Алберт Лиханов
Чисти камъчета (42)

6

Когато вдигна очи към небето, слънцето се търкаляше вече по ръба на гората като грамадна топка по синьо футболно поле. Оранжева топка, същински грамаден портокал. Михаска беше виждал портокал само на картинка — много ярък и красив.

Седна, изчака портокалът да се пресече на две от заводския комин на оттатъшния бряг и изведнъж подскочи: кога беше заспал? В ръка стискаше цяла шепа камъчета — чисти, прозрачни, като онези в ручея. А, значи преди да заспи, ги е събрал…

Трябваше да побърза.

Избра едно по-открояващо се място на пясъка, внимателно сгъна ризата и панталона, с които беше излязъл от къщи, сложи ги там, а си облече резервните.

Вече облечен, се изкатери на стръмния бряг. Един бор, тъничък и дълъг като свещичка, полюшваше зеления си връх, сякаш поклащаше глава. Все едно че не одобряваше постъпката му. Заприлича му на Юлия Николаевна.

Озърна се, погледна пустия бряг, сините покриви на къщите по отсрещния бряг, водата, пожълтяла от залеза подобно на хубав чай, и си помисли, че сега вече край, връщане назад няма и не може да има.

Михаска си спомни как в час по аритметика Юлия Николаевна най-неочаквано им беше разправила за Юлий Цезар и преминаването му през реката, наречена Рубикон. Никой не се учуди, че в час по аритметика тя говори за нещо толкова различно от аритметиката — често го правеше — и дори май така по-лесно решаваха задачите; но оттогава всички в класа започнаха да се изразяват така: „Свиридов съвсем лесно премина Рубикон“ — тоест много лесно реши задачата. Ако някой имаше да оправя двойка, подире му шепнеха: „Смело през Рубикон!“. Контролните също се наричаха Рубикон и този Рубикон го преминаваха всички, цялата войска, кой как може.

Михаска си помисли, че всичките им контролни са страхотна, страхотна дреболия в сравнение с Рубикона, който той преминаваше сега.

Представи си се с ризница, в шлем с опашка. С меч естествено. Счупи едно клонче, почисти го от листата. Ето го мечът. Отново погледна дрехите си край водата и тръгна по пътечката, извила се между боровете. Пътечката водеше към големия път.

Колкото повече се отдалечаваше от реката, от града, толкова по-леко крачеше, макар че смътната тревога някъде вътре в него не минаваше. Щом си спомнеше майка си, баща си, сърцето му се свиваше, устата му загорчаваше сякаш дъвчеше клонче — гледаше да мисли за друго…

Пътят, по който крачеше, беше доста тесен — насрещните коли едва се разминаваха между двете борови стени. Пухкав, мек прахоляк пръскаше на фонтанчета между босите му пръсти. Нарочно си остави и обувките на брега, да няма никакви улики.

Можеше да не бърза — тези места му бяха познати. Още миналата година цялата дружина бяха ходили на поход и бяха минали оттук. Пътят излизаше към базата за сортиране — има-няма петнадесетина километра.

Михаска си правеше сметка там да се метне на някой товарен влак и да замине за Сталинград. Не му даваше мира улицата, по която в едната посока бягат черноборсаджиите да се спасят от хайката, а в другата пътуват строителите на Сталинград.

Там, в Сталинград, разбира се, няма да го вземат на работа, но поне в някой техникум… Ах, трябваше да си вземе кръщелното!

Но всичко това тепърва предстоеше. Не му се мислеше нито за бъдещето, нито за миналото.

Продължаваше да върви, гледаше наоколо, понякога навлизаше по-навътре в гората. В зеления мъх, сякаш неистински, в острата трева се мярваше по някоя гъба. Михаска белеше червената кожичка от главичките им и ги ядеше. Гъбите бяха все едни безвкусни и много-много не му харесваха. Късаше си боровинки, пръснати нарядко из гората, и си подслаждаше гъбите. На едно място видя цял храст див касис. Зрънцата висяха на цели гроздове и Михаска седна направо на тревата пред храста. Не мръдна, докато не изяде всички чепки, и все си мислеше, че сигурно касисът прилича на грозде, защото и гроздето растяло на чепки — така им беше разказвала Юлия Николаевна. Михаска никога не беше ял грозде. Затвори очи, за да си представи, че яде грозде, но само дето още повече му се дояде хляб.

Спомни си вчерашния сладолед, дето го бяха яли в градинката, и си помисли, че най-хубаво щеше да е сладоледът да не се топеше. Тогава щеше да си вземе за из път и сега щеше да си го ближе.

Взе да мръква и Михаска повече не се отбиваше от пътя в гората. Никакви коли не го задминаваха, нито идваха насреща му. Остана съвсем самичък.

Боровете се поклащаха край него, сякаш се бяха хванали на хоро и се въртяха около Михаска, полюшвайки в такт глави. А той беше сам в центъра на този кръг и всички го гледаха втренчено. Стори му се, че наистина някой го гледа иззад крайпътните храсти; дори видя как онзи, дето го гледаше, вдигна глава. Михаска спря, затаил дъх, после нерешително пристъпи напред. „Онзи“ беше едно клонче, трепнало от вятъра.

Михаска потръпна и продължи пътя си, но страхът му не мина. Тогава реши да мисли за нещо друго. Такива неща винаги му помагаха.

Докато беше светло, беше мислил за гората, за да се отърве от неприятните мисли за в къщи. Сега гората го плашеше. Щеше му се да е сред хората, в къщи.

Родителите му сигурно го търсят вече. Майка му е хукнала при Ивановна, при Сашка Свирид — да пита дали не знаят къде е.

Доядя го пак на себе си и си забрани да мисли за в къщи. Започна да се чуди за кого да мисли, за да забрави тази страшна гора: за Лиза и Катка, за училището, за Саватей или за Сашка — и изведнъж се сети за лагера.

Всяко лято ходеше в този лагер и там за първи път срещна Сашка Свирид, най-близкия си приятел.

Точно след втори клас, през ваканцията. Съветските войски тогава здравата бяха погнали фашистите, затова в лагера само за това се говореше — дали до есента войната ще свърши.

Само Сашка Свиридов си мълчеше. Тогава беше новак — говореше се, че е пристигнал отнякъде си.

По това време Сашка беше такъв кльощав, че плешките му стърчаха отзад като перки, а ако някой се сетеше да прекара желязна лъжица по ребрата му, сигурно щеше да се чуе музика. Една бродирана тюбетейка се въртеше на главата му като голяма паница и се смъкваше на ушите му — ту на лявото, ту на дясното.

На Михаска веднага му стана жал за това момче; нарече го наум мършичка, но гласно не му викаше така, защото този прякор можеше моментално да му се лепне, а Сашка и без това имаше сума прякори.

На другия ден след пристигането в лагера научиха, че Сашка страда от едно страшно и странно за момче нещастие… Веднага научиха и момичетата, всички започнаха да му се подиграват. Дори и Михаска не можа да се примири с подобен порок. Наистина, голям срам за един второкласник.

Всяка сутрин под леглото на Сашка се образуваше локва. Той ставаше, свел очи. Дружинната непрекъснато се караше, мяташе на рамо мокрия му дюшек и го просваше на най-видно място — на лагерната ограда срещу мястото на сбора.

Сашка едва се влачеше, страхливо се озърташе и трепваше, ако някой го повикаше, сякаш беше откраднал нещо. Винаги беше сам. Ако ли пък някой речеше да се доближи до него, веднага бягаше. И с право, защото децата се доближаваха до него единствено, за да споменат за срама му.

Момчетата ритаха топка, а Сашка седеше на тревата малко по-встрани и ги гледаше. Веднъж Михаска го съжали, нарочно закуцука към него и му каза:

— Иди играй вместо мен, че нещо кракът ми…

Но Сашка май разбра, че Михаска го съжалява, и отказа. Отиде да бере лайкучки.

И така си караха, без да му обръщат внимание или му обръщаха само за подигравка.

Веднъж дружинната им каза, че на другия ден ще има слънчево затъмнение и който иска да го види, нека си опуши стъкълце на свещ. Сашка не беше чул за стъкълцата, както винаги се мотаеше някъде сам. Когато се върна, Михаска му каза, че на другата сутрин ще има слънчево затъмнение.

Михаска си спомни как Сашка тогава до късно не си легна. Седеше на леглото с дрехите, тревожно загледан във вечерното небе. Дойде дружинната, каза му, че разваля дисциплината и изобщо я бил измъчил до крайност. Сашка все така с дрехите припряно си легна. Дружинната се опули и му се разкрещя. Тя си беше направо малко луда онази дружинна. Но и Сашка тогава смая всичките. Рипна от леглото и учудено попита:

— Ама може ли да се съблека?

Дружинната сви рамене и на излизане тръшна вратата.

Когато Михаска се събуди на другата сутрин, Сашка Свиридов лежеше с отворени очи. Сякаш чакаше нещо.

— Какво ти става? — попита Михаска и погледна под леглото на Сашка.

Там нямаше локва.

— Нищо…

Почнаха да се будят и другите момчета, тичаха боси в коридора, протягаха се, прозяваха се…

Сашка внезапно се повдигна на лакът и високо попита без да се обръща към някого:

— Ами защо прозорците не са затъмнени?

Момчетата започнаха да се смеят.

— Не, сериозно. Нали ще има тревога? Не знаете ли? Прозорците трябва да се затъмнят.

Михаска помисли, че момчетата пак ще се засмеят, но в стаята цареше тишина. Просто всички разбраха за какво затъмняване говори.

— Сашка — каза Михаска, — това не е война. Ще има слънчево затъмнение. Луната ще закрие Слънцето, разбираш ли? Не знаеш ли?

Сашка разбра. И сведе глава в очакване на подигравките. Но всички мълчаха. Тогава Сашка вдигна очи и погледна момчетата. На Михаска му се стори, че дори не гледа тях, ами някъде отвъд тях, през тях и вижда нещо, което другите никога няма да видят и да изпитат, а той го е видял и изпитал.

После Сашка каза:

— Когато живеехме в Ленинград и беше блокадата, затъмнявахме прозорците. С черджета. Когато имаше тревога.

После излезе, че Сашка изобщо не знаел да играе футбол. Но на мача със съседния лагер го направиха капитан. И спечелиха. Въпреки че Сашка тогава три-четири пъти ритна топката.

А през есента Сашка им стана съученик.