Алберт Лиханов
Чисти камъчета (33)

27

Отиваха към улицата, по която минаваха кучетата. Беше слънчево. Чудесна пролет: април, пък вече като лято! Някои дори се разкарваха по ризи, макар че щом слънцето се скриеше зад облака и ставаше доста хладно. Някои дори се къпеха на реката. Всъщност, само хлапетата.

Вървяха по улицата; топлият вятър вдигаше по пресечките прахоляка заедно с парчета от вестници, отнасяше към небесата смешни облачета от пух. Едно от тях приличаше на лисича опашка — дълго и мъхнато.

Когато стигнаха до „кардаковия“, дето все още се шиеха войнишки наполеонки (войната беше свършила, но войската си оставаше), специално пресякоха от страната, където Фролова продаваше сладолед.

Фролова я нямаше там. Имаше само една бъчва с лед, който вече се топеше. От бъчвата през тротоара се стичаше тънко черно ручейче, сякаш там се беше скрило някое паленце.

Надзърнаха в бъчвата. Саватей измъкна отвътре парченце лед и го хвърли във врата на една от сенките си. Жертвата се разкрещя, завъртя се на място и се наведе, та леда да се изтърколи, да изпадне от врата му, а Саватей се разсмя и ритна момчето по задника. Сянката заподскача, размаха ръце, но не се обиди — не можеше да се обижда, нямаше право — а пак се засмя с пресипнал бас.

Най-сетне стигнаха до улицата, по която минаваха кучетата. Нямаше смисъл да чакат до вечерта, когато песовете щяха да тръгнат на работа. Саватей ги заведе по-нататък по улицата, после свиха зад ъгъла и спряха пред някаква ограда.

Зад оградата нямаше нищо — нито градина, нито дръвчета — Михаска видя през една пролука. Само двор и две кучешки колибки.

— Е-е — попита Саватей, — ако искаш, по-добре ела на работа при мен?

Михаска си спомни как Саватей ритна онова момче с леда във врата и как момчето се засмя изкуствено; спомни си как Саватей му беше отнел албума, как му запали якето, как го беше цапнал през лицето с гадната си лепкава ръка, а сега беше подкарал Сашка като някое добиче; спомни си всичко и някак изведнъж се успокои.

„Да отида да погаля кучето — помисли си Михаска. — Да отида да погаля кучето“.

— Ще минеш между двете и ще излезеш от другата страна на оградата! — каза Саватей.

Михаска се усмихна. Все едно му беше.

— Стига, Колка! — каза сянката с леда. — Да го натупаме и толкова. Ще го изядат…

Саватей го погледна злобно, стисна го за носа и го дръпна надолу. Носът на момчето пламна като домат.

На Михаска му стана гадно и хич не му дожаля за момчето, въпреки че то се беше застъпило за него.

— Помогнете ми да се вдигна — каза Михаска.

Последното, което видя навън, беше синьото лице на Сашка. Николай Трети беше застанал до него, облегнал ръка на главата му.

Михаска се преметна от оградата към двора и съвсем се успокои. Двете кучета вече се бяха надигнали срещу него. Но за отстъпление беше късно. Разбира се, не беше Саватей човекът, който да постъпи благородно и да не продава Сашка, още повече че Сашка не беше хляб, за да го купиш или да не го купуваш, ами личност.

Михаска си помисли, че нищо не може да се докаже на Саватей, Саватей не е такъв, че да може нещо да му се докаже, но някаква лудешка сила все пак го прехвърли в двора — все едно войник на насипа пред окопа.

А когато се намери в двора на Фроловите псета, задавени от собствената си ярост, се нахвърлиха срещу него, когато се намери на насипа, всичко си застана по местата.

Не беше дошъл тук заради Саватей, заради този бандит. Ами заради Сашка. Да разбере какво значи истински приятел. И заради онзи с леда във врата. За да разбере, че може да се живее и без унижения. Заради всички хора скочи в двора Михаска, за да знаят, че Саватей е един страхлив плъх и нищо повече.

Михаска направи крачка напред. Николай Трети малко беше объркал сметките.

Колибките на кучетата бяха разположени в два противоположни ъгъла на двора, а веригите им се плъзгаха по два успоредни тела, закрепени с халки за тях. Кучетата можеха да се хвърлят едно срещу друго, но не можеха да се стигнат — теловете не ги пускаха. Явно, за да не си прегризат гръкляните. Едното куче обикаляше край оградата, да мине човек оттам беше сигурна смърт. Другото тичаше пред къщата, та никой да не припари без позволение на стопаните. Но можеше да се мине между двете кучета, успоредно на теловете им. Още повече че под оградата отсреща, дето трябваше да стигне Михаска, имаше струпани греди. По тях нагоре — и навън! За миг ще излети!

Михаска направи една крачка. Песовете, озъбени, изнемогващи от ярост, се хвърлиха към него, опънали телта. Колкото повече ги доближаваше, толкова по-ясно му ставаше, че няма да го стигнат, няма да могат!

Оставаше една последна крачка, за да навлезе в този коридор от зъби. Коридор без стени. Отдясно зъби и отляво зъби, а Михаска в тази мъртва полоса.

Беше чел, беше срещал този израз — мъртва полоса. Ничия земя. Нито наша, нито на фашистите. Куршумите не стигат до там. Само разузнавачите се осмеляват да пълзят по нея. За тях тя е своя земя.

Михаска навлезе в коридора. Половин метър ширина. Или седемдесет сантиметра. Най-важното сега е спокойствието. Крачка надясно — и е в зъбите на дясното куче. Наляво — при лявото куче… Спокойно… С малки крачки.

Напред, напред! Така…

И да не гледа кучетата! Да не ги гледа! Ако ги погледне, ще се уплаши; ако се дръпне назад — право в зъбите им.

Като по мостче над пропаст. Там, ако искаш да останеш жив, не трябва да гледаш наоколо. Не трябва да обръщаш внимание, че отляво е пропаст и отдясно също. Гледаш напред!

Михаска чак се олюля, като си представи, че върви над пропаст, за миг повдигна ръка. И веднага усети парване. С крайчеца на окото погледна ръката си. Опакото на дланта му сякаш беше намазано с червен туш. Песът май го беше докопал със зъбите си.

Също като на фронта — може да те цапардоса някое парче от снаряд. Но там това изобщо не се брои за рана. Не гледай ръката, не гледай кръвта! Притисни ръце до тялото!

От другата страна на оградата някой изохка.

Михаска продължи да ситни, но вече по-бързо. Като че ли тепърва прохождаше.

Вижда кучетата — озъбени, побеснели, слюнки хвърчат от устата им, пръскат Михаска. Теловете са се опънали докрай, но ги удържат. Яки са.

По-малко от половината остава…

Още една третинка. Двадесетина крачки. Ако ходи нормално са пет крачки, но така — към двадесет.

Михаска напредва. Вдига очи към оградата. Погледът на Саватей е замръзнал. А Сашка целият е жив-зелен. Има и някакви чужди хора.

— Крадец ли е? — попита някой.

— Не — отвръща Саватей. — Фокусник. Сега ще събира пари.

— А-а-а-а! — чу се протяжен крясък.

Михаска погледна към къщата, само за миг погледна. Фролова крещеше. Сърцето му спря. Погледна я отново, сега по-продължително. Фролова тичаше към кучетата, а зад нея по стълбите се свлече и сакатият й мъж.

После много го беше яд на себе си. Значи от кучетата не се уплаши, а от Фролова и мъжа й се уплаши. Да не би да хапят?

Но може ли човек всичко да предвиди? До гредите имаше още към два метра, после — край, но като видя Фролова и мъжа й да тичат, се олюля и се обърна към тях.

Страшна болка го преряза отзад, Михаска понечи да се отскубне и насмалко да се намери при другото куче. И тогава жив нямаше да се отърве. За гръкляна и толкова… С последно усилие на волята се отдръпна назад и отново нещо го преряза.

Пред лицето му аленееше ръмжащата муцуна. Видя чак гърлото на кучето.

„Със същите кучета фашистите са преследвали нашите“ — спомни си той.

Хвърли се към гредите, вторият пес го хвана за опърленото яке, платът изпращя и Михаска рухна върху гредите, главата му се удари в оградата.

Вдигна глава и видя червените очи на Сашка. Защо пък червени?…