Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreams Are Not Enough, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Джаклин Брискин

Заглавие: Мечти само не стигат

Преводач: Тодор Стоянов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хипнос“

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Стойчо Стойчев

Технически редактор: Т. Мирчева

ISBN: 954-8206-05-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2206

История

  1. — Добавяне

29

ПД беше застанал точно срещу Алисия с чаша в едната ръка, а с другата се подпираше на стената, като по този начин я задържаше в ъгъла на пренаселената всекидневна.

— Оттук нататък, Алисия — каза ПД, — те ще дават мило и драго да те ангажират.

— Това е само един филм — произнесе тя иронично.

— Това е едно страхотно изпълнение — отвърна й той. — Ти ще бъдеш най-великата. По-велика от когото и да било.

ПД хвърли многозначителен поглед към гостите, събрани във впечатляващата стая. Навремето, през 1919 година, бащата на Розалинд Кординър не бе пожалил средства при строежа на къщата; високите петнадесет фута тавани бяха украсени в стил късна английска готика, всички прозорци бяха със скосени стъкла, паркетът върху пода беше полаган от европейски майстори, старинната мебел внесена от Лорд Дювин, етикет, малко нарушен от огромните и удобни модерни кушетки. Обстановката подобаваше на събралите се. Алисия вече бе поздравена от Вероника и Грегори Пек; от цялата фамилия Фонда — Хенри, Шърли, Джейн и Питър; от Джеймс Мейсън, от Одри Хепбърн; също както и от няколко дузини по-малко известни, но все така ярки филмови величия. Поканите бяха отправени устно от Хеп, Максим и родителите им на премиерата, но въпреки липсата на време приемът беше организиран безупречно. Струнно трио свиреше в антрето, куп бармани раздаваха напитки, а цяла върволица от сервитьори разнасяше ордьоври, изпускащи пара.

Мургава ръка поднесе сребърен поднос. ПД си топна една миниатюрна картофена блина в лимонов крем и хайвер Белуга. Алисия поклати глава. След закуската не бе хапвала нищо, но от емоционалното напрежение, предизвикано от присъствието й в тази къща, гледаше на храносмилането си като на отдавна забравено умение.

Макар и да знаеше много добре, че майката на Хеп и Максим произлиза от стар и богат род, странно замайване я обзе точно в момента, когато лимузината зави покрай величествените дървета край залива с назъбения кей, където мъже в сини комбинезони паркираха колите и бягаха от кола на кола.

ПД изтри устата си и каза:

— Помнете ми думата, това ще бъде най-големият финансов удар на Магнъм, който е бил правен някога. Студиото откри златна жила. А твоето изпълнение, Алисия, направо им взе акъла.

— Хеп е чудесен режисьор.

— Та той те хващаше сияйна във всеки кадър! Хей, ето го! Хеп! Хеп!

С висока чаша с шампанско в ръка, Хеп си запробива път през тълпата като спираше на всяка крачка да изслушва поздравленията. Жени с умопомрачителни бисерни огърлици се надигаха на пръсти да го целуват, важни мъже го потупваха по гърба и му разтърсваха ръката.

Когато накрая се добра до тях, лицето му излъчваше възторг, не можеше да сдържа усмивката си. Той прегърна здраво Алисия и после се обърна към ПД.

— Хей, братовчеде, не му е сега времето да ми отнемаш приятелката и да я занимаваш с бизнес.

— Спокойно, братовчеде. Само поднасях на звездата моите най-искрени поздравления.

— Направо съм сигурен, че е било така, братовчеде.

— Братовчед, няма майтап. Казах й също, че режисурата ти е измъкнала от нея всичко, на което е способна.

— Благодаря ти, братовчеде.

— Няма защо, братовчеде — каза ПД и повдигна високата си чаша като за тост. — Разбира се, аз бих искал да говоря с нея преди ония, дребни риби, Суифти и Васерман — двамата присъстваха на приема — да хвърлят мрежата си.

— И утре е ден, братовчеде — каза Хеп като отново прегърна Алисия.

Обзелата я несигурност спадна до поносими размери.

— ПД, утре е неделя — каза тя. — Отбий се да хапнем към единайсет.

ПД кимна. Ще трябва да каже на Бет, която в този момент разговаряше в срещуположния ъгъл на стаята с двама сценаристи от Магнъм, да дойде в апартамента му един час по-късно от обичайното.

Хеп възбудено стисна ПД за лакътя.

— Ще се видим утре — каза той.

Двамата с Алисия тръгнаха през всекидневната. В антрето, точно под огромния кристален полюлей, който дядо му беше донесъл от някакво графско имение в Шотландия, Максим бе събрал около себе си впечатлителна група млади хора. Подпрял небрежно с ръка гърдата на една висока и извънредно червенокоса дама, той очевидно разказваше някакъв виц с лице, оживявано от редуващи се комични и сардонични гримаси.

По време на премиерата Алисия му бе хвърлила един поглед. Твърдият профил на Максим заслужаваше да бъде издялан в планината Ръшмор.

В трапезарията бюфетът вече беше отворен и половин дузина чевръсти гости се обслужваха от усърдни сервитьори, докато в игралната зала зяпачите наблюдаваха напрегната игра на покер.

— Господи! — продума Хеп.

— Какво има?

— Това е чичо Франк. — Алисия проследи погледа на Хеп към един нисък мъж с посивели мустаци и разхлабена вратовръзка, притиснал плътно карти до масивната си гръд. — Той обеща на леля Лили, че ще престане. Завинаги.

— Значи е комарджия?

— Неспасяем.

Хеп я издърпа в един дълъг коридор, обсипан със зелени растения. Тук, на относително спокойствие си бъбреха по-възрастните гости. Една двойка, облечена във всекидневни дрехи, бе щръкнала върху един диван, досущ като две проскубани градски врабчета, напъхани сред феерията от багри на тропични птици.

Сърцето й удари няколко пъти, преди да успее да разпознае Тим и Клара Кординър. Свекърът и свекърва й изглеждаха поне с няколко десетилетия по-стари в сравнение с деня, в който се беше запознала с тях — само преди седем години.

Двамата разговаряха с една жена с царствена осанка в дълга тъмносиня рокля. Дори и Хеп да не й я беше посочил в китайския ресторант на Грауман, Алисия пак щеше да познае, че това бе Розалинд Харвард Кординър, неговата майка.

Той беше наследил широкото й чело, дълбоките сиви очи и едрия ръст — черти, повече характерни за мъж, отколкото за жена. Розалинд Кординър беше висока почти шест фута и макар да не беше пълна, имаше фигурата и огромната гръд на оперна певица. Единственото й украшение беше дълга огърлица от бисери, блестящи в розово, едри колкото орехи.

Твърде големи, за да бъдат истински, помисли си Алисия, но след малко промени мнението си. Не бяха нито фалшиви, нито култивирани и сигурно струваха пет пъти повече от онова, което Мей Сю би заработила през целия си живот, ако беше доживяла до пенсия.

Очевидно почувствала погледа й, майка му вдигна глава и я видя. За миг очите й станаха хладни, сякаш Хеп беше довел в къщата й кучка, която не беше приучена да ходи по нужда на определеното за целта място.

В този момент Клара Кординър се извърна и видя Алисия. Скръбните й устни се стегнаха, а ръката й се притисна към изпосталелите й гърди.

Тим също не отделяше поглед от нея, целият почервенял от яд.

Алисия се дръпна назад, но упоритата ръка на Хеп я повлече към дивана. Клара скочи трескаво и се отмести като робот до близкия прозорец, преструвайки се на погълната от гледката на блестящо осветения тенискорт отвън.

— Здравей, чичо Тим — произнесе Хеп с контролиран глас. — Не можах да ви видя с леля Клара в китайския ресторант.

— Не бяхме там. — Тим се изправи, едър мъж в сиво-зелено сако на шотландски карета, разкопчано, с подаващо се между пешовете му провиснало шкембе. — Не ще и дума, че умирахме да видим филма на Бари. Но семейната му ситуация се отрази много лошо върху леля ти. Честно казано, и аз съм като замаян. Тук сме само защото не можехме да си представим, че тя ще има наглостта да се появи. — Той изгледа Алисия с дива злоба.

Онова ужасно треперене от болницата отново разтърси тялото й. Успя с огромни усилия да се овладее и смело произнесе:

— Но, мистър Кординър, Бари не може да не ви е казал. Ние се разделихме.

— Още от началото си знаех, че ще му биеш шута веднага щом използваш всичките му връзки.

— Чичо Тим, ти май си прекалил с пиенето — изрече все така учтиво Хеп, но стиснал юмруците си.

— Ти не знаеш какво правиш, Хеп, но аз мога да те разбера. На твоите години е нормално човек да тръгне подир долната си глава.

— Като гледам теб, чичо Тим, се убеждавам, че за нашата фамилия годините не са от значение за това.

Лицето на Тим заплашваше да се пръсне. Розалинд положи едрата си ръка върху ръкава на девера си. Способността й да потулва и изглажда скандали от всякакъв род беше не по-малко известна от тази на съпруга й да сменя най-внезапно тактиката си.

— Тим, мили, вече отвориха бюфета. Защо не заведеш Клара да хапнете нещо?

Тим изгледа несигурно богатата си снаха. Розалинд му се усмихна окуражително.

— Специално поръчах на Милтън да приготви телешкото тъкмо по твой вкус.

Тим улови Клара за ръката и двамата си зашепнаха, обърнати с гръб към Алисия.

Розалинд извади кърпичка от златната си чантичка и изтри с нея следите от червило по бузите и челюстта на Хеп.

— Скъпи, просто не мога да опиша колко се гордея с теб и Максим! Не разбрах всичко във филма тази вечер, но е изключително направен!

— Радвам се, че ти е харесал, мамо. — Той улови още по-плътно Алисия. — Мамо, това е Алисия. Алисия, запознай се с майка ми, Розалинд Кординър.

— Радвам се да се запозная с теб, скъпа. Ти беше поразителна.

— Благодаря Ви, мисис Кординър — изрече Алисия. — Искам да знаете колко много ми харесаха шоколадите Ви.

— Шоколадите? — Розалинд Кординър изглеждаше слисана и хладна в същото време.

— Когато бях в болницата, получих голяма кутия шоколадови бонбони от Вас. А аз умирам за шоколад и всичките ги ометох. (Чиста лъжа. Тогава нямаше сила дори да сръбне водица, камо ли да яде шоколад.)

— О, да. — Розалинд докосна бисерите си. — Не искаха да ме пуснат, но вероятно тогава не е бил най-подходящият момент да се срещнеш със семейството на Бари.

— Мамо — каза Хеп, — Бари се раздели с Алисия.

— Да, разбира се.

— И аз обясних на теб и татко какво е за мен Алисия.

— Разбира се, скъпи. — Тя отново го потупа по бузата. — Алисия, радвам се, че се запознах с Вас. А сега моля да ме извините, трябва да съобщя на гостите, че бюфетът вече работи.

И тя се запъти с царствената си походка към залата, където спря да поговори с Бари и Уитни. Лицето на Бари напомняше на пушена шведска сьомга, а Алисия знаеше от продължителния си опит с него, че само след десет минути ще потърси къде да седне и после мигновено ще заспи; всъщност припадане беше по-точна дума.

Тим се обърна и я изгледа. Каква отрова излъчваше погледът му!

— Хеп, къде е тоалетната? — запита замаяно тя.

— Първата врата вляво от входната.

За щастие помещението беше свободно. Тя пусна ключалката и се отпусна върху кадифената седалка. Отражението й в тройното огледало над тоалетната масичка показваше една безвкусно гримирана брюнетка в плътна сатенена рокля, разкриваща твърде много от гърдите й. Какви лоши хора, помисли си тя и приведе лице в шепите си, разтърсвана от ридания.

Голямата бронзова дръжка на вратата хлопна няколко пъти, но тя не го забеляза. Изкушаваше се да изпълни дихателните си терапевтични упражнения, към които прибягваше в случаите, когато я сграбчеше хипервентилацията на снимачната площадка. Накрая успя да нормализира дишането си, но мигновено пред взора й изникна хладината в сивите очи на майката на Хеп — студ, много по-жесток от нескритата омраза на Тим и Клара, и риданията отново разтърсиха тялото й.

Силно чукане се разнесе по вратата.

— Да не се каните да прекарате нощта вътре? — изкрещя нечий мъжки глас.

Алисия вдигна една празна бутилка от тоалетната масичка, счупи я с рязко движение и заби острия й край в дланта си. Истерията й секна в мига, в който рукна кръвта. Тя обви ръката си с чиста кърпичка, а останките от размазания си грим избърса с клийнекс.

Внезапно усети, че роклята й бе станала прекалено широка. Тя се извърна и видя в огледалото, че риданията й бяха съсипали всички усилия на гардеробиерката. Тропосаният шев се бе разпрал, разкривайки разкошното й тяло от кръста до оголения задник.

Не мога да я зашия, помисли отчаяно тя.

Чукането се засили.

— Хей, имайте милост!

Алисия се измъкна навън. Сбръчкан мъж се втурна като стрела покрай нея навътре.

Бюфетът се беше разпрострял в хола и тъй като палтата бяха накачени в една дълбока ниша точно срещу тоалетната, нямаше как да измъкне взетото назаем палто от бяла лисица. С изкуствена усмивка, притиснала гръб в стената, тя се добра до входната врата.

Слезе по мраморните стъпала и застана по такъв начин, че служителите на паркинга да не могат да зърнат гърба й. Лимузината се плъзна и спря пред нея. Роклята й окончателно се доразпра, докато се наместваше зад волана.

В захабеното старо бунгало телевизорът гърмеше. Хуанита гледаше телевизия в стария си плюшен халат с кутия бисквити в скута. Диванът беше вече оправен за Хеп.

— Каква вечер! — извика Хуанита. — Показват те на всеки канал! — После тя рязко се огледа. — Къде е Хеп?

— Правят си страхотно парти при родителите му. А на мен ми се случи нещо неприятно.

Приповдигнатото й настроение изчезна като духната свещ. Тя се завъртя, за да покаже разпраната си рокля и отново зарида.

Хуанита я взе в прегръдките си.

— Спокойно, миличка, спокойно.

— Прииска ми се да умра, точно така, както когато… бях малка и трябваше… да чишкам… в открито поле.

— О, Алис, всичко това е минало…

— Никога…

— Ти си световноизвестна кинозвезда.

— Аз съм… никоя…, а той… Нита, трябваше да видиш онази къща.

Екранът примига и на него се появи чернокоса актриса с провокираща усмивка.

Женски глас зад кадър обяви:

— Алисия дел Мар, която за малко не изгуби крака си, отказвайки да прекрати снимките си за филма, разбра тази вечер, че си е струвало мъките. Упоритата актриса се появи след премиерата на Скитания като най-новата звезда на Холивуд. Първото изпълнение на Алисия дел Мар в американски филм е именно онзи материал, от който са направени Оскарите.

Сладникавият глас от екрана се удави в избухналите с нова сила ридания на Алис Холистър.

 

 

Беше вече легнала, все още поплаквайки си, когато някаква кола спря в тясната уличка пред бунгалото. Минаваше три часът, гръдният й кош я болеше, а гърлото й беше зачервено и подуто. Когато вратата се отвори, тя примига от изненада. Хеп никога не влизаше в стаята й след смрачаване.

— Защо си тръгна без мен? — запита я той с приглушен и нисък глас.

Съзнаваше добре, че трябва да съчини някаква шега за скъсаната си рокля, но вместо това каза:

— Бях уморена.

— И се прибра у дома?

— Това не е криминално деяние.

— Да, само необмислено.

— Ужасно съжалявам.

— Вярвам ти. Разбирам, че изведнъж те е налегнала умората, но не можа ли да събереш малко сили и да ме намериш? Щяхме да си тръгнем заедно.

— Двамата с Максим бяхте почетни гости.

— Странно — каза той. — Винаги съм си мислил, че ти си най-смелият човек, когото някога съм познавал. Но ти се стъписа от чичо Тим и леля Клара!

— О, остави ме на мира…

— Досега винаги съм те оставял.

— Значи такъв бил проблемът. — Зачервеното й гърло се сви, но актрисата в нея си подбра думите без усилие. — Е, ангажимент помежду си нямаме. Ти си свободен да правиш каквото намериш за добре — изрече тя, цялата пламнала от срам.

Той я изгледа за миг и после спокойно затвори вратата след себе си.

Чу го да влиза в банята и отново заплака, притиснала лице във възглавницата.

— Алисия? — Този път тя не можа да чуе скърцането на вратата, а и той не светна лампата. — Спиш ли?

— Не…

— Плачеш, нали?

— Какво от това?

Той се отпусна върху завивките. Не я докосна, но тя усещаше топлината му в мрака.

— През цялото време те търсих — каза той. — Накрая ПД ми каза, че те бил видял да излизаш, после работниците от паркинга ми казаха, че си тръгнала с колата. Останах до края и се усмихвах на всички, макар че отвътре ми гореше. Бях сигурен, че си изчезнала.

— Изчезнала?

— Както когато замина за Франция. Още сънувам кошмари само като си помисля за това.

— Роклята ми се разпра — измърмори тя.

— Какво…

— Затова си тръгнах. Тропоската на Мини се скъса и роклята се разпра. Не можах да се оправя сама.

— Значи затова не си могла да дойдеш при мен? — Леглото изскърца под тежестта му. — Първо ме караш да плача, после ме разсмиваш.

— И ти ли си плакал?

— Не съм толкова силен, колкото ти изглеждам.

Докосна го по ръката с треперещи пръсти.

— Ела под одеялото — прошепна тя.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — прошепна той в отговор.

— От седмици само за това си мисля.

— Тогава?

— Аз съм далеч по-неуверена, отколкото си мислиш.

Той отметна завивките. Първо я обгърна с ръце така, сякаш беше крехка и чуплива, но когато и тя се притисна към него, тръпнеща, галеща раменете му и мускулестия гръб, ръцете му се стегнаха.

— О, Господи, — прошепна той дрезгаво. — Шест години… шест безкрайни години без теб.