Алберт Лиханов
Чисти камъчета (19)

13

Веднъж Михаска закъсня за първия час. Една минутка, не повече. Но добре че имаха математика: Иван Алексеевич го пусна. Да беше Русалката — изключено!

Михаска си седна на мястото, извади си тетрадката. Гледа, че Сашка му прави някакви знаци, но нищо не разбра. И Сашка до края на часа само се въртеше на мястото си и го поглеждаше. През междучасието го повика.

— Виж — каза Сашка.

На дъното на платнената му чанта имаше истински кинжал. С пречупен кръст на дръжката. През острието минаваха две улейчета, почти незабележими.

— За кръвта, да се стича… — Сашка размърда плешки, щръкнали под ризката му, сякаш му стана студено. — Ще изпиля кръста, ще го махна.

Михаска си представи как някакъв фашист замахва с този кинжал срещу вързан и пребит партизанин — мравки го полазиха. С това острие — почти две педи — да мушнеш човек…

Сашка му разказа, че вчера ходил на танковото гробище. И Михаска ако иска, днес пак да отидат, само че никому нито дума, че ще се лепнат и другите и нищо няма да стане — гробището се охранява.

Но цялата охрана беше някакво старче с пушка и военна фуражка. Сигурно я беше сложил за фукня. Или да изглежда по-страшен. Гробището от трите страни беше заобиколено с бодлива тел, откъм четвъртата нямаше тел, но там, точно в края на железопътните релси, беше караулната.

Момчетата залегнаха под един храст и зачакаха старецът да се умори да обикаля и да си влезе в караулната, но той се случи много бодър дядка, обикаляше ли обикаляше край бодливата тел.

А на гробището какво ли не! Смачкани танкове с кръстове, оръдия със спукани и огънати дула, изпотрошени лафети и дори една опашка на самолет. Планини от железа, от натрошени фашистки оръжия се издигаха тук — безопасни вече, обезвредени завинаги.

Най-сетне момчетата видяха как старецът с пушката се прибра в караулната.

И запълзяха към бодливата тел. Михаска веднага си представи, че е разузнавач и трябва да взриви склад с оръжие. Заизвива се като змия, замести лакти и колене, оставяйки едва забележима следа в тревата. Ето я телта. Много е опъната, не може да я повдигне.

На едно място под телта имаше някаква вдлъбнатинка. Михаска се обърна по гръб, притисна се до пръста и препълзя под телта.

Много внимателно трябваше да пълзят по железата: не само да не настъпят нещо и да не вдигнат шум, но и да не се порежат, защото железата на много места стърчаха страшно раздрани — изглежда от снаряди.

Михаска и Сашка си поиграха на прицелване с потрошеното оръдие, потърсиха дали няма някой пистолет и се вмъкнаха в люка на захвърления танк без вериги.

Ръждивите му колела дълбоко се бяха врязали в земята и вече бяха буренясали. Сашка се настани пред някакви лостове — изглежда там беше мястото на водача, а Михаска започна да командва, сякаш бяха на кораб: „Пълен наляво! Пълен надясно!“. Защото не знаеше как се командва танк.

После Сашка му посочи някакви тъмни петна на желязната стена.

— Това е кръв! — каза му той.

Михаска се вгледа. Ако Сашка не му беше казал, през ум нямаше да му мине, че това е засъхнала кръв. Просто някакви петна. Едното приличаше на Скандинавския полуостров.

„Човекът отдавна го няма — помисли си той. — А кръвта му е останала.“

И веднага се поправи: не човека, ами фашиста — но въпреки всичко му стана някак криво и неприятно.

Бяха решили вече да се измъкват и изведнъж Сашка му показа една граната. Истинска немска граната. Дълга, с изтеглена дървена ръчка.

— Късмет! — пошепна му Сашка. — Сега ще я взривим!

И почти бяха тръгнали да излизат, но внезапно зад танка нещо затрака и изсвири.

— Влака!… — пошепна Сашка. — Да бягаме!

И се измъкнаха от танка. На железопътните релси, които опираха в гробището, беше спрял товарен влак. Локомотивчето му беше мъничко, пъшкаше, уфкаше и фучеше, едва-едва мъкнеше тежките вагони.

Момчетата бързо се шмугнаха под бодливата тел, а после се затичаха, без да се крият. Но никой не ги забеляза. Старецът с пушката се беше спрял пред влака и пушеше с машиниста. Един грамаден кран от влака заскърца, извъртя се и надвеси челюсти над танка, в който допреди малко бяха играли.

Чуха как се опънаха стоманените въжета, танкът тежко трепна и се заиздига нагоре.

— Край — каза Сашка. — Капут!

Михаска си представи как този танк потъва в грамадната алена пещ и моментално изчезва, стопява се, става течен и онези петна също изчезват, изчезват завинаги.

Стисна зъби. Хич, хич не му беше жал за този фриц, този фашага. От танка той е стрелял по нашите. Може би дори е стрелял срещу Ленинград, срещу руските войници, по такива момчета като Сашка.

Оръдията с огънатите и сцепени дула, лафетите, опашката на самолета, цялата планина от фашистко желязо бавно се преместваше на влака.

Войната беше свършила и сега последните й следи щяха да отидат в пещите. Колко е хубаво!

Михаска си спомни Деня на победата. Всички се прегръщаха и се целуваха. Той мислеше, че ще стане нещо необичайно, нещо изключително. Може би земята ще се разлюлее!

Нищо подобно. Дори денят се случи най-обикновен — мрачен, не пролетен.

Михаска крещеше, прегръщаше се, радваше се като всички, но тогава само усещаше и знаеше, че Победата е дошла.

А сега я видя.

Ето това била победата! Тържествена. Тиха. И някак мощна!

В тишината проскърцваха стоманените въжета, бръмчеше моторът, а убийците — железарии покорно се издигаха за последен път. Тези военни отломки, доскоро убивали хора, вече никого няма да могат да уплашат. И трябва изобщо да престанат да съществуват.

Михаска лежеше, смаян от всичко това.

Сашка го подбутна в ребрата, викна: „Смърт на фашистките окупатори!“ — скочи и нещо проблесна в ръката му. Сашка веднага падна долу и топла вълна мина над главата на Михаска. Ушите му забучаха от взрива.

И те побягнаха.

Бяха поздравили победата.

Със сто и двадесет топовни гърмежа.