Алберт Лиханов
Чисти камъчета (38)

2

Никакъв сладолед не го интересуваше. Всъщност, продължи да ближе първия сладолед тичешком. Но съвсем автоматично, без да забелязва. Вътре в него всичко пламтеше; трябваше да загаси този пламък, но сладоледът не помагаше. Тогава Михаска го налапа целият и го глътна. Студената топка падна в стомаха му и отново му стана горещо.

Краката го понесоха към къщи. В стаята нямаше никого. Майка му беше излязла някъде. Михаска отиде до раклата и дръпна желязната дръжка. Раклата не се отвори. Тогава отиде да види инструментите на баща си и взе брадвата.

Главата му, ръцете, нозете, стомаха, сърцето — всичко беше сега на мястото си, всичко си беше негово. Колко пъти вече беше забелязвал, че в решаващи мигове цялото му вълнение се стопява.

Пъхна синята стомана на брадвата под капака и с всичка сила налегна дръжката. Нещо вътре изпращя и капакът се надигна малко, сякаш неохотно.

Тук си държаха парите. Майка му казваше, че по-добре да ги внесат в спестовна каса, но баща му само се смееше и отвръщаше, че по-сигурно от тук няма. През прозореца не могат да влязат крадци — все пак четвърти етаж — а на вратата беше монтирал английски секрет, никакъв чужд ключ не можеше да го отвори.

Михаска дръпна чекмеджето и видя парите. Бяха прибрани в пощенски пликове. Няколко синкави плика с марки. Извади един плик и отброи петстотин рубли. Брадвата там си и остана, до разбитата ракла.

Михаска излетя в коридора, тръшна вратата и се запъти към Ивановна.

Бабата не си беше в къщи, а Лизка и Катка, седнали на табуретки, гледаха през прозореца.

— Хайде с мен! — каза им Михаска.

Те послушно станаха и тръгнаха подире му.

Отбиха се да вземат и Сашка Свирид.

Сашка и момичетата се опитаха да заговорят Михаска, но той се усмихваше чудновато и нищо не им отвръщаше. Само като наближиха Фролова им каза:

— Днес имам рожден ден. Черпя сладолед.

Сашка му подаде ръка и Михаска машинално я стисна.

— Защо не казваш? — попита Сашка. — Много си потаен!

Когато Фролова го видя отново, тя сякаш му се зарадва.

— А така — каза тя. — Добре че дойде.

И взе да бърка с лъжицата в сладоледа.

Михаска изведнъж се сети, че когато беше скочил при кучетата и те се бяха разлаяли, нещо сякаш изгрухтя. Беше му се сторило сигурно, но сега разбра, че не. Сашка отдавна му беше казвал, че Фролова продава сладолед, защото от млекозавода може да взима бито мляко. Фролиха гледала прасета, затова битото мляко й било много необходимо. Значи тогава бяха грухтели прасенцата.

Фролова изстърга нужното количество сладолед, направи му го с вафлички и му го даде.

— Друг път не ми бягай — каза му тя, — че ще останеш без сладолед.

— Няма да остана — весело й отвърна Михаска и й подаде петстотинте рубли. — Дайте ми сладолед за всичките пари.

Фролова се изцъкли, размаха ръце с бели ръкавели.

— Недей така! — уплаши се жената. — Ако баща ти научи, че съм ти казала, такава кавга ще вдигне!

— Вие нямате право! — злобно отвърна Михасик. — Искам ви сладолед — продайте ми!

Катка го дръпна за ръкава, той се обърна и видя втрещените й очи.

— Михасик, какво правиш! Михасик… — бръщолевеше Катка.

Сашка остана с отворена уста. Лиза го гледаше като малоумен.

— Не се бойте де! — каза Михаска. — Това са само двадесет и пет сладоледа. Не… тридесет и пет.

И подаде още пари на Фролова.

— Тези ми ги даде баща ми! — каза той и се учуди с каква лекота излъга. — Тя — и посочи с глава Фролова — му е платила за мен. Дето ме нахапаха техните кучета.

Фролова усмихната кимна на децата.

— Не се бойте — каза й Михаска. — Нямате нищо общо…

Фролова преброи парите и заизважда сладолед.

Взеха отначало по два, но не им останаха свободни ръце. Тогава Сашка си свали фуражката и Фролова му я напълни със сладолед.

Отидоха в градинката и седнаха на една пейка. След петия сладолед Лиза им показа побелелия си език и заяви, че не ще повече. Отказа въпреки всички молби на Михаска. Дори се премести на друга пейка, за да не ги гледа как ядат.

Катка се предаде на осмия, но насила изяде и деветия. Сега останаха само двамата със Сашка.

Сладоледът се топеше, трябваше да побързат. Михаска го гълташе на големи парчета. Грехота все пак да се хвърля такъв разкош! Сашка не му отстъпваше.

На съседната пейка Лиза се разхълца, а Катка й се смееше и закриваше устата й с ръка.

— Край — хрипкаво каза Сашка и се изкашля. — Край — повтори той, но гласът му пак беше дрезгав.

Тръгнаха си.

Насреща им духаше горещ вятър, вдигаше прахоляка, клатеше клоните на дърветата, галеше ги по лицата…

Бузите на Михаска вече не пламтяха. Той крачеше и се усмихваше на вятъра, на облаците, плувнали горе, на белите къщи със сините покриви. Естествено, не бяха сини, червени, зелени, кафяви или никакви — сиви, небоядисани — но ако ги гледаш срещу слънцето, изглеждат сини. Като речната вода.

Михаска гледаше белите къщи със сините покриви; лилавите им сенки пресичаха пътя им. А в стомаха си усещаше студ.