Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (81)

Бевърли Хилс, 1986

Максим продължи да барабани по стъклената врата.

— Пусни ме! — крещеше той.

Стъкленото крило вляво от него се раздвижи. Алисия стоеше там с едно малко момче, облечено в джинси и със светлоруси коси, падащи на челото му. Максим не обърна внимание на жената и детето. Цялото му съзнание беше обсебено от едрия мъж, чиито сиви очи бяха приковани в него.

Максим свали очилата си. Никога през своя живот не беше изпитвал такова огромно сътресение. Този брадат мъж с дълги крака, обути в кадифени панталони, с навити до лактите ръкави на памучната риза, откриващи силни мускулести ръце, русата коса, потъмняваща към корените, този мъж не можеше да бъде просто по-възрастния му брат, под чието въздействие той беше израсъл. Неговият брат бе купчинка бели кости под един мраморен кръст в градината на малката къща с широка веранда — здравния център на Хеп. Той самият беше избрал мрамора и бе поръчал да гравират простия надпис

ХАРВАРД КОРДИНЪР

роден ЛОС АНДЖЕЛИС, КАЛИФОРНИЯ, 1938

починал ЗАИР, 1980

Като признание за любовта си — и като покаяние — той бе предприел дългото и трудно пътешествие с надгробния кръст, за да види лично как го забиват в богатата на хумус африканска земя.

— Хей… — прошепна той.

— Хей, хей.

Това беше поздравът, с който неизменно се бяха поздравявали, когато се разминаваха в коридорите на началното си училище, и който никога повече след това не бяха използвали.

Хеп закуца напред.

Максим направи стъпка напред. Ръцете на Хеп го обгърнаха и той го прегърна на свой ред, изпитвайки чувството за родова принадлежност — най-първичното чувство — да бъдеш частица от едно общо цяло. Той усети влагата по брадясалата буза на Хеп и собствените му очи също се просълзиха.

— Тате — крещеше възторжено момченцето. — Тате! Това ли е моят чичо?

Останалите в патиото стояха вкаменени като восъчни фигури, втренчили очи в прегърналите се мъже. И изведнъж при детския въпрос и тримата оживяха.

Бет потъна обратно в креслото, притиснала ръка към шията си. Нанесеният по лицето й руж изпъкна като петна по обезкървените й бузи. Притискайки ръка към стомаха си, Бари изтърва лулата си и тя издрънча върху каменните плочи на двора. Шокът от видяното бе толкова внезапен, че се стовари върху него с агонизиращата болка на пробита язва. Как бе могъл братовчед му, когото той бе боготворял и на когото бе завиждал, който го направи рогоносец, да се върне в света на живите? ПД се прекръсти и неясен стон се изтръгна от гърдите му. После отново се прекръсти.

Братята се дръпнаха един от друг, като Хеп изтри с пръсти очите си, а Максим издуха носа си.

— Хеп, ние те мислехме за мъртъв… — прошепна Бет, все още с притисната към шията длан. — Всички си мислеха…

— Не исках да ви причинявам такова сътресение — каза Хеп. — Но така и не можахме да измислим по-лек начин…

— Тате! — Детето тропна с маратонки по каменната плочка.

— Да, Рос, това е чичо ти Максим. Максим, този нетърпелив млад господин е нашият син, Рос. — Той разроши развълнувано косите на момчето. Детето се дръпна ухилено настрани. И в този вълнуващ момент, въпреки бледорусите си коси и сини очи, той силно заприлича на починалия си дядо Дезмънд Кординър.

— Много се радвам да се запозная с теб, Рос. — Все още блед, Максим протегна сериозно ръка и раздруса тази на момчето. — Но се налага да ми окажеш помощ. Никога по-рано не съм имал племенник, така че ми кажи какво трябва да направя.

— Заведи го в Дисниленд, глупчо!

Възрастните избухнаха в смях и напрежението спадна.

Хеп обви с ръка талията на Алис и я придърпа към себе си.

— Да ти представя съпругата си, Алис.

— Това вече го разбрах. — Максим я прегърна. — Добре дошла в добрата част на рода.

Братовчедите на Хеп го наобиколиха; целувките на Бет оставиха следи от бледото й червило по лицето му; ПД го заудря по гърба, после и той го разцелува; Бари дълго време разтърсва ръката му.

Гласовете им се извисиха.

— Не мога да повярвам, направо не мога да повярвам. Ако бедните леля Розалинд и чичо Дезмънд бяха живи — и Ървинг — да ни видят.

— Та това е чудо, Максим! Истинско чудо!

— Думите са безсилни — чудото става реалност.

Голям бял облак затули слънцето; градината загуби багрите си, а басейнът с форма на сърце се покри от мътна пелена.

— Хайде, Рос, да се прибираме вкъщи — каза Алис, придружавайки думите си с подбутване по гърба.

— Още не си е изял закуската, Алис — обади се Хеп.

Бари изчака вратата да се плъзне зад тях и запита:

— Трябва ли да използвате псевдоними?

— Ние използвахме — каза Хеп. — Но Алис си е нейното истинско име.

— Алиша — измърмори Бари.

— Бари, винаги е било Алис — каза той. — А Хуанита е нейна кръвна сестра.

— Хуанита е със същото презиме, но родството свършва дотук; тя дойде да работи при нас, когато бяхме във Франция — запротестира Бари. Но после под съчувствения поглед на Хеп той поруменя и избъбри — Алисия… Алис никога не ми каза.

Максим си пое дълбоко дъх, сякаш принуждавайки се да говори.

— Хеп, спри ме, ако греша някъде, но нали времето на завръщането ви беше обусловено от резултата на последния мач: рак — Ланг 1:0?

Бет, Бари и ПД преглътнаха с голямо усилие, избягвайки да се гледат в очите. Също като Максим всеки един от тях преживяваше отново сцената на предателството, когато Ланг ги беше подплашил да зарежат разследването около смъртта на Хеп.

Хеп приседна върху един от ръждясалите градински столове; болният му крак стърчеше пред него.

— Точно това имахме предвид — каза той, пренебрегвайки внезапната промяна в общото настроение. — Благодарение на смъртта на Ланг успяхме да се съберем тук. — Той накратко им разказа за участието на Ланг в така наречения нещастен случай, как другият човек загинал в джипа и сетне бил заровен като Хеп Кординър, докато той се превърнал в Адам Стивънс. Той потупа изпънатия си крак. — Докато ме шиеха в Швейцария, Алис ме откри.

— И двамата се криехте в Европа? — запита Бет с внимателен и грижовен глас. Ръцете стояха напрегнати в скута й.

— Не, ние се върнахме, преди да се роди Рос. Живеем в Северна Каролина. Част от къщата сме я превърнали в училище за децата на фермерските работници. С всичкото това местене от ферма на ферма те не успяват да получат кой знае какво обучение.

— Наистина перфектно. — Усмивката на Максим бе придобила съвършената пластичност. — Ти, с дълга роба и протегнати ръце призоваваш невръстните деца в скута си.

ПД скочи на крака.

— Затваряй си устата, Максим!

— Това беше един братски дълг — каза Максим. — Аз никога не говоря лошо за мъртвите.

— Наистина една забележителна концепция — изрече извънредно учтиво Бари, докато приготвяше лулата си. — Как стигнахте до тази идея?

— Всъщност идеята беше на Хуанита; тя поддържаше къщата, докато ни нямаше. Навремето двете с Алис не са получили добро образование; по цял ден превивали гръб по нивите на разни богати чорбаджии калифорнийци.

Бари за миг беше изкушен да го опровергае със забележката, че фамилията Лопес водела охолен живот в Ел Пасо, но в последния момент промени решението си.

— Когато се върнахте, не бяхте ли загрижени, че Ланг може да ви открие? Добре знам, че трудно може да се скрие човек със самоличността на Алиси… на Алис.

— Тя навсякъде признаваше, че си приличат — каза Хеп.

Стъклената врата се плъзна встрани и Алис застана на прага.

Беше измила грима на Алисия дел Мар. Със завързана на тила коса, бял гащеризон и маратонки се виждаше ясно, че далеч от кварталите на богатите и известните лесно можеше да мине за неин двойник.

Тя хвърли поглед към Хеп и той се усмихна.

— Ще се радваме много — каза тя, усмихвайки се — да останете с нас на обяд, ако можете, разбира се.

— Това е обяд, който не бих пропуснала за нищо на света — каза Бет, но лицето й остана особено напрегнато и замислено.

Телефоните в къщата още не бяха свързани, така че тя отиде с ПД и Бари до ролса на ПД, който единствен беше с мобифон, да отменят всичките си ангажименти и срещи.

Максим остана в патиото, с преметнати един върху друг костеливи крака, а петата му нервно подскачаше.

— Защо се върна всъщност? — запита той.

— По две причини. Алис иска да продаде къщата. Аз исках да се видя с вас… и другите.

— Ти явно си наясно, че ние знаехме за твоята, а-а, смърт, не беше нещастен случай, но Ланг ни заплаши да се откажем от разследването.

— Да, Алис ми каза. Така че ти и останалите можете повече да не се притеснявате.

— И ти дори веднъж не си ни обвинил? Наистина си предопределен да носиш дълга роба.

— Максим, повярвай ми, в началото бях направо потресен. Всъщност мина повече от година, преди да почна да разсъждавам нормално за теб или другите без всякакви безмилостни закани за разправа. — Той повдигна рамене. — Днес ми е толкова хубаво, че сме заедно.

— Така съм искал Ланг да си получи заслуженото, Хеп. Повярвай ми, бих дал всичко, само и само да мога да го видя изгнил в затвора поне няколко живота подред. Но аз бях такъв пъзльо… такъв страхливец.

Облакът бе отминал и безпощадното декемврийско слънце очертаваше хлътналото лице на Максим.

— Не мислиш ли, че и аз си имам грехове, Максим? Господи, как ми се искаше да се върна за погребението на татко… и на мама също.

— Тя поне си отиде докато спеше.

Хеп притисна пръсти към челото си, за да прикрие дълбокото изражение на нещастие, изписано върху него.

След минута мълчание Максим каза:

— Значи накрая ти все пак се ожени за Алисия… за Алис. — После въздъхна дълбоко. — Още едно угризение на съвестта. Не бях винаги най-добър към нея. Тя знаеше прекалено много за мен и пак остана почтена докрай. Разказа ли ти… за мен?

— Да — каза Хеп, привеждайки се да стисне ръката на брат си. — Максим, за мен това няма абсолютно никакво значение и никога няма да има… само дето ми е много мъчно, че се е налагало толкова дълго да се криеш.

 

 

Едрата чернокожа готвачка, която бяха наели от агенцията за този ден, беше много заета с приготвянето на храната, така че Алис помоли Бет да й помогне със слагането на масата. Докато измъкваха сребърните прибори от рафтовете в стаята на иконома, Алис запита:

— Как е Джонатън?

Ръцете на Бет потръпнаха и в страха си да не изтърве блестящите порцеланови чаши тя ги притисна към гърдите си. Дошъл беше моментът, от който се бе страхувала най-много.

— Той е на училище — изрече студено тя. — И ако си се върнала, за да ми го отнемеш, трябва да знаеш, че ще използвам и последния цент, оставен ми от Ървинг, за да го задържа.

— Бет, когато подписах онзи документ, с който го давах на теб, искаше ми се да умра. Но аз чувствах, че това беше най-правилното решение. И все още го чувствам по същия начин.

Бет погледна бившата си снаха с подозрителен поглед.

Алис блъсна въртящата се врата, водеща към трапезарията.

— Настина ли мислиш, че бих искала да разруша живота му? — запита тя спокойно. — Просто се интересувам какво прави, Бети, и това е всичко.

Бет остави съдовете върху кухненския шкаф.

— Не исках да ти крещя. Но от мига, в който получих писмото ти, започнах да изпитвам ужасен страх.

— Нямаше нужда. Ти си неговата майка.

Алис се усмихваше, ситни бръчици се бяха оформили под сините й очи.

Още докато ядяха пилешката салата и ягодовите торти, Нашата Стара Банда незабелязано и за самите тях се отпусна и се впусна в спомени за детството си, протекло в така наречените златни години на Холивуд: партитата с Джуди Гарланд, Боги и Бейби, Едуард Дж. Робинсън, Хари Джеймс и ловджийския му рог; припомниха си вечните интриги в студиото, които навремето са били въпрос на живот и смърт, а сега изглеждаха повече от смешни; митологизираха собствените си лудории и гафове. Рос, напълно отегчен от тях, се оттегли да гледа телевизия в стария кабинет на Бари. Възрастните ръкомахаха над кафетата си, прекъсвайки всяка реплика с думите: А помниш ли…? Смехът вече не беше принуден, любезността към Хеп бе отстъпила място на старото отношение, което имаха към него.

Към четири и половина следобед, когато гостите се надигнаха да си тръгват, дълбоката фамилна рана беше почти зараснала.

— Не бях прекарвала така хубаво от детските си години — изрече развълнувано Бет. — Хайде утре всички у нас на вечеря.

Всички хорово изразиха одобрението си.

— Алис, утре двамата с Хеп трябва да доведете и Рос — изрече Бет с еуфорична усмивка. — Страшно ми се иска да го запозная с братовчед му Джонатън.

Хеп изпрати роднините си до колите им. Групата води още петнадесет минути оживен разговор, преди да могат да се разделят до следващия ден, прегръщаха се един друг с топлина, съвсем различна от онова тягостно напрежение между тях само преди няколко часа. Хеп остана на предните стъпала, махайки на колите, които една по една се изтегляха и изчезваха по стръмната криволичеща улица.

Алис не излезе да ги изпрати. Откъм кабинета долитаха фалцетовите гласове, принадлежащи на рисуваните персонажи, но тя не отиде при Рос. Вместо това седна върху дивана и се загледа в здрача, започнал да покрива стените на каньона.

Хеп се върна и приседна в полумрака до нея.

— Съгласна ли си утре да идем на вечеря у Бет? Нали няма да се разстроиш, като видиш Джонатън?

— Ще бъда потресена. Но пък от друга страна, ще бъде още по-лошо, ако не го видя.

— На обяд ти непрекъснато ни наблюдаваше.

— Мислех си за сватбения обяд във Фабуладор. Тогава имахте блясъка на богове.

Той се усмихна.

— Не преувеличаваш ли?

— Ни най-малко. Няма друг начин, по който да се опише как блестяхте в очите ми. Твоят баща беше шеф на Магнъм, на ПД — известен режисьор, Бари и Бет — студенти от световноизвестен колеж, за Максим да не говорим… Усещах се като някакъв боклук в най-добрата си, червената рокля.

Той се усмихна.

— Каква рокля. Господи, любов моя, каква рокля само беше!

— До този момент не бях имала по-хубав тоалет. Но аз все пак съзнавах, че тя беше най-малко подходяща за носене в компанията на богове. Хеп, през всичките онези години, докато бях женена за Бари, нито за момент не ме напускаше чувството, че съм приета в семейството с изпитателен срок.

— Дори и след като направи главозамайваща кариера?

— Едва днес се почувствах истински Кординър.

— Та ти блестеше много повече от нас всички, взети заедно. — Той се пресегна за ръката й и пръстите им се сплетоха. — Сега, след като Ланг вече го няма, ако искаш, пак можеш да станеш Алисия дел Мар.

— Онова момиче вече го няма. — Алис направи пауза, после добави. — Но не казвам, че от време на време не ми липсва.

— Понякога и аз имам чувството, че ми домъчнява за отишлия си Харвард Кординър, знаменития режисьор.

Той се протегна назад за електрическия ключ.

Лампите светнаха и двамата примигаха, после се усмихнаха със задоволство един на друг. И двамата си мислеха за деня, който щеше да последва утрешния, когато щяха да се завърнат към общия си живот, оставяйки след себе си в миналото всичко с изключение на неотделимото — семейните връзки, спомените, старите мечти.