Алберт Лиханов
Чисти камъчета (25)

19

Духаше северен вятър. Вихърът отскубваше от дърветата облаци от листа и листата като гладни врабци литваха над града.

Баща му го накара да си облече зимното палто, но и то не го предпазваше от студа. Вятърът се вмъкваше отдолу и го пронизваше с острите си иглички.

На дланта на Михаска беше изписан лилав номер 286, на баща му — 287. И пред тях, и зад тях надалече се простираше опашката. Всеки беше хванал съседа си за лакътя, за да не се разкъсва опашката, всички потропваха с крака, престъпваха от крак на крак, криеха в яките премръзналите си уши.

Мръкваше се бързо. Магазинът работеше от шест, за да не бягат хората от работа, но още в пет опашката опасваше вече магазина и все нови и нови хора идваха и се нареждаха… А една възрастна жена — може би излъчена от масите, може би и по собствена инициатива, надписваше ли надписваше дланите с химически молив.

Говореше се, че днес по случай първия работен ден на свободния магазин (без купони), ще минат пробно хиляда души. Защото никой нямаше представа колко души могат да бъдат обслужени от единствения магазин без купони. Всички бяха забравили опита си отпреди войната.

Пред вратата имаше милиция — да контролира натиска на тълпата.

Мъжете, наредени по-отпред, помагаха на милиционерите.

Михаска тъпчеше на място пред баща си, потропваше едната обувка в другата, хванат за гърба на някаква бабичка и се чудеше: защо да се редят на такава голяма опашка, след като майка му вече е продавачка и може без опашка да закупи всичко необходимо? Но баща му още снощи го беше предупредил да го чака, за да идат в магазина.

Слухът за откриването на свободен магазин се беше разнесъл отдавна. Сутринта в училището се разбра, че почти целият клас възнамерява да ходи с родителите си в магазина, защото и в свободния магазин както в обикновените магазини с купони, щяло да има ограничения за пазаруването. Затова колкото повече са членовете от едно семейство, толкова повече стока ще могат да закупят.

Опашката се състоеше от цели фамилии, включително и най-малките деца бяха там. От време на време се мяркаше Саватей. Някъде доста назад се беше наредил Сашка Свиридов с майка си. Михаска ги виждаше, но никой от опашката не смееше да мръдне, всеки се беше вкопчил в лакътя на предния. Михаска имаше желание да отиде за малко при Свирид на приказка, но баща му здраво го стискаше за ръката и нямаше да го пусне.

Михаска непрекъснато си мислеше, че точно той, баща му, беше накарал майка му да напусне болницата. Тя се преструваше, че всичко е наред, разправяше, че болницата й била омръзнала, само кръв и вой, а тук си седиш и премяташ някой бонбон в устата. Но това бяха глупости. Сигурно нарочно ги разправяше тия, за да успокои Михаска, да не я гледа като песовете на Фролова.

А баща му вече изобщо не му се усмихваше. Цялата му добрина се изпари. Не че беше станал по-лош човек, но не беше вече и добър.

Веднъж само като че поомекна. Беше се върнал леко пийнал, с някакво пакетче и го остави пред Михаска.

Михаска разви вестника — помисли, че е някаква играчка — но насмалко да плюне. Беше сива котка от гипс с цепнатина на главата. Касичка. Домашна спестовна каса.

Михаска си спомни как тия котки бяха строени в редица пред картините с лебедите на пазара.

Баща му побутна касичката към него и му каза:

— Айде да се състезаваме: кой по-бързо ще спести! Аз за къща, ти за цяла бъчва сладолед…

Михаска си представи бъчвата със сладолед, цялата бъчва — какво лапане може да падне! — и не издържа, усмихна се.

Баща му се зарадва, плесна го по рамото и му обеща:

— За всяка петица ще ти давам по една рубла, за четворка — петдесет копейки. От теб се иска само да учиш! И сладоледът ти е сигурен.

Михаска без да иска потръпна: баща му все едно че го купуваше. Нищо не му каза. Но баща му започна всяка събота да преглежда бележника и тетрадките му, пресмяташе добрите бележки и собственоръчно пъхаше наградата в главичката на котето.

Понякога се събираха към шест рубли седмично. Михаска изведнъж се изпотяваше от ужас: и той пресмяташе колко ще сложи баща му. Имаше желание да тресне тази котка, да извади всички насъбрани пари и да отиде при Фролиха, да изяде всичките пари във вид на сладолед, само и само да се махне тази проклета котка, дето се пули насреща му и го чака да получи някоя петица.

Но не я тряскаше. И той не знаеше защо, но не я тряскаше и толкова.

Може би го беше страх от баща му.

А котката се пулеше от етажерката и го дебнеше.

… Михаска усети, че някой го дърпа за яката.

— Иди малко да се стоплиш — каза баща му.

Михаска се зарадва и се затича при Сашка.

— Ами ти защо стърчиш тук? — попита го Свирид. — Майка ти е продавачка, а ти се редиш на студа…

— Продавачка — не продавачка, все едно — каза майката на Сашка. — Днес дори щели да обискират продавачите, така чух, и затова много-много не…

Михаска се отдръпна от тях. Нищо не беше му направила майката на Сашка, но все едно че плисна връз него кофа помия. Ох, че срам! Представи си как някакви хора обискират майка му като последната крадла — да не отмъкне нещо…

— Я виж — каза баща му, — твоите приятелки.

На малкото площадче между два завоя на опашката се мярнаха Катка и малката Лиза. Лиза беше посиняла от студ.

— Нямали пари, нямали пари, ама на̀, и те са тук — каза баща му.

— Не говори така! — извика Михаска, обърнал лице към него. — Те си продават ръцете. За една рубла. Разбра ли?

От вятъра окото му веднага взе да сълзи.

— Как си продават ръцете? — учуди се баща му.

Михаска нищо не му отвърна. Дори да му беше казал, баща му нямаше да разбере.

Просто Катка и Лиза имат по един номер на всяка длан. По две места на опашката. Едното по-близо, другото по-далече. И тези места ги продават. По рубла. Защото има ограничения в пазаруването.