Алберт Лиханов
Чисти камъчета (40)

4

— Кой е, дявол да го вземе? — каза баща му със сънено пресипнал глас и Михаска отвори очи. — И в неделя човек не може да се наспи!

На вратата се чукаше: Дум! Дум!

Баща му пришляпа бос до вратата и завъртя английския секрет. Някой пристъпи прага и тежко задиша. После заплака. Михаска намъкна панталона и отиде до вратата.

Опряна на рамката на вратата беше застанала Ивановна. Ръцете й, същински въжета от вени и жили, бяха увиснали надолу, главата й така се тресеше, направо се люшкаше. Понечваше да се съвземе и да каже нещо, но не можеше, само продължаваше да тресе глава и да плаче.

На Михаска му дожаля за нея и й подбутна табуретката, но тя нищо не забелязваше, гледаше само в баща му, право в очите го гледаше.

— Какво има? — тревожно попита баща му. — Кажи де!

Ивановна кимна, сякаш да потвърди нещо още неизречено, и баща му я попита нетърпеливо:

— Пипнаха ли я?

Ивановна пак кимна и баща му изпсува през зъби. Досега не беше си позволявал подобно нещо.

— Чу ли? — обърна се към майката на Михаска.

Майка му също беше станала и уплашено гледаше Ивановна.

— Спаси я, Виктор Петрович! — каза Ивановна. — За бога, да вървим в милицията, моля те!

— Че какво ще им кажа в милицията? — злобно попита баща му и си подръпна долните гащи. Така си стоеше — по гащета и юнашка фланелка, синя. Беше друга фланелка, нова, но също светлосиня, кой знае защо.

Ивановна пак заплака.

— Че как! Как така, Виктор Петрович! — възкликна тя. — Нали вашите бонбони продава Катя! Нали заради тях се хвана в клопката!

Каза го учудено: да не би баща му да е забравил, сякаш питаше тя.

Михаска потръпна целият. В първи клас веднъж като ковеше едно пиронче в стената, закачи някаква жица. Кабелът сигурно беше стар и пропущаше ток. Така го тресна, че Михаска изхвърча от табуретката. Обля го студена пот, после дълго не можа да дойде на себе си.

Сега сякаш отново беше докоснал оголена жица.

Нали вчера лапаха с Катка сладолед. А днес е в милицията. Как са я хванали? А, да, така е, пазарът е след шест.

— Как така?! Как така?! — питаше Ивановна.

И гледаше ту баща му, ту майка му, сякаш се чувстваше предадена.

— Верочка! — обърна се тя към майка му. — Защо мълчиш? Нали всичко беше заради Михасик. Помниш ли как ти беше неудобно тогава? Помниш ли колко молихте Катя? Не че бях против… Не, не бях… Добре плащахте, не че нещо… Но сега, сега?

Михаска си помисли, че все едно не беше спал. Все едно че продължаваше вчерашният ден. И завчерашният. И по завчерашният. Някакъв дълъг-дълъг ден. Усети колко страшно се е уморил през този дълъг ден, просто изнемогва. Ще има ли край това? Ще свърши ли някога, че да може да си легне и да се наспи? И никого да няма. Да е сам на целия свят…

Михаска въздъхна и погледна баща си. Сигурно за първи път така внимателно го погледна от онзи ден, когато го видя в двора със синкавата фланелка. Сивите му очи не светеха като звездици — както тогава. Дори не бяха сиви. Някакви безцветни. И единият му клепач мърда. Трепка, трепка.

Краката му са космати. И целите на пришчици. Гъша кожа. Това ми било разузнавач!

Значи такъв бил той…

— Сто белѝ! — викна баща му. — Божа напаст!

Пристъпи от крак на крак, раздвижи се. Ивановна млъкна, вече не говореше нищо, само сълзите й се стичаха по дълбоките бръчки.

Баща му понечи да й каже нещо, но забеляза, че Михаска го гледа и се спря.

— Добре, бабке, добре! — каза той, а клепачът му пак трепна. — Сега ще измислим нещо. — И се усмихна: — Чакай само да си обуя панталона.

Ивановна въздъхна и излезе.

Останаха тримата — бащата, майката и синът.

Михаска си спомни как майка му вчера викаше: „Честно трябва да се живее!“ — и целият се смръщи от негодувание.

Хора, хора!… Само лъжат непрекъснато! Лъжат, лъжат, лъжат… И докога ще лъжат? Баща му и майка му — и те…

Всичко е вярно, Сашка Свирид тогава му беше казал истината. Всичко е вярно на този свят и колко от тези верни неща са наистина верните?

Направи му впечатление, че колкото и да е чудно, но когато Сашка му беше казал, че е гаден спекулант и че майка му продава бонбони на пазара — тогава, първия път, тази клюка му се беше сторила ужасна. Дори не се стърпя и удари Сашка. И когато научи, че баща му прибрал петстотин рубли за нахапания му задник, също много го доядя, чак му се дорева.

Но днес — не. Току-що, само преди миг беше научил цялата истина, беше научил, че баща му и майка му са го лъгали, това не беше ли ужасно? Но, чудна работа, днес не се чудеше. Все едно му беше.

Може би все пак беше предполагал, че така ще стане? Както казва Юлия Николаевна, беше предвидил? Михаска се усмихна и родителите му го погледнаха учудено. Беше го предвидил, разбира се! Като земетресение. Или снегопад. Снегопад. Пада сняг. Сняг ти пада по главата. И това ли ти пада на главата? Ей така, хоп — и пада?

Хоп — и пада… И никой не е виновен. Нито баща му. Нито майка му. Нито той, Михаска… Да не беше войната, колко къщи щяха да се построят през това време. Бели, розови, сини. Цели улици с грамадни къщи. Тогава нямаше да стане нужда баща му да спестява за собствена къща. Щяха да си живеят в някой светъл апартамент с жълт паркет, жълт като масло, да си живеят и да пеят.

Войната е виновна за всичко!

Хитлер!

Михаска усещаше, че майка му го поглежда така, сякаш очаква нещо. Бяха се облекли вече, чайникът беше кипнал на котлона, баща му подрънкваше с лъжичката в празната чаша. Щяха да закусват.

Баща му се е втренчил в чашата. Ръцете му малко треперят. Михаска беше чувал, че това издава крадеца: ако някой открадне кокошка или петел, да речем, ръцете му треперели.

Но това са на Сашка глупостите. Баща му да не е крал кокошки случайно!

Но цялата вина си е в Хитлер, разбира се. Само в него. Във войната. Баща му беше казал веднъж: „Всичко ще се пише за сметка на войната“.

Ще се пише то.

Как ще се пише?

На един пионерски сбор Юлия Николаевна им беше говорила:

— Нима ще може да се прости войната? Да се забрави? Нима ще можем да задраскаме от живота си гибелта на вашите братя и бащи? А Зоя Космодемянска — как ще я забравим? А Олег Кошевой? А Александър Матросов?

Не и не! Глупав въпрос! Направо смешен! Хорала са си дали живота, а ние да ги забравим… Никога!

Но тук нещата са по-прости. Хората се борят, загиват — всичко е ясно. А това — майка му отишла на работа в магазина, за да може Катка да продава бонбони на черно; баща му продава картофи, взима пари за ухапания му задник — все едно че го продава него, Михаска; и тези лъжи, без да им мигне окото — и това ли е от войната?

Михаска духа горещия чай, гледа стената през тънката пара, която се вдига над чашата, и му се струва, че стената се люлее.

Баща му сякаш го чува.

— Сега какво ще правим? — замислено пита той, а клепачът му пак играе.

— Ще вървим в милицията — тихо отвръща майка му.

— Да не си луда! — избухва внезапно баща му.

Михаска си гледа в чашата. Ах, как се люлее стената. Сега изведнъж — хряс! — и пред тебе чисто небе. Покриви. Прохладен вятър.

— Това значи веднага да влезеш в затвора! — крещи баща му. — Съгласно Наказателния кодекс!

С крайчеца на окото Михаска вижда как майка му си мачка кърпичката. Мълчи. Няма какво да му каже. Ето, везната отново се полюшна. Стрелката се движи. Накъде?

Майка му мълчи.

Баща му става и отива до раклата. Ключето щраква в катинара. Шумолене на пари.

— По дяволите! — казва баща му. — Ще я пуснат. Ще дам на дъртата петстотин рубли. Катка ще я пуснат, ако поеме вината. Тя е непълнолетна.

Михаска гледа майка си. Прегърбена, свита, спаружена пред чая си. После гледа баща си. Ръцете му треперят, като че е крал кокошки.

— Страхливци! — спокойно, прекалено спокойно изрича Михаска. — Предатели! — казва той и вижда как баща му и майка му се свиват, стават съвсем мънички. Говори, но гърлото му пресъхва. Говори, а в гърлото му нещо къркори… Задъхва се и накрая изрича: — Разузнавач!…