори клас. Сега беше обмислил всичко и веднъж завинаги.
Нямаше как да не напусне.