Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (55)

50

Дълбокият мрак на небето се пропукваше от запад в сребърна ивица, убиваща с блясъка си огромните звезди. Линията на хоризонта стана видима и в един момент вече съвсем отчетливо можеше да види силуетите на върволица слонове.

Изправена до мрежата против комари, служеща й за прозорец в палатката, Алисия наблюдаваше бързия ход на зората. Никога не бе и предполагала, че ще бъде завладяна до такава степен от панорамата на Африка. Тя не беше сред горещите любители на природата. Десетте години нечовешки труд по полетата под открито небе бяха оставили своя тежък отпечатък в душата й. И все пак върху девствената земя на резервата Масаи Мара, явяващ се естествената граница на Кения с огромния Серенгети, тя често си представяше, че е изхвърлена в невъобразимо отдалечените епохи, когато човечеството още не е било изправено на два крака. Нощите бяха загадъчно кадифени, дните огромни, с чисти и безгранични пространства. Гъвкавите и източени лъвове бяха коренно различни от събратята си в зоологическите градини; същото се отнасяше и до слоновете, жирафите, стадата от пъргави зебри, стотиците разновидности антилопи, великолепното изобилие на феерични птици.

— Мис Алисия, душът е готов — обади се напевният глас на Сара зад нея.

Договорът на Алисия съдържаше и клаузата, че тя има право на лична прислужница за сметка на компанията, така че Сара, наета в Найроби, бе заместила Хуанита.

В дъното на палатката се намираха две легла. Само едното бе използвано. През изминалите осем седмици, откакто Алисия беше в Африка, Бари бе останал в имението, завършвайки Шпионина. По цял ден се разправяше с шумни работници и намираше време да й изпраща многословни оправдания за продължаващото си отсъствие — явно нямаше намерение да я посети в Африка.

Чехлите на Алисия зашляпаха по издигнатия над земята дървен под на палатката и по двете външни стъпала, към едно обградено с брезент пространство, осветено от керосинова лампа. Близо до обградените с шестфутова ограда от гофрирана ламарина душове бяха застанали двама млади чернокожи мъже в шорти, цвят каки и фланелки, щамповани с надписа Баобабът.

— Джамбо — поздравиха двамата в хор.

— Джамбо — отвърна тя, добавяйки — Асанте сана.

За разлика от повечето служители на компанията, Алисия бързо бе научила най-необходимите фрази на суахили. Джамбо означаваше здравей, а асанте сана — благодаря ви много.

Тя се вмъкна зад ламаринената ограда, смъкна хавлиения си халат и го метна върху гофрираната ламарина. По планинските части в страната нощите бяха хладни и кожата й настръхна. Отговорниците за банята бяха подгрели водата върху кухненските огньове, преди да я излеят в издигнатите над главата й варели.

Тя дръпна връвта, за да пусне горещата вода през една разкривена цедка, и изпита удоволствието от приятната топлина и ароматичния сапун. Гърдите й бяха леко наедрели и подкожните вени отчетливо се виждаха. Коремът й леко изпъкваше между тазобедрените кости. Тя побърза да се успокои с мисълта, че дори и Хеп не бе се усъмнил.

Докато я нямаше, в палатката й бяха донесли препълнен поднос с храна. Главният готвач, стар неин почитател, лично приготвяше закуската й, но нищо не беше в състояние да го разубеди да не й сервира кенийски яйца със силен аромат, ярки жълтъци и парчета бекон. Тя отмести металния похлупак и взе малко плодове от огромната купчина манго, папая и ананас.

Чергилото на палатката се отметна встрани. Влезе Бет с чаша кафе. Беше облякла безукорно изгладен костюм за сафари и шапка каки с широка периферия, украсена с перо от орел рибар. Деликатният й нос беше подпухнал и зачервен, клепачите — изгорели от слънцето, а по голите й ръце се открояваха безброй лунички. Макар че никога не напускаше палатката си без шапка и дебел слой крем против изгаряне, екваториалното слънце бе оставило своя безмилостен отпечатък върху бледата й кожа.

— Лъвовете оставиха ли те да спиш? — запита тя.

— Лъвове ли? Какви лъвове? — отвърна Алисия, която бе потънала в непробуден сън още на минутата, в която Хеп бе напуснал палатката й.

— Лъвовете, с които е известен Масаи Мара, лъвовете, които реваха до четири часа сутринта — каза Бет.

— О, тези лъвове ли? Не, не съм ги чула. Но аз, Бети, съм звезда, а на звездите им се полагат звуконепроницаеми палатки.

Бет се изкикоти, после притисна пръсти към слепоочието си. Нервните окончания зад очните й ябълки бяха започнали да вибрират; пулсиращата болка щеше да се яви всеки момент.

Африка беше възмездието на Бет.

Тя едва изтърпяваше ярката слънчева светлина. Ненавиждаше безграничния простор на саваната. Навъртащите се около лагера диви животни я подлудяваха. А що се отнасяше до нощите… Никога дори и не бе си представяла, че може да има нещо по-враждебно от изпълнените с хищници нощи. Двете с Алисия обикновено вечеряха на дървената маса пред палатката на Хеп и Максим, далеч преди девет и половина. Когато генераторите спираха и мракът обгръщаше целия лагер, Бет вече подбутваше нетърпеливо Алисия към техните палатки. Тя вървеше малко пред Алисия, стиснала дръжката на прожектора си като полицай във филм. Вмъкнеше ли се в палатката и дръпнеше ли ципа след себе си, нищо не беше в състояние да я изкара отвътре до сутринта, дори и настоятелният призив на подутия й до пръсване пикочен мехур.

През осемте седмици, прекарани до този момент в Африка тя не бе спряла да се тревожи за здравето на Клари; веселите писма от Ървинг, които пристигаха на адреса на Харвард Продакшънс, не успяваха да разсеят тревогата й.

Въпреки всички местни неудобства и майчински терзания тя нито веднъж не се реши да си тръгне.

На пръв поглед нямаше повод за тревога. По време на снимките Хеп и Алисия демонстрираха единствено професионализма си. На масата, където се хранеше ръководният екип на филма, те се държаха дружелюбно и никога не сядаха заедно. Но това не означаваше, че не бяха възобновили връзката си, Бет беше сигурна в това. Както беше сигурна и в това, че в мига, в който напуснеше резервата Масаи Мара, снаха й на минутата щеше да притича гола в палатката на Хеп.

Подозренията на Бет и полузабавното отхвърляне на опеката й от страна на Алисия би трябвало да изострят взаимоотношенията им. Вместо това обаче топлината между тях се бе увеличила и те бяха станали по-близки от всякога. Бет помагаше на Алисия при заучаването на репликите; заемаха си една на друга книгите, списанията, тревогите за Клари, споделяха мечтите си за успеха на новия роман на Бари, различни клюки и смях.

Пристигна и гримьорката, която също носеше кафе. Трите се разприказваха и продължиха разговора, докато през това време стилистката направи на Алисия прическа Помпадур.

Дойде и гардеробиерката, която палеше цигара от цигара.

— Алисия, май трябва да ти пристегна още корсета — изрече тя с цигара, висяща от устните й, а пожълтелите от никотина пръсти бързо се движеха да нагласят роклята от бяла органза.^[1] — Сара изобщо не си прави труда да стяга тази дяволия.

— Защо мислиш, че трябва да я карам да го прави? — запита Алисия и намигна.

— Пак ще трябва да местя тия кукички. Пак!

— Африка оправи апетита ми.

— Какво знаеш ти! — каза Бет. — Качила съм най-малко десет фунта.

В действителност тя бе отслабнала с три.

Един микробус вече чакаше Алисия и Бет се вмъкна след нея в него. Пътищата, които тръгваха от Масаи Мара, не бяха много, а в тяхната посока нямаше нито един. Автомобилът пътуваше през откритата местност сред облак жълто-червен прах. Стадо газели Томсън се втурна напред, белите им задници с релефни мускули за миг изпъкнаха особено отчетливо. Един от жирафите до акациевите дървета изви глава към тях, после цялото стадо се запъти бавно и грациозно да поскубе листа на по-отдалечено място.

От върха на един хълм успяха да хвърлят поглед към снимачната площадка. Алисия остана без дъх, както всеки път, от изключително кинематографичната гледка, разпростряла се пред взора й. Равната бежова савана, баобабът от заглавието с голите си клони, наподобяващи обърнати нагоре корени, самотната и гола каменна вила, на гърба на която се намираше конюшнята с обора, чието място уж беше в някое от предградията на средната класа в Лондон.

Това беше домът на Мели, чиято роля изпълняваше Алисия. Нейният стиснат баща, кореняк лондончанин, забогатял в Трансваал, бе дошъл в Кения с карта на минералните залежи, сочеща наличието на богати златни жили в долината Рифт. (Мели ще открадне картата, за да я отнесе на любовника си, Джейсън Матингли).

Микробусът се плъзна по склона сред лабиринтите от отпечатъци на гуми и хаосът в долчинката вляво от къщата изведнъж стана видим. Ландроувъри, джипове, микробуси бяха паркирани безразборно до трейлерите. Каубои и дресьори се суетяха около коралите, един помощник-режисьор вдигна мегафона си към цяла тълпа елегантни и високи морани — войници на Масаи, чиято коса бе почервенена с къна.

Микробусът спря до един трейлер, на чиято врата беше написано „Филмова продукция“.

Максим поздрави Алисия и братовчедка си, после вдигна вежди към един огромен сиво-чер облак.

— Този мръсник ще ни отвори работа — изрече той кисело.

— Това е сезонът на кратките дъждове, не знаете ли? — обади се кениецът с набразденото лице, който беше техният така наречен местен експерт.

— Слушай, през ноември или декември може да росне. — Максим имитира пискливия глас на кениеца. — От осем седмици, двадесет и един дена бяха дъждовни и ти наричаш тези дъждове кратки?

Междувременно се появи и Хеп. Умората бе издълбала лицето му, но спокойните му маниери вдъхваха сигурност.

— Значи трябва да снимаме, докато можем — каза той.

Съвсем младият втори помощник-режисьор, чиито риза и шорти вече бяха покрити с петна от пот, пробяга до един от трейлерите. Върна се след две минути.

— Мистър Камрън го масажират — докладва той.

Клиф Камрън бе поел да изпълнява ролята на Джейсън Матингли, след като Джак Никълсън и Робърт Редфорд бяха отхвърлили последователно предложенията.

— Няма начин — изсмя се кисело Максим. — Бягай и му кажи, че сме готови и само него чакаме.

Младият помощник-режисьор се затътри обратно към трейлера. След малко се върна и каза:

— Мистър Камрън каза да предам, че гърбът му е схванат и не може да се изправи. Масажистът се мъчи да размекне втвърдените участъци.

— В случай че си забравил — каза Максим, — ще ти напомня, че снимаме филм. Ти, като част от снимачния екип, получаваш щедро възнаграждение, за да си вършиш работата. В случая ще трябва да хванеш мистър Камрън за врата и да го домъкнеш на снимачната площадка.

Младият помощник-режисьор почервеня целия, сякаш щеше да получи апоплектичен удар.

— Мистър Кординър, аз не мога да домъкна…

— По дяволите, не можеш!

— Максим, моля те. — Хеп приглади назад косата си, която слънцето бе изрусило още повече. — Никой няма вина за това. Ако продължаваш да го викаш… помниш какво се случи вчера.

Предишният ден Клиф се беше чупил с Камео Ханауей, ситно накъдрената блондинка, изпълнителка на епизодична роля. Цял следобед двеста и повече холивудски снимачни работници и актьори, четиридесет и седем наети масайски статисти търпеливо чакаха, докато Клиф Камрън бъде „продухан“. Беше се върнал на снимачната площадка точно когато слънцето бе склонило на залез.

Алисия се прибра в трейлера с Бет.

Облаците се сгъстиха и потъмняха, докато разгледат новия Вог.

Час и половина по-късно Клиф лениво се измъкна от трейлера си. Светлокос, малко по-висок от Алисия, той напомняше за Апан Лад, филмовия идол от четиридесетте, но излъчваше свои собствени добродетели и чар.

— Здравейте, момчета — каза той. Съжалявам, че ви накарах да чакате, но проклетото му старо лумбаго не пита. Готови ли сте?

— Готови сме, Клиф — изрече спокойно Хеп.

Клиф тъкмо тръгваше към мястото си пред камерата, където брат му, негов дубльор, седеше и четеше броя на Варайъти от последната седмица, когато дъждът заваля на едри капки, набраздявайки внимателно гладката земя.

— Ама че проклетия, пак заваля — изруга Клиф. — Е, дано следобед да се оправи.

— Мистър Кординър — обърна се към него скриптерката с голямата шапка. — Тази сцена следва веднага след петдесет и трета, така че не може да имаме кал. Дори и дъждът да престане, пак не можем да снимаме.

— Брей, какви шибани задръжки — измърмори Камрън и леко затича през проливния дъжд към чакащия го джип мерцедес, който бе една от неговите привилегии.

Дъждът продължаваше да вали целия следобед и вечерта. Бет и Алисия вечеряха сами в палатката на Бет под барабанния грохот на дъжда по водонепроницаемия брезентов покрив.

— С днешния ден изоставането ни от снимачния график е точно тридесет дни — каза Алисия.

Бет тъкмо осмукваше едно жилаво пилешко крило и я изгледа мрачно.

— Днес следобед разговарях с Максим. Според пресмятанията му сме надхвърлили бюджета на филма с шест милиона.

— Поне Ланг не ни виси на врата.

Бет заряза борбата с жилавото пиле.

— Дали няма да довтаса на мига, в който разбере, че ще трябва да се бръкне за още шест милиона?

— Всеки знае, че снимките на място, толкова отдалечено като това, могат да повишат неимоверно разходите. На него трябва да му е пределно ясно, че ние няма да спрем дотук.

— Да — каза Бет. — Той знае също така, че чичо Франк няма пари да си плати дълга на карти.

Тъй като този ден беше началният на мензиса й според нейната легенда, не се любиха. Хеп изу ботушите си и легна до нея както си беше с дрехите.

— Хеп — каза тя. — Не се ли тревожиш, че Ланг може да дойде?

— Не.

— При всеки друг ти би бил загрижен за закъснението.

— Тогава нека да го оставим да опъва каиша — каза Хеп. — Защо да си хабим думите за него? Да говорим за нас. Какво ще правим с нашите работи?

— Прекалено е сложно — въздъхна тя.

— Става дума за мен и Мадлен. — Гласът на Хеп бе станал още по-дълбок и гърлен. — Веднъж чух някой да ни нарича златната двойка. Сигурно отстрани така им изглеждаме на хората. Непрекъснато сме в движение. Тенис, яхта, големи благотворителни прояви, партита, уикенди с хора, наши познати, все знаменитости. Когато сме насаме, просто не зная за какво да си говоря с нея. Прекарваме буквално всяка вечер в мълчание. А когато й се доприказва, прави го по телефона. И… не сме се любили почти от година.

— Не е необходимо да ми разказваш всичко това, Хеп — изрече тя, целувайки го по бузата.

— Не обвинявам Мадлен. Просто не си подхождаме и това е. — Той направи пауза. — Едно нещо винаги съм желал да бъда, а то е какъвто съм отвън, такъв да бъда и отвътре.

— Ти си най-нормалният човек, когото познавам.

— Не, вече не съм. Захванах се със здравния център, за да те забравя, и съм сигурен, че и заради това се ожених за Мадлен. На снимачната площадка се преструвам, че съм човекът скала, изпълнен със сигурност в себе си, а през цялото време съзнанието ми е като отровено.

Тя проследи с пръст очертанията на брадата му; светлата четина никога не личеше, и това правеше бодливостта й още по-удивителна.

— Ти поне знаеш, че си Хеп Кординър. А какво да кажа аз? Коя съм аз? — Алис Холистър, Алиша Лопес или Алисия дел Мар? Или някоя от трите?

— Знам коя си. Познавам всеки инч от тялото ти.

Не, не познаваш, помисли си тя.