Алберт Лиханов
Чисти камъчета (28)

22

Към края на първата седмица от октомври меки облаци закриха жълтото, сякаш изстинало слънце. Два дни ръмя дъжд, после небето отново се изясни и всички, които още не бяха обрали картофите, се забързаха към местата си с лопати на рамо, омотани с парцали като бойно оръжие. Времето беше направило предупреждението си: нямаше за кога повече да се чака, всеки момент щяха да рукнат есенните дъждове, копай тогава мократа пръст, чисти картофите от калта, влачи чувалите и се препъвай из буците, та реколтата да ти излезе по-скъпа от злато.

Горичката край тяхното поле беше станала някак много особена. „Есента — мислеше си Михаска — май е по-хубава от пролетта.“ През пролетта пред очите ти само зелено, зелено, а сега и червено, и жълто, и кафяво, сякаш гората щеше да ходи на бал.

Работеха чевръсто, защото мястото не беше съвсем малко. Баща му първо минаваше няколко реда и окопаваше храстите. Михаска с майка си и Катка, която им помагаше, не сварваха да го настигнат. Тогава баща му подаваше лопатата на Михаска, а той самият помагаше във ваденето на картофите. Михаска разгъваше уморения си гръбнак, вдигаше очи от земята, плюеше си на дланите и започваше да копае.

От време на време бодваше лопатата в пръстта и запрашваше към ручея, там където водата прескачаше белия камък. Водата приятно разхлаждаше гърлото му, зъбите му замръзваха. Михаска лягаше в тревата на брега и пиеше направо от ручея. На дъното му лъщяха златни песъчинки, осветени от слънцето, водата бляскаше и бързаше към някоя река или по-голям ручей, а долу се виждаха разноцветни камъчета, пръснати из пясъка. Михаска гледаше тези камъчета, не му се щеше да ги докосва, да ги вдига от дъното, да размътва ручейчето. Сред най-обикновените ситни сивкави камъчета на дъното бляскаха и други, прозрачни и чисти. „Може да са кристали“ — мислеше си Михаска. В час по география бяха учили, че в ручеите понякога се срещат късчета планински кристал, чист и прозрачен като вода.

Михаска си спомни как бяха идвали тук с баща му и майка му наскоро след завръщането на баща му и как беше вадил от дъното тези прозрачни камъчета и как беше гледал през тях полето, небето, слънцето, без да знае още, че са кристали. Тогава пяха пионерската песен на баща му и майка му, песента за картофите, и всичко беше чудесно и ясно тогава.

Отново се сети за Сашка Свирид, за този неочакван и глупав бой. Не проумяваше как може Сашка, най-добрият му приятел от класа, да говори такива неща. Защото нищо лошо не беше се случвало дотогава помежду им.

Добре де, явно се беше ядосал. Ясно е дори защо го беше яд, не беше прав, но и да беше — говорят ли се такива неща?…

Не можеше да проумее Михаска какво става.

Ще седне да чете — мисли си за Сашка, ще излезе навън — пак той му е в главата, дори в час не му дава мира. Да не говорим за окопаването на картофите. Сашка никога не беше се нахвърлял върху някого ей така, без нищо. Дори момичетата не скубеше за плитките просто така. А сега изведнъж — чудно нещо.

Михаска копае, събира картофите, от време на време пие вода, но Сашка непрекъснато го тормози.

Баща му казва:

— В един часа — голямо междучасие.

В един ще дойде Ивановна да донесе обяд. Така се бяха разбрали с майка му. Днес е неделя, излязоха от къщи още в зори, а Ивановна ще сготви за всички и ще им донесе яденето. Майка му й даде пари.

Червата му започват да куркат. Катка казва, че от глад червата изсъхвали в корема, можели направо да залепнат всичките. Затова, ако няма нищо за ядене, трябва да се пие вода. Това са само глупости, естествено, празни приказки, но Катка разправя, че на нея й се било случвало. Миналата зима много гладували, изобщо нямало какво да ядат, всичко отивало за малката Лиза. Тогава баба Ивановна отишла във военното окръжие. Там я познавали вече — бащата на Катка и Лиза все пак бил кадрови офицер — та й отпуснали малко пари. Купила на пазара бяла ряпа, замръзнала — за по-евтино и повече, сварила нещо като манджа и седнали да ядат. Катка не издържала, наяла се до пръсване — и изведнъж като я свил корема, направо се затъркаляла по кревата.

Когато дошла лекарката, веднага сгълчала бабата, че дава на децата толкова ядене след продължителното гладуване.

— Така ще ги докарате до преплитане на червата — казала тя.

Михаска още веднъж отиде до ручейчето, пи вода, обърса уста с ръкав. Далеч по синора се зададе някакъв човек.

— Сигурно е баба Ивановна — каза Михаска на майка си.

Бабата донесе каша в емайлирана едновремешна кофа, покрита с малка възглавничка. Над кашата имаше широк кастрон със зелева супа.

Всички седнаха в кръг, молиха, каниха Ивановна, но тя твърдо отказа — била обядвала вече.

Лицето й е като изрязано от бяло дърво, цялото набраздено от черни дири — бръчки. Бръчките й са толкова тежки, такива дълбоки, да не повярва човек, че някога и тя като всеки на младини е имала гладка кожа на лицето.

— Какво има, Ивановна? — попита я майка му. — Нещо май ти е криво…

Бабата повдигна разтрепераната си глава.

— Ох, не питай, Вера! — отвърна тя. — На̀, свърши войната, ама мъката край няма…

Всички я погледнаха.

— Срещнах сега нашата Юлия Николаевна. Отива при Свиридова. Горчива вест им носи.

И Ивановна разказа такава история за Юлия Николаевна, че Михаска зина.

Още по-миналата година, един ден като се прибирала от училището, срещнала раздавачката, бивша нейна ученичка. Спрели се малко на приказка. Та раздавачката казала: „Ваш ученик ли е един Свиридов, дето майка му е болна от сърце?“. Юлия Николаевна кимнала: да, мой ученик е, Сашка Свиридов, най-добър е по математика, а майка му, вярно, често боледува.

— Страх ме е да ида у тях — казала тогава раздавачката. — Имат вест, че по-големият син е загинал. Ако тя не издържи…

Юлия Николаевна тогава взела съобщението и й казала, че тя ще го занесе, но когато му дойде времето.

Михаска знаеше, че майката на Сашка е болна от сърце. Дори в негово присъствие, когато им гостуваше, се беше случвало да й призлее и тогава двамата заедно тичаха до портала на дървообработващия завод, не беше далече, да викат по телефона „Бърза помощ“. „Така е — каза си сега Михаска, — майка му явно нямаше да издържи и тогава Сашка щеше да остане съвсем сирак.“ Баща му беше починал точно преди войната.

Ивановна разправяше, а Михаска си представяше как Юлия Николаевна е заклела раздавачката на друг никого нищо да не казва и е скрила съобщението на тайно място, защото майката на Сашка трябваше да бъде подготвена за такава вест.

Значи затова Михаска толкова често беше заварвал Юлия Николаевна у Свиридови. Говореше за какво ли не с майката на Сашка, а онази кимаше и разправяше, че горе-долу всичко е наред, ей го Саша е вече голям, но за Коля много се безпокои.

Никаква вест няма за него, дори няма съобщение за смъртта му; може би е при партизаните…

А Юлия Николаевна все не е смеела да й каже истината, сигурно не са й стигали силите да подаде това малко листче.

Все е мислела за Коля, през междучасията дълго е наблюдавала Сашка, без да му прави забележки за дребни провинения, само непрекъснато се е безпокояла за него, за майка му, за тази вест…

Никой не беше я молил, но тя беше поела тази тежест и на никого не бе прехвърлила бремето си, макар че сигурно никак не й е било леко. Носела е чуждото бреме и е чакала майката на Сашка да се пооправи малко, та да може да свикне с мисълта, че Коля го няма вече, да може да бъде известена и спасена, защото имаше още един син — Сашка.

Когато наближили дните на победата, Юлия Николаевна решила, че майката на Сашка няма да издържи подобна мъка точно на празника.

Сега войната беше свършила, бяха минали месеци от победата. Сега трябваше да й каже.

Михаска си представяше как Юлия Николаевна се доближава до къщата им, но спира, объркано пристъпва от крак на крак, оглежда се наоколо.

А после въздъхва и тежко се качва по скърцащите стъпала.