Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (76)

70

След операцията спа до полунощ. Когато се събуди, видя, че някой бе обвил памучна кърпа за ръце около лампата върху нощното му шкафче. Непроницаемите черни сенки в дъното на тясната стая му напомняха за тропическата гора в нощта на официалната му смърт. Той извърна поглед. Остър дъх на антисептол се носеше от бинтованите му ръце. Левият му крак беше положен в шина, висяща във въздуха посредством система от колела и въжета.

Деликатната операция, направена на пострадалото ляво коляно от същия хирургически екип, оперирал го два пъти преди това, бе продължила почти пет часа. И дълго преди последния шев, гърбът го беше заболял непоносимо, въпреки наркотичната смес, вливаща се във вените на ръката му.

Беше все още упоен, макар и да не го съзнаваше. Един разум в нормално състояние може да възкреси в паметта си милиарди впечатления.

Неговият обаче през цялото време дълбаеше около една подробност. Внезапната поява на Алисия върху пътеката. Красотата й. Нейната бледост — откъде идваше тази пепелява бледост? Той не можеше да съобрази със замъгления си мозък, че тя, която го считаше за мъртъв, щеше да получи шок, виждайки го жив.

Беше прекалено упоен, за да усеща болката в крака си, но обездвижването го дразнеше и той реши да промени малко положението си.

Сенките до прозореца внезапно оживяха.

— Ти се събуди — каза Алисия, привеждайки се над желязното легло. Смътната светлина запали златни искрици в очите й.

Присъствието й го успокои и той се усмихна.

— Удобно ли се чувстваш? — запита тя.

Разсъдъкът му за миг се размъти. За нея е опасно да бъде тук — помисли си той, — кажи й да си ходи.

— Трябва ми санитарката.

— Кажи ми какво ти трябва, за да ти го донеса.

— Благодаря ти, но имам нужда от подлога — излъга той, изпитвайки меланхолична гордост, че думите му, макар и слаби, едва чути, прозвучаха по британски гордо и независимо.

Тя излезе да потърси нощната санитарка. Далеч още преди да се върне, той вече спеше. Въртеше се неспокойно, обхванат от кошмари. Ампутират крака му. Не, той е в болницата Маунт Синай и режат крака на Алисия.

* * *

Отвори очи в мътната светлина на утрото, процеждаща се през щорите. Огледа се за Алисия, но видя само познатите стени, трите крещящи репродукции на Ангадин, малката дъбова масичка, на която сервираха храната му. (Бяха го окуражавали да използва голямата и блестящо осветена трапезария, където местни младежи с червени костеливи ръце, показващи се между белите памучни сака и белите памучни ръкавици, сервираха обяда и вечерята. Неизменният му отказ, поне така считаше той, беше възприеман като желание за усамотение, нещо напълно обикновено в Шато Нойшател.)

Усещаше устата си като натъпкана със суха вълна. Той натисна бутона на звънеца. Съсухрената сестра с момичешката усмивка се появи на прага. Първо вдигна щорите и после му наля вода.

— И така, мистър Стивънс, вие сте приятел със знаменита холивудска звезда.

Омаята му изчезна като издухана от вятър. Той мигновено прецени ситуацията.

— Напомня малко на Алисия дел Мар, нали? — каза той. — Но се казва Холистър.

— Да, с това име се представи — Холистър.

Потвърждението изкриви сбръчканата й уста в разочарована гримаса.

— Много е красива. Нали знаете, тук понякога идват актьори и политици, които се представят с други имена.

— Хайде, знаете, че моряци като мен не могат да познават филмови звезди.

В Киншаса Арт беше открил една жена, която беше специализирала в изработването на фалшиви документи за самоличност — истински Рембранд в подправянето на документи, и от няколко месеца насам той беше Адам Стивънс, американец, втори помощник-капитан на Арго Прайд, нефтен танкер, който плаваше под либерийски флаг. По време на буря в Средиземно море корабът бил обхванат от пожар. При потушаването му Стивънс пострадал лошо.

— Искате ли още вода? — запита сестрата.

— Не, благодаря ви. Тя тръгна ли си?

— Тя е във фоайето, почива си.

— Още не съм за посетители.

Пъхна термометър в устата му и тънките сбръчкани пръсти го сграбчиха за китката.

— Пациентите със семейства или с приятелски писма се възстановяват най-бързо — изрече сестрата с мекия си гърлен английски. — А тези, които нямат контакти с външния свят, имат много бавен напредък. Хубаво нещо е човек да има посещения.

Извадиха термометъра от устата му.

— Вчера операцията продължи много дълго — каза той. — Сега имам нужда единствено от почивка.

Докато му измият лицето и срешат брадата и косата, той на няколко пъти повтори, че ще се справи по-бързо, ако не го закачат.

— За днес лекарите са ви предписали да погълнете повече течност — беше единственият коментар от страна на сестрата.

След като изпи чаша сок от кървавочервени портокали — яркият пурпурен цвят никога не му се беше струвал естествен — и изпи топлия си шоколад, той задряма.

 

 

Събуди го поскърцването на вратата.

Когато Алисия влезе, той изпита неволен пристъп на облекчение, че тя е още тук. След по-малко от секунда вече кроеше планове как да се избави от нея.

— Сега вече имаш по-човешки вид. — Тя се усмихна и докосна очертанията на брадичката му. — Брадата ти ми харесва, макар че е по-тъмна, отколкото съм предполагала. Четината ти беше толкова светла, че никога не успявах да я забележа. Само се драсках о нея.

При това напомняне за преживяни интимности, той покри с ръка устата си, имитирайки прозявка.

— Тъкмо бях задрямал. Сестрата не ти ли каза, че не съм още за посетители?

— Не, тя ми каза, че лекарският състав бил на противното мнение. Сега направо ликуват, че вече си имаш дружка.

— Предполагах, че правото на уединение е едно от главните предимства на Шато Нойшател или поне на мен така ми бяха представени нещата.

— Така представени — повтори тя с онази игрива палава усмивка, която буквално го разтапяше. — Ти си ядосан.

— Не, просто съм уморен.

— Този твой свръхучтив тон означава, че всеки миг си готов да избухнеш.

— Може би не съм се изразил достатъчно ясно?

— О, ти беше повече от ясен. — Усмивката й изчезна и в този миг го прониза чувството за невъзвратима и дълбока загуба. — Не искаш да бъда около теб. Но не мислиш ли, че е по-добре от време на време да ми крещиш, вместо да дремеш?

— Това е една възможност — каза той.

— Името е друго, иначе всичко останало си е все същото. Продължаваш да воюваш, като ставаш все по-учтив и по-учтив.

Той се повдигна на лакът с усилие, което прониза целия му ляв крак.

— Защо, по дяволите, не се махнеш от живота ми?

В предишните времена тя просто щеше да му се сопне в отговор. Сега обаче устата й потрепери и тя се смъкна в стола си. Косата покри лицето й, когато се приведе напред и заплака. Приглушените й хълцания се врязаха в душата му и той призова цялата си воля, за да не се разреве и той. Кракът му запулсира в шината.

Алисия избърса очите си и издуха носа си.

— Съжалявам — каза тя. Гласът й бе загубил музикалната си мелодичност. Звучеше остаряла, победена.

— Не исках да ти крещя — каза той спокойно. — Но аз наистина бих предпочел да бъда сам.

Тя кимна.

— Това мога да го разбера. Аз съсипах всичко — живота ти, кариерата…, а с пристигането си тук станах причина пак да оперират крака ти.

— Заслугата за съсипването на живота ми и така наречената кариера си е лично моя. Колкото до крака, сакатите хора като мен нямат работа в планината в дъждовно време — той направи пауза, събирайки още сили. — Но това е моят шанс да започна отново един нов живот.

— Заради Ланг ли се тревожиш?

Той тъкмо дърпаше металния прът в усилията да премести крака си.

При въпроса й хватката му се разхлаби и той падна обратно в коравото легло.

— Той наистина вярва, че ти си погребан в двора на здравния център.

— Така ли?

— Да, сигурен е, че си мъртъв.

— Аз знам, че той се опита да ме премахне, но как можеш ти да знаеш това?

— Той ни каза.

— На вас?

— На Бари, Бет, ПД, Максим. И на мен.

— Искаш да кажеш, че Робърт Ланг седна на масата с вас петимата и потвърди пред всички вас, че е организирал убийството ми?

— Не беше точно така. — Тя сведе поглед към навлажнената кърпичка, която държеше в ръката си. — Аз… имах… е, нещо като видение за теб на мемориала… знаеш ли, че направиха мемориал за теб на осма сцена и после показаха Баобаба?

— Четох нещо такова. Но какво искаш да кажеш с това видение за мен?

— Не ми се смей, но те видях там. Изглеждаше точно така, както изглеждаш сега. С брада. С бяло скиорско яке. Искам да кажа, че беше толкова реален, че аз наех детектив. Точно тогава Ланг ни извика. Знаеше, че някой провежда разследване, но не беше сигурен кой го финансира. Беше успял да свие кръга до нас петимата. И нареди да спрем.

— Нищо не мога да проумея.

— Ланг вече беше бесен, че филмът е надхвърлил бюджета, и стовари цялата вина върху теб, особено след като го нокаутира. Но ПД твърди, че всъщност статията на Бари, излязла в Ню Йоркър е основната причина. Ти сигурно не си я чел, нали? Е, в нея пише, че ти си пръскал парите на Ланг с две ръце. Ланг се почувства така, сякаш си го превърнал в обществено посмешище.

— Ясно ми е защо Ланг се опита да ме премахне. Това, което обаче не мога да разбера изобщо, е защо ще намесва и вас в тая работа.

— Това беше предупреждение. Като съобщи как точно си загинал, той ни подсказа, че ако някой от нас се опита да разнищи работата, един или всички ще си го получат по същия начин.

— Значи така ме откри? Чрез детектив?

— Аз бях във вилата в Беладжио — каза тя. Това обясняваше нещата.

— А Максим? И другите? Какво направиха, след като го чуха?

Тя повдигна рамене.

— Нищо? — запита той.

— Помислиха, че си мъртъв.

— Господи! — Той направи горчива гримаса. — Смачкаха ме като муха и никаква реакция от тяхна страна?

— Те нямаха никаква причина да не повярват, че си мъртъв. А Ланг е много опасен.

— Защо не опитаха по законен начин да проучат нещата?

— Хеп, те бяха като смазани. Особено Максим. Беше станал неузнаваема развалина, когато се случи това.

Вълна на отчаяние го обгърна от всички страни. Притисна се дълбоко в матрака, дишайки бързо и плитко, докато успее да се съвземе.

— Четох за малкото ти момиченце — изрече неловко той. — Трябва да е било ужасно.

Мускулите на бузите й се стегнаха и той за миг се уплаши, че тя отново ще се разплаче, но Алисия каза спокойно.

— Бебето също не е мъртво. То е малко здраво момченце и е при Бет и Ървинг.

— Твоето бебе?

— Те го осиновиха.

— Ти се отказа от бебето си? — запита невярващ той.

— Така животът му ще е по-добър.

— Заради развода ли?

— Не мога да говоря за това.

— Но ти го желаеше… желаеше го толкова много. Просто не мога да разбера…

Тя го прекъсна, тръгвайки към вратата.

— Не трябваше да идвам тук — каза тя. — Наистина съжалявам много, че създадох такива сътресения в живота ти. Но просто бях такава. Никога не знаех кога да се разделя с даден човек. Но аз се уча, уча се бързо. — И тя се усмихна.

Дълго, след като вратата беше затворена, пред очите му беше тази отчаяна малка усмивка.

Прекара целия разговор през паметта си, приемайки, че тя е била напълно искрена с него. Беше признала, че го е обичала до такава степен, че е решила да го търси с всички средства дори и когато бе изглеждало невъзможно да го намери, дори и когато собственият му брат и братовчедите му се бяха уплашили от опасността, тя беше упорствала.

Няма ли най-сетне да се махнеш от живота ми?

Как бе могъл да й крещи в лицето? Той напълно заслужаваше онази връзка с кучка като Уитни; напълно заслужен бе бракът му с Мадлен — блондинката, усмихнатата, свръхобщителната Мадлен.

Помисли си за Ланг и се запита какви са шансовете на убийците му, дали няма да продължат вендетата си и след смъртта на жертвата си. Вероятно никакви. Особено ако убитият не натрапва присъствието си.

Той размърда ранения си крак на инч и му хрумна, че не беше разказал на Алисия как бе успял да се спаси от нещастния случай. Тази празнота изглежда оставяше една отворена вратичка за завръщането й.

Тя ще се върне — помисли си той.

Когато сбръчканата сестра вкара количката с вечерята му в стаята — каша и чай, — до приборите лежеше бял плик.

Пулсът му внезапно се ускори, но той имаше воля да изчака сестрата да излезе от стаята.

Изписаните печатни букви го разтърсиха дълбоко. Преди много години, при една от срещите им в един долнопробен холивудски мотел, Алиша му беше признала, докато го бе галила по окосмената гръд, че по времето на нередовното си обучение не бе успяла да се научи да пише ръкописно.

Но каквото и да беше емоционалното съдържание на текста, почеркът беше ясен и четлив. Той прочете няколкото реда само с един поглед.

Беше голяма грешка от моя страна да ти се стоваря на главата. Ако бях прекъснала връзката ни преди години, и двамата сега щяхме да сме по-щастливи, и никое от тези мръсни неща нямаше да се случи.

От друга страна, аз съм толкова щастлива да разбера, че ти си (малко или много) ДОБРЕ. Ти си най-порядъчният, най-щедрият човек, когото някога съм познавала.

Нека имаш щастлив живот и прави всичко онова добро, на което си способен.

Сбогом и нека Бог те пази.

Той стисна писмото в ранената си ръка и се обърна към стената. В главата му, изтрезняла от упойките, се въртеше една мисъл — тя го напускаше завинаги!