Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (66)

61

Бари кацна на летище Шарл Де Гол след близо два дни непрекъснато пътуване, с подути глезени и нерви, обтегнати до краен предел от безсънието и тревогата. Алисия, тази лекомислена кучка! Не можеше ли поне да му остави някакъв адрес? В Найроби той се бе уверил, че Франция беше крайният пункт по маршрута й. Но къде ли се намираха? В замъка? Някъде в Париж? Докато преминаваше през паспортния контрол, той реши да започне търсенето от Плаза-Атене, парижкия хотел, предпочитан от Алисия. Но когато стигна Периферик, обиколното шосе на Париж, той попадна на истинско стълпотворение от коли и реши да смени посоката. След петнадесет минути напрегнато каране успя да стигне първия разклон, след което пое с пълна газ към Белвил-сюр-Лоар.

 

 

Докато вкарваше колата в двора на къщата, слънцето се показа иззад облаците. Добро знамение, реши той и вече не беше изненадан, когато видя вратата на новия им гараж отворена, а вътре едно тъмнозелено пежо, чийто номер подсказваше, че е взето под наем.

Той блъсна входната врата и извика:

— Алисия?

Гласът му отекна в голия и студен коридор. Никой не се обади. Той отново извика, но резултатът бе същия. Тъкмо щеше да излезе навън, за да се увери дали не му се бе привидяла колата в гаража, когато отгоре се разнесоха нечии стъпки.

Хуанита се появи на долната площадка.

— Какво правиш тук? — запита грубо тя.

Той беше толкова изненадан от тона, в който нямаше и следа от предишната й сервилност, че усети челюстта си да провисва. Но тогава справедливият му гняв избухна, подсилен от двучасовото му пътуване от Париж.

— Това е най-глупавият въпрос, който някога съм чувал. Ако размърдаш малко мозъка си, може би ще си спомниш за телеграмата, която ми изпрати. Как е жена ми? Къде е тя?

— Тя не иска да вижда никого в този момент — каза Хуанита, без да помръдне и на милиметър от мястото си. С ръце на хълбоците си и разкрачени дебели крака, тя му напомняше на лъвица от Масаи Мара, бранеща леговището си.

Той стигна стъпалото под нея.

— Обиколил съм цялото земно кълбо и нямам намерение да разреша на някой да се изпречи на пътя ми!

— Никога не е било тайна, че нямате особено високо мнение за мен, но не си го изкарвайте на нея.

— В спалнята ли е?

— Моля ви, мистър Кординър. — Хуанита беше смутена. — Не можете ли да изчакате поне няколко минути?

Той се промуши покрай нея и се втурна нагоре по стълбището, отбелязвайки, че единият от подменените парапети беше прекалено бял. Мислено обвини Алисия за това несъответствие. Ако не го беше накарала да се вдигне чак в Африка, за да оповестят новината за бебето — дали наистина беше негово? — той щеше да си остане тук и да държи под око зидарите.

— Поне ми позволи да я предупредя, че си дошъл — замоли се след него Хуанита.

Бари със замах дръпна вратата на спалнята.

Алисия лежеше върху високото старомодно легло с няколко възглавници, изправени зад гърба й. Тя дишаше учестено със затворени очи, раздутото й тяло се повдигаше и спадаше с всеки неин дъх.

Страхът се стовари върху Бари с такава сила, че той залитна и се облегна върху касата на вратата. Не беше вземал уроци за пренаталните състояния на жените; ограничените му познания се изчерпваха с произведенията на Толстой, и възпаленият от безсънието му мозък бе направил прибързаното заключение, че съпругата му вече бе започнала да ражда.

— Къде е докторът? — запита шепнешком настойчиво той.

— Тя няма нужда от доктор — отвърна Хуанита.

— Но тя ражда!

— Още не.

Приписвайки забележката й на прислужническо невежество, той изръмжа:

— Аз ще му се обадя. Кой е номерът му?

Хуанита не му отговори. Беше застанала до леглото и изстискваше мокра кърпа, с която изтри бледото и потно чело на Алисия.

Тя отвори с усилие очи, поемайки поредната глътка въздух и го видя. На лицето й се изписаха болка и унижение.

— Изчезвай! — процеди тя през стиснатите си зъби.

Той се измъкна в коридора. Сега вече не беше толкова уверен, че са почнали родилните мъки. Тя можеше също така да се намира в някакъв остър стадий на някакво белодробно заболяване от рода на пневмонията. И в двата случая имаше нужда от квалифицирана медицинска помощ. Но на кого трябваше да се обади? И как можеше да обясни какъв е проблемът, след като не си го беше изяснил?

Хуанита знае как стоят нещата, каза си той.

Внезапна умора го връхлетя, докато се тътреше надолу по стъпалата. Направи си толкова силно кафе на еспресо машината, че сърцето му заподскача, и зачака в библиотеката, която всъщност му бе служила като кабинет. Накрая Хуанита слезе при него.

— Съжалявам, че ви наругах така, мистър Кординър — изрече разкаяно тя. — Но когато мис Кординър изпадне в такова състояние, тя не търпи никого около себе си.

— Какво не е наред?

— Ами… тя ще ви обясни. Моли ви да се качите горе.

Алисия лежеше върху оправеното легло. Беше сменила дрехите си, а лицето й беше като крехък бял порцелан. Напомняше му за една от онези напълно облечени кукли, с които навремето жените са украсявали възглавниците си.

Господи, колко е ефирна — помисли си той. — Малка и крехка.

Защото за Бари силата на Алисия беше крайъгълен камък в техните взаимоотношения. От първата им среща в кафето на Шип в Уестууд, той я бе възприел като неизменно здрава, смел борец с безкомпромисни навици. Нито веднъж до този момент не му беше хрумвало, че и тя е подвластна на всички онези физиологически и психологически страдания, на които бяха податливи всички жени. Тази негова представа за жена му като непобедимо и кораво момиче му беше позволявала и да се обляга на нея, и да я пренебрегва, когато му отърваше.

А сега, застанал до леглото й, той усети как устата му пресъхва. Нещо сякаш сграбчи вътрешностите му и ги усука в безжалостна хватка. Образите на Алисия, с които бе живял толкова много години, се трошаха и разпадаха необратимо на хиляди късчета.

— Не понасям никого до себе си, когато изпадна в такова състояние. — Гласът й беше вял, апатичен.

— Хуанита ми каза, че това не е свързано с бременността.

— Просто не мога да си поема дъх, това е всичко.

— Сладка моя, това, на което станах свидетел, е значително по-лошо от безобидната хипервентилация.

— Това се нарича остър пристъп. Случва ми се, когато работя.

— Затова ли понякога бягаш от снимачната площадка?

— Как мога да допусна някой да ме види в такова състояние?

— Сега в момента не си на работа — посочи той.

— Нещата се влошават с всеки изминал ден, откакто научих за смъртта на Хеп.

— Защо нито веднъж не си ми споменала за тия кризи? — запита я той, неспособен да потисне мисълта си за това колко малко от душевните си преживявания беше споделял самия той с нея.

— Всичко, свързано с тях, не е за гледане.

— Какво ще кажеш за някой психиатър?

— Опитах с един, преди години. Не помогна. По-късно направих опит и с една психоложка. Известно време имах полза от нея.

— Сега имаш нужда от някаква терапия.

— Каква полза? Хеп е мъртъв. Той е мъртъв.

Главата й клюмна безсилно върху струпаните възглавници и видът й стана още по-крехък.

Бари приседна на ръба на леглото и я улови за крехката ръка.

— Скъпа, той беше уникална личност. Честен, с достойнство, почтен. През целия си живот съм мечтал да бъда като него.

Тя издърпа ръката си.

— Така ли?

Устните на Бари се изкривиха надолу под напора на сълзите, които до този момент не бе успял да пролее за смъртта на Хеп.

— Аз го обичах и му се възхищавах…, но винаги съм му завиждал, понякога просто завистта ми ставаше непоносима. Дълго преди още да те срещна, аз го гледах с очите на завистливо чудовище. Не защото беше богат, бял англосаксонски протестант, а защото беше неизмеримо почтен, щедър и храбър. И след като ти и той… Почувствах се толкова недостоен. Как се осмелявах да му съпернича, аз, на мъж като него? Аз… аз си помислих, че бебето беше негово.

— Той също.

Бари чу признанието й, но въпреки това сълзите за мъртвия му братовчед не искаха да спират.

През остатъка на следобеда той имаше чувството, че мозъкът му е залепнал за горната част на черепа му. Странно усещане, което приписа на продължителното си безсъние. Но каквато и да беше причината, той за пръв път успя да види истината във взаимоотношенията си с Алисия.

Героичното му решение да остане женен за нея се бе оказало в крайна сметка смехотворна грешка. Те не можеха да бъдат заедно.

И въпреки всичко, колкото и да беше парадоксално, никога до този момент не беше изпитвал по-голяма нежност към нея.

Остана седнал до леглото й, пушейки лула след лула, докато й разказваше как това бе подбудило бедното му и слабо его да стане неин съпруг и колко благодарен й бил, загдето тя издържала семейството в началото. Той дори сподели срама си, че я е оставял тя да върши и къщната работа. Каза й, че се възхищавал от куража й още от първия ден на съвместния им живот, когато се справила с управителката на мотела. Каза й, че ако не била тя, щял да се пропие съвсем и да влезе в гроба. Каза й, че тя била най-красивата жена, която някога бил виждал.

Когато се налагаше да коментира, тя просто вяло поклащаше глава, сякаш нямаше сила да изрече дори и дума. Липсата на реакция обаче не обезкуражи потока на самопризнания.

Нищо не можеше да го спре.

Пред нея се развиваше историята на брака им през очите на единия партньор.

Той помоли Хуанита да донесе вечерята му в спалнята. Алисия потопи лъжицата си в кремсупата, жест, който след малко секна. Той се нахвърли върху храната. Тъкмо приключваше с десерта, когато Алисия се задъха.

— Изчезвай! — простена тя, гълтайки жадно въздух.

— Скъпа, имаш нужда от доктор!

— Не! Изчезвай!

Той се втурна към кухнята и извика Хуанита. Сетне зачака на най-горното стъпало, където жестоко течение отвяваше дима от лулата му.

Обичайната му реакция, когато се налагаше да се вземат неприятни решения, беше да ги избягва, но сега той прие, че негово задължение е да поеме отговорността. Алисия не може да остане тук, изолирана, само с мен и една неграмотна прислужница, която да се грижи за нея — разсъждаваше той. — Трябва да бъде под непрестанно лекарско наблюдение.

Отиде до телефона да набере номера в Тур, който беше зърнал върху масичката.

След по-малко от час доктор Фошери вече беше в къщата. След като прегледа новата си световноизвестна пациентка, той дръпна Бари за ръката и го заведе на първия етаж. Не говореше добре английски. Изричайки бавно и високо думите, той изрази мнението, че е абсолютно наложително мадам Кординър да прекара остатъка от бременността си в частната му клиника за задържане.

 

 

— Няма да отида и толкова! — Алисия енергично обикаляше в кръг спалнята.

Бари вече бе заел мястото си в леглото.

— Скъпа, бъди разумна.

— И ти можа да извикаш тоя шарлатанин! И двамата решихте да ме поставите под ключ!

— Нищо подобно — изрече Бари по най-спокойния начин, на който беше способен. — Той ми обясни, че много от пациентките му, които живеят извън Тур, идват и остават в клиниката му преди да им дойде датата на раждане. Той мисли единствено само за бебето.

Тя заплака. Бари вдървено се изправи и я приближи — раменете й винаги ли бяха толкова крехки? — и внимателно я заведе до леглото й.

Когато угаси светлината, тя прошепна с глас, задавен от сълзи:

— Ти си прав. Не мога да рискувам живота на бебето. Но и не искам никакви болногледачки.

— Но кой ще се грижи за теб?

— Хуанита.

Той се търкулна на своята половина от леглото. В думите й имаше смисъл; съвсем естествено беше нежеланието й непознати хора да стават свидетели на бедственото положение, в което беше изпаднала Алисия дел Мар. Те можеха спокойно да продадат историята на някой клюкарски вестник.

— Остави на мен да уредя нещата — каза той и мигновено заспа.

 

 

На следващия ден след закуска тримата отпътуваха за Тур. Клиниката за задържане се оказа просторен частен дом близо до катедралата. Стаите се резервираха месеци предварително, но тъй като една контеса бе родила четвъртия си син преди да успее да напусне имението си в провинцията, то апартаментът на втория етаж бе останал свободен. Просторната спалня имаше в съседство малка всекидневна, където можеха да поставят люлка.

Същата сутрин доктор Фошери представи доктор Плон, психиатър с козя брадичка. Плон остана близо час, разговаряйки на официален английски с Алисия и стана свидетел на поредната криза. После се усамоти да се консултира с акушерката. Упорит привърженик на медикаментозната терапия, Плон поиска да използва фармацевтични средства, за да облекчи хипервентилацията, но Фошери решително отхвърли идеята, като каза, че това може да се предложи едва след като пациентката роди.

Накрая и двамата стигнаха до компромис, като се споразумяха за една минимална доза либриум.

Бари, който беше наел стая в хотел Троа Ривиер Меридиан, не виждаше никаква полза от предписания транквилизатор. Припадъците на Алисия продължаваха да се появяват на същите интервали и с неотслабваща сила.

 

 

На третия ден от постъпването на Алисия в клиниката, 30 април, над Тур се показа слънцето. По време на сутрешната визитация доктор Фошери посъветва Алисия да седи край отворения прозорец на малката си всекидневна. Посрещаше Бари в креслото си, а Хуанита отнасяше хиацинтите и жълтите нарциси, като тактично ги оставяше сами.

Черен кичур падна върху челото на Алисия. Тя не направи опит да го отметне.

— Мислех си — изрече тя с отпаднал глас.

— За какво, сладурче?

Тя въздъхна.

— За нас. Всичко свърши, Бари.

— Да — съгласи се той. — Държахме се двайсет и толкова години. Никой не може да ни упрекне, че не сме положили усилия.

След дълга пауза тя запита:

— А бебето? Какво ще правим с бебето?

— Това е главната тема, разбира се.

— От мен трудно става майка.

— Сега си депресирана — каза той.

Тя му хвърли мрачен поглед.

— Скъпа, с времето може и да забравиш Хеп.

— Не мога, Бари. Никога не ще го забравя. А тия нерви… какво ще правя с тях? Това е много лошо за бебето.

Врабче кацна и запърха сред крехката зеленина на бръшляна до прозореца. Бари се втренчи в раздърпаната дребна птичка. За пръв път се замисли за бащинството. О, той често бе мечтал за детето, като неизменно пред очите му изпъкваше образа на момче, възседнало конче на въртележката в увеселителната градина на Санта Моника; вече пораснало, да яде фъстъци на стадион Доджър. (Бари ненавиждаше спортните прояви от всякакъв род и по негово лично мнение бейзболът беше невъобразимо скучен, но въображението му решително не искаше да се съобразява с това.) Неговата най-любима представа беше, все пак, за източен младеж, който скача на крака и аплодира бурно баща си, удостоен с националната литературна награда.

Сега, на мекото френско слънце, той за пръв път погледна реалността право в очите. Ако Шпионинът претърпеше неуспех на пазара, това означаваше да се откаже от прислугата и да сменя собственоръчно зацапани пеленки, будене в два часа през нощта, за да нахрани бебето, повръщания. После идваше ред на вземането на ключовете за колата, острите размени на реплики, употреба на наркотици и тийнейджърски секс.

— Не се подценявай — изрече той ободряващо. — От теб ще излезе чудесна майка. Самата Ерда.

— О, Бари…

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да го дам под нечие опекунство?

Тя скочи на крака и възкликна:

— Разбира се, че не! Кое те накара да го кажеш?

— Целият ни разговор.

— Дори и за миг не ми е минавало през ума да дам на някой друг детето си! Та как бих могла? То е мое. — Тя зачупи пръсти. — Но е нещо ужасно да бъдеш отгледан от лоша майка.

И изведнъж в паметта му изплува отчаяния глас на сестра му, когато се бяха сбогували на летището в Лос Анджелис. Какво беше казала тя? Какво не бих дала да мога да имам това бебе!