Алберт Лиханов
Чисти камъчета (18)

12

Ей, че хитра жена е майка му!

Михаска чак след това разбра защо си беше замълчала. Защо дума не беше обелила.

Просто защото макар да въздишаше и понякога да казваше, няма ли да имат край тия поправки, та да сложи бяла покривка на масата, тя самата беше от радостна по-радостна, дето стана така. Дето най-сетне всички са си у дома: синът учи, без да чака специална покана, дори почти няма тройки, а мъжът й не се пилее по кръчмите като някои, ами си седи в къщи, разговаря с детето, гледа си кофите.

Да можеше някак, сигурно и тя на драго сърце би се хванала да запоява и да зачиства, ама пуста домакинска работа: двамата мъже на нея чакат и за готвене, и за пране.

Явно дочуваше с половин ухо, когато баща му разправяше за войната, за ръкопашните боеве с фашистите, как се бяха вдигали на атака след танковете, как беше лежал ранен в болницата… Естествено и за ордена Червена звезда. И как му го бяха връчили.

Веднъж бил на разузнаване и взривил една лека кола с офицери. Всички останали на място, само един имало жив, някакъв с чанта. Замъкнали го в щаба на разпит и се разбрало, че швабата бил много важна клечка, а чантата му била още по-ценна.

Михаска си помисли, че май някъде по вестниците беше чел за подобно нещо. Дали пък не е било за баща му? Така или иначе, майка му чуваше всичко това, виждаше ги и се радваше, че Михаска и баща му си приказват и дори не я забелязват.

Това по-късно му стана ясно.

Но след онзи случай, майка му изведнъж се появи при Ивановна с една кофичка картофи. Останали от миналогодишните. После остави на масата две рубли и й каза:

— Ще извиняваш, Ивановна, Виктор нещо се е объркал.

Ивановна взе да се моли на майка му да си приберат двете рубли: той такава услуга ни направи, а тия неща все още се плащат, не сме стигнали до комунизма, така си е; но майка му категорично отказа и Михаска видя, че й е неудобно заради баща му. Срам я е.

И тогава разбра: тия пари не беше ги върнал баща му. Тя ги връщаше. Значи не е съгласна с него, щом я е срам. И може би тогава, когато си беше премълчала, й е било сто пъти по-тежко, отколкото на Михаска, хиляда пъти по-обидно.

Но си беше премълчала. Дума не обели.

„Защо?“ — мислеше си Михаска и не проумяваше. Но чак после разбра, че майка му си беше премълчала, защото ги обичаше — и Михаска, и баща му, обичаше цялото си семейство и не искаше да им се случи нищо лошо.

Просто си беше премълчала и беше поправила грешката на баща му. Без той да разбере.

„Но защо не той самият — мислеше си Михаска, — защо не той самият? Как можа татко да направи такова нещо? Защо е такъв?“