Алберт Лиханов
Чисти камъчета (32)

26

Михаска чак изтръпна от тази мисъл. Направи крачка напред към оградата и се затича.

— Да не си луд? — викна му Иван Алексеевич. — Те са способни на всичко.

И Михаска се обърна.

Обърна се и се усмихна на учителя с офицерската куртка, човекът с две тежки ранявания и едно по-леко. Напразно си беше помислил, че Иван Алексеевич е първият, който посмя да се опъне на Саватей. Напразно!…

Михаска още по-бързо се затича към оградата покрай застиналите фигури на момчетата и момичетата, които изобщо не бяха шавнали през цялото това време. Михаска се усмихна: като фигурите в шаха. Стоят и чакат да бъдат придвижени.

— Ненормален! — извика някакво момиче.

— Върни се, Михайлов! — разкрещя се зад гърба му Иван Алексеевич. — Още сме в час, забранявам ти!

„Забранявал ми! — усмихна се Михаска. — Сашка, дето ти е отличник, не ти чу забраната, та аз ли?“ Досмеша го. Чудна работа: в такъв момент така да го досмешее.

Свирид отдавна беше прескочил оградата. Саватей му подаде ръка и изчезнаха. Михаска тичаше с едра крачка, притиснал ръце до тялото си, без да ги размахва — точно както ги беше учил Иван Алексеевич в час по физкултура. По правилата. Оградата му се видя съвсем ниска, той прелетя над нея като птица, леко скочи в купчината шума оттатък и листата зашумоляха под краката му като милиони мишлета.

Саватей с приятелите си беше с гръб към оградата. Сега се обърна и потръпна. И другите се огледаха уплашено. Отзад се подаде и Сашка.

— Е!… — изрече Михаска, смело тръгна към Саватей и изведнъж усети, че го е страх.

Веселото му настроение се беше изпарило, цялата му храброст като че се беше стопила. Страх, мръсен като лапата на Саватей, полази някъде в стомаха му и обърка мислите му.

Стори му се, че Саватей веднага ще се хвърли срещу него и ще го нашари с ножчето, но Саватей го гледаше мълчаливо, смаян от неочакваната му постъпка, и не мръдваше. Останалите бяха само негови сенки. Ако излезеш в лунна нощ навън, синята ти сянка тръгва с теб, протегнеш ли ръка — и сянката протяга; прави само което правиш ти, послушна като паленце на сиджимка. Та и на Саватей сенките също не помръдваха.

— Бива си те — каза изведнъж Саватей и всичките му сенки погледнаха Михаска учудено.

Само Сашка — жално.

— Ами ако те заколим? — попита Саватей.

— Защо, да не ви е омръзнал животът? — попита Михаска и остана доволен от себе си. Гласът му звучеше нормално, без нотки на уплаха. — Ако ме заколите, всички ще ви хванат и ще ви разстрелят.

Саватей пристъпи от крак на крак. Пъхна ръце в джобовете си. Михаска помисли, че пак ще извади бръснарското ножче, но Саватей просто си сложи ръцете в джобовете.

— Значи, бива те? — попита Николай Трети и конското му лице отново придоби уверен и доволен вид.

— Пусни Сашка! — повтори Михаска.

Саватей учудено надигна тъничките си вежди — същински кончѐта. Такива бяха веждите на някакви хубавици в някакъв филм.

— Я виж ти! — изненада се той и отново погледна Михаска с интерес. — Голям търговец е дошел! Купува човеци…

Погледна Сашка и го погали срещу косъма, а Свирид не се извърна, не си дръпна главата, само премигна и отново жално погледна Михаска.

— Е, велики търговецо! Какво даваш?

— Каквото поискате — отвърна Михаска.

— Кажете, деца — обърна се Саватей към шайката си. — Да продадем ли Свирид?

Сенките запремигаха, закимаха, захилиха се, без да разбират накъде ще избият шегите на водача им.

— Добре де, ще го продадем! — каза Саватей. — Но не за пари. За смелост. Ти си смелчага, хайде покажи си силата. В същото изпитание като на Свирид. Тръгвайте!

Саватей махна с ръка и цялата компания потегли след него. Михаска направи две крачки и нерешително спря.

Николай Трети се обърна и каза:

— Но ако се уплашиш, купуваме те и тебе, разбра ли? Значи сам ни се продаваш. Обаче тогава мисли му!… — И се разкиска.

Естествено, закискаха се и сенките, а Михаска избърза напред и закрачи редом със Саватей, отново почувствал прилив на храброст. Храбростта се плискаше в него като речна вълна. Ту прииждаше, ту се оттегляше. Защо така на вълни, не е ясно! В реката вълните са от вятъра. Но в него?

Минаха през града и всички се отдръпваха от пътя им. Никой не желаеше да си има работа с такава паплач.

А Михаска крачеше до Саватей и сигурно всички го смятаха също за хаймана, дори за голяма хаймана — защото най-отпред крачеха само те двамата: Саватей и Михаска.