Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreams Are Not Enough, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Джаклин Брискин

Заглавие: Мечти само не стигат

Преводач: Тодор Стоянов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хипнос“

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Стойчо Стойчев

Технически редактор: Т. Мирчева

ISBN: 954-8206-05-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2206

История

  1. — Добавяне

3

Името й не беше Алиша, баща й не се казваше Лопес, не идваше от Тексас и не беше на осемнайсет, а едва беше навършила петнайсет години.

Най-ранните й спомени бяха от безкрайни купчини целина със силен аромат.

— Гледай само да не ходиш много надалеч — беше й дала съвет майка й, придружен с плесник.

Берачите и опаковчиците нямаха време да се усмихнат, дори когато тя изпълняваше своите малки танци. Когато голямото жълто слънце се изкачи до средата на небето, вече бе на косъм да се разреве, но не беше малка и не вървеше да се разциври като някое бебе. Една далечна група евкалипти обещаваше прохлада и тя се запъти към дърветата, забравила обещанието пред майка си. Стройна колона от мравки, пренасяща някакви зрънца, отвлече вниманието й и тя приклекна до нея. Беше твърде погълната от гледката, за да чуе приближаващите се стъпки. Нечия сянка надвисна над главата й.

— Ух, че сладурче с черна коса и сини очички!

Не беше виждала мъжа до този момент. Предните му зъби липсваха и усмивката му я изплаши.

— Трябва да се връщам при мама — изрече по възможно най-учтивия начин.

Той се изсмя със странен скърцащ смях и приклекна до нея.

— На моите приятелчета винаги им купувам по нещичко. Какво ще кажеш за една голяма и студена кока-кола?

До този момент едва ли й се събираше повече от глътка от тази течност и изведнъж си спомни колко горещо беше и каква силна жажда изпитваше.

— Къде е тя?

— Първо трябва да докажеш, че си ми приятелче.

И той я погали по крака. Дъхът му вонеше на гнило, а пръстите му бяха хлъзгави и противни, докато се плъзгаха нагоре по бедрото й.

— Аз не съм ти приятелче! — заяви решително тя с тон, който бе научила от майка си.

— Ама ей сега ще ми станеш — каза той. С другата ръка разкопча грубите си панталони. — И тогава ще си пийнеш студена кола.

Тя се опита да се дръпне, но той я стисна здраво и изкара члена си. Мъжете често се облекчаваха в полето, но винаги се обръщаха с гръб към останалите. Това нещо беше грозно и зачервено, дебело и кораво като бухалка за бейзбол.

— Първо трябва да го погалиш — каза й той. Сграбчи я за ръцете и се опита да я принуди да докосне това противно нещо.

Тя използва единственото си оръжие, което имаше — равните си бели зъби. Приведе се рязко напред и силно го ухапа.

Той нададе пронизителен вик и я пусна. Тя побягна колкото сила имаше към фургона и майка си.

 

 

Майка й, Мей Сю Холистър, не беше сигурна кого трябва да обвинява заради по-малката си дъщеря, Алис, но по едно време бе завъртяла любов с един лейтенант от танковите войски, красив великан със сини очи. Защото който и да погледнеше Алиша, можеше да се убеди, че баща й едва ли е бил някой мексиканец като таткото на Хуанита.

— Исусе, като гледаш по-малката ми дъщеря, ще кажеш, че е някоя бяла госпожица, не мислиш ли?

Мей Сю беше една от безбройните сезонни работници, които кръстосваха Калифорния в раздрънканите си брички или готовите да се разпаднат всеки момент жълти автобуси, вече негодни за превоз на учениците. Тя превиваше гръб по полетата дванайсет, четиринайсет часа в денонощие. Повечето фермери предлагаха бунгала без течаща вода за сезонните работници, но имаше и такива, които не разполагаха дори и с това. Тогава Мей Сю издигаше заедно с момичетата си колиби от гофриран картон направо върху голата земя. Тя пазаруваше в схлупени и лошо осветени магазинчета и плащаше безбожни пари за гранясали хамбургери и бял хляб, чиято мека среда понякога беше обагрена в зелено от гъгрици. В дните, когато им изплащаха възнаграждението, си отпускаше по някоя бира, сладкиш или бутилка мляко. Дрехите купуваше от затънтените магазинчета на фирмата Гудуил. (Много години по-късно Алис гледа, обляна в сълзи, едно повторно излъчване на Жътвата на срама; тя прекалено добре знаеше през какво беше минал Едуард Р. Мърроу.)

Въпреки тежкия живот, оставил немилостивия си отпечатък върху иначе все още запазеното й тяло, Мей Сю не беше загубила вкуса си към развлеченията. Беше останало доста от моминската й красота и мъжете все още не отказваха да я дарят с това, което тя наричаше малко радост. Не й оставаше никаква енергия да се занимава с дъщерите си. Споменът на Алис за майка й не беше зрителен: майка й беше сборен спомен от аромат на бира, пот и евтин парфюм, и внезапен жилещ плесник.

Сестра й Хуанита беше човекът, който я даряваше с майчина милувка, топлина и нежност.

— Нита, Нита, Хуанита — напяваше тя, притиснала буза в гъстата черна коса на Алис. — Южната луна трепетна се свлича.

Но освен гъстите си черни коси двете сестри нямаха никаква друга прилика. Алис спокойно можеше да се снима в някоя реклама на Бъргър с огромните си сини очи, блестяща кожа в розово и бяло, дребно носле, и широка усмивка, разкриваща ред бисернобели зъби. Лицето на Хуанита беше прекалено широко, кожата й беше едропореста и мазна, а зъбите й криви. Единственото й хубаво нещо, прекрасните тъмни очи, бяха леко разместени поради некоригираното й късогледство и астигматизъм.

Когато Алис беше на пет, а Хуанита на тринайсет години, на Мей Сю й се наложи да прави пореден аборт. Възрастната акушерка с розова брадавица на носа поиска десет долара в аванс и помощта на Хуанита. И двете дъщери на Мей Сю станаха свидетели на алената струя, съпроводила появата на мишеподобното създание, тяхното полубратче, гледаха как кръвта тече ли, тече и се стича върху мръсните дъски на масата, като в същото време виковете на Мей Сю бавно заглъхваха.

След смъртта на Мей Сю с прехраната на семейството се захвана Хуанита. Другите берачи й помагаха кой с каквото може, като й казваха къде има работа и към кого да се обърне, за да я наемат. По време на пиковия период по прибирането на ягодите помагаха и по-малките братчета и сестричета; Алис също превиваше неуморно гръб под палещото слънце. По онова време надзирателите често отказваха да плащат на дете, което не береше достатъчно упорито. От време на време на Алис й се завиваше силно свят и безкрайните поля с пластмасови огради започваха да мержелеят и да се люшкат под безмилостното слънце, но тя никога не се предаде.

Местните власти не даваха и пет пари за задължителното училищно образование в Калифорния като не осигуряваха учители за децата на сезонните работници, но настояваха да ги записват в училище. Никое от децата на Холистър не прекара повече от три последователни седмици в което и да било училище. Лошото зрение на Хуанита не й позволи да научи нещо повече от няколко прости думи и внезапната смърт на Мей Сю сложи край и на нейното образование. За разлика обаче от нея Алис се оказа далеч по-способна ученичка. Тя се научи да чете много по-добре от повечето от съучениците си, да произнася думите достатъчно правилно, да събира и изважда толкова бързо, че учителите й бяха направо удивени. Но в другите области останаха големи празноти — тя не знаеше например че Джордж Уошингтън е бил първият президент на Съединените щати, никога не се научи да пише с курсив, вярваше, че Испания се намира на юг от Мексико.

И по съвсем разбираеми причини училищният персонал не можеше да гледа спокойно тия транзитно преминаващи, с които непрекъснато им се налагаше да си имат работа.

 

 

Алис изкара четвърти клас много бързо през класната стая с табелка на вратата БИБЛИОТЕКА. Красивата руса библиотекарка им показваше как да попълват картоните си, как да се подписват на листовете, залепени върху форзаца на всяка книга. Алис, възбудена до неимоверност от вида на толкова несметни съкровища, не можа да изчака реда си.

— Ще взема това — обяви тя, протягайки ръка към Потайната градина.

— Алис, не си написала адреса в картона си.

— Ранчото на Хароу.

— Твоите родители ли берат марулите на мистър Хароу?

Алис кимна. Тя винаги криеше в тайна сираческото си битие; кажеше ли им истината, предупреди я Хуанита, щяха да я откарат в ония домове, обикновено наричани сиропиталища.

— Тогава мистър Хароу трябва да се разпише вместо теб в картона ти.

Изведнъж погрознялата библиотекарка издърпа рязко книгата от ръката на Алис, която сякаш току-що можеше да я е заразила с някаква инфекция.

— Страшно много Ви благодаря — изпъна презрително рамене Алис и рязко й обърна гръб.

Макар че учителите, полицаите, бригадирите и хората като тази библиотекарка я ужасяваха, тя по-скоро би умряла, отколкото да им даде да го разберат. По-голямата част от останалите работници правеха мили очи на властите. Тя презираше с цялата си душа това им угодничене и превиване на гръб.

 

 

Мъжете не отделяха очи от нея и тя не смееше да се отделя от Хуанита. (Берачите бяха порядъчни хора и макар че хвърляха погледи към съблазнителното й тяло, те никога не биха причинили мъка на едно дете.) Хуанита обаче погледна сериозно на страховете й.

— Слушай — каза й веднъж, когато Алис наближаваше седем години, — ако само някой мъж се опита да ти прави разни неща, да иска да те докосне, не му позволявай.

Онова нещо ли? Не се тревожи. Брр. Толкова е гадно.

— И ако само някой се опита да ти направи нещо, удари го силно тук — и Хуанита посочи между здравите си крака — за своите шестнайсет години беше надарена с късо и набито тяло. — После бягай като от дявола.

 

 

Когато Алис беше на десет години, Хуанита се събра с един много нисък мъж на име Хенри Лопес.

Алис възненавидя Хенри с цялата си душа още от първия миг, когато го видя. Той непрекъснато й удряше плесници затова че имала голяма уста, и по няколко пъти в месеца биеше Хуанита, което в очите на Алис беше далеч по-лошо — тя беше готова да се пожертва за Хуанита дори и да пострадаше самата тя. Хенри обаче притежаваше една забележителна черта. Когато двамата с Хуанита се канеха да си доставят малко радост — той му казваше да се чукат — качваше Алис на раздрънкания си пикап и я откарваше до най-близкото кино, като й оставяше в ръката десет цента. И на седмица тя гледаше средно по три филма.

Обожаваше филмите и много скоро се научи да имитира до съвършенство Кърк Дъглас, Ингрид Бергман, Рей Феърбърн, Бърт Ланкастър. Понякога по време на смяната на лентата някое момче й купуваше по кола или някой шоколад. Тя се чувстваше задължена да отговори на тези подаръци като разрешаваше горещата му ръка да подържи прелестните й гърди под роклята. Но нищо повече. Пролетта, тъкмо преди Алис да навърши петнайсет години контрацептивният метод на Хуанита се провали. Хенри Лопес, чудото на чудесата, щеше да става татко. Ожениха се в Санта Паула. Свещеникът каза на Хуанита за две свободни работни места в близкото ранчо на Тейлър.

За техния пълен работен ден Тейлърови даваха на Лопесови 200 долара месечно плюс правото да ползват едно обзаведено бунгало с работещ хладилник, истинска готварска печка, и, о, чудо на чудесата, един черно-бял телевизор с трепкащо изображение върху десетинчовия си екран. Сестрите Холистър изведнъж бяха прекрачили множество социални стъпала в обществото. Сега вече имаха постоянна работа, бяха си на мястото. Хуанита, вече с титлата икономка, ходеше с гордо вдигната глава по прашния път, водещ към голямата двуетажна бяла къща — мисис Тейлър все още не знаеше за бременността й.

Хуанита щеше да върши домакинската работа и в бунгалото, но Алис настоя да й помага в готвенето и чистенето, в гладенето на част от огромната купчина изпрано бельо на Тейлърови, както и да приготвя обяд на Хенри.

Но сега вече отношението му към нея претърпя коренна промяна. Той започна да я задиря непрекъснато. Всеки път, когато тя се движеше от печката до хладилника и обратно я галеше по ръцете, като от време на време я докосваше и по гърдите. Тя започна да се изхитря, но той ставаше все по-невъзможен. За Алис това непрестанно задиряне оскърбяваше безкрайно и Хуанита и следователно беше още по-унизително, отколкото нередовните му плесници.

 

 

— Виж какво ми става от теб — каза й той, сграбчвайки я за ръката.

— Остави ме, Хенри!

Но мръсната ръка на Хенри притежаваше неимоверна сила. Той без усилие смъкна дребната й длан надолу, като принуди пръстите й да усетят твърдината под издутите му панталони.

— Обзалагам се, че ще ти хареса.

С огромно усилие тя успя да се отскубне.

— Фасулът ти е на печката! — извика, затръшвайки след себе си външната врата.

 

 

— Я, мъничкото ми, виж това.

— Закопчей си предницата, Хенри, предупреждавам те.

— Искаш ли да кажа на Хуанита, че си ми пускала аванси?

— Няма да ти повярва.

Той я сграбчи за раменете и я притисна към пода, принуждавайки я да застане на колене.

— Що не ме поиздухаш малко, ситна путчице?

Спомените изплуваха в съзнанието й.

— Ще те ухапя, Хенри.

— Тя ще те изхвърли от хубавата ти стая. Хайде, миличко, само едно мъничко минетче. Хич няма и да те заболи. Все едно че нищо не е станало.

И той се опита да го натика в устата й.

За втори път в живота си Алис ухапа мъжки член. Не с всичка сила, но все пак достатъчно болезнено и той се отдръпна със скимтене.

* * *

Едно юлско утро термометърът се закова на почти невъзможното показание 113 градуса[1]. Алис се беше проснала на голямото легло в предната стая, облечена с къси шорти и парче плат, завързано около гърдите й, четейки Да бъдеш на седемнайсет години. Вглъбена в книгата, тя не забеляза жадния поглед на Хенри, с който я следеше от прага на вратата, докато изведнъж дъхът му не я опари по ухото.

Мигът, в който тя вдигна поглед, той вече я бе възкачил, мачкайки я с потното си и миризливо мъжко тяло.

— Мистър Тейлър казва, че днес било много горещо, за да се работи — изрече задъхан той. — Чудесен ден да се изчукаме както трябва.

Тя се бореше да се измъкне от ръцете му, задъхана и обляна в пот, но железните мускули на бедрата и едната от ръцете му я притискаха немилостиво към леглото.

— Ще ти хареса — изпъшка той, докато свободната му ръка смъкваше шортите й.

— Не! — изплака тя.

Ръката му се пъхна под ластика на шортите и се плъзна по атлазено гладкия й корем.

Тя се опита да се отскубне.

— Махай се!

— Бях ти като баща — мърмореше той. — Сега си заслужавам отплатата.

Хенри дръпна със замах подобието на блузка от тялото й и зарови глава в разголените й гърди; смъкна шортите й и бясно разкопча копчетата на дънките си. Огромният му пенис се ухили срещу нея.

Тя се дърпаше отчаяно, но пръстите му безмилостно се врязаха в плътта й. Острите му нокти раздраха меката тъкан. Той разтвори влагалището и напъха вътре члена си. Алис трескаво разсъди дали да не му издере очите, но после изведнъж старият съвет на Хуанита изплава в паметта й. Коляното й рязко се стрелна нагоре.

Той изрева от болка, изтърколи се от нея и заподскача, сграбчил с две ръце слабините си.

Puta![2] — изскимтя той, превил се на две.

Болката му я хвърли във внезапна паника. Скри се зад завесата, разделяща стаята, притиснала шортите си отпред, а разкъсаното парче плат към гърдите си.

— Мога ли да ти помогна с нещо? Искаш ли аспирин?

Хенри приседна на ръба на леглото, с тъмно и тясно лице, възприело суровото изражение, с което биеше Хуанита.

— Ти си го търсиш откакто те познавам — изломоти той. — Има само едно нещо по-лошо от курва, и то е такава, дето само дразни мъжете като тебе.

Алис затрепери неудържимо, докато Хенри тръгна олюляващ се към изхода.

Тя знаеше къде отива той: да каже на Хуанита, че сестра й му е пускала аванси. Мисълта, че Хуанита, която беше всичко за нея, ще се хване на лъжите му, я докарваше до полуда. Преоблече се с хълцане.

 

 

В пет часа Хуанита се появи по пътя, сандалите й вдигаха прах около голите й загорели глезени, а едната си ръка бе подпряла на кръста. Алис тръгна да я посрещне, като си мислеше, че Тейлърови трябваше да бъдат слепи, за да не видят, че икономката им е бременна.

Хуанита мълчеше, докато вървяха към бунгалото в жаркия следобед. Изпълнена със страх, Алис безсмислено бъбреше нещо, как била сложила да готви агнешко и как сложила фасула във фурната. После се чу да пита внимателно Хуанита:

— Видя ли се с Хенри?

— Видяхме се. — Хуанита отвори вратата на кухнята. Изпълнената с вкусни аромати кухненска атмосфера вибрираше от акумулираната топлина. — Дойде при мен в къщата. Каза ми, че си му пускала аванси и си се търкала в него.

Алис примига бързо, без да направи опит да отхвърли обвинението. Не искаше да й причинява болка с разкритието, че съпругът на сестра й е лъжец и изнасилвач.

Тя само повдигна рамене и каза:

— Мисля да отида в Лос Анджелис и да си потърся работа, пък ако мога, ще се опитам и да уча.

После затаи дъх, молейки се Хуанита да одобри плана й.

За нейна изненада обаче Хуанита нямаше нищо против.

— Хубава идея.

С разтреперани ръце Алис се премени в най-добрите си дрехи — червена плажна рокля, обтегната по тялото й, с дълъг дамски шал — и събра оскъдния си багаж. Всичко се събра в една голяма кафява торба за пазаруване.

Хуанита измъкна от джоба си шепа смачкани банкноти.

— Вземи — каза тя.

— Нита, не мога да взема нищо от теб, ти ги събираш от толкова време за детски лекар.

Потта върху лицето на Хуанита открои ярко тъмните петна под очите при тъжната й усмивка.

— Момиче като теб има нужда от някой долар, за да остане почтено в Лос Анджелис.

Това беше признанието й, че не е повярвала и думица на Хенри.

След дълъг размисъл Алис протегна ръка към парите и прегърна сестра си. Тя усети с корема си порасналия вече плод в утробата на Хуанита.

— Нита, как ще карам без теб?

— Алис, виж, имам нещо, което трябва да използваш. — Тя протегна ръка към най-горната лавица и свали една наполовина използвана туба с вагинален крем. — Изстискай си вътре от него.

Алис беше твърде покрусена в момента, за да обясни какво се бе случило в действителност. Ами какво щеше да стане ако Хенри го беше пъхнал надълбоко, за да зачене бебе? Тя се запъти към банята.

 

 

В Лос Анджелис опита да си намери работа като сервитьорка. След три дни и четиринадесет отказа на законни основания, че няма никакъв документ, с който да докаже, че е навършила осемнайсет години, тя тръгна да се вози по градските автобуси в обикаляне по адресите, дадени в обявите от домакинства, търсещи домашна прислужница.

Домакините бдително я оглеждаха от входната врата, без изобщо да я пуснат да припари във вътрешността на къщата, но отговорът винаги биваше един и същ:

— О, благодаря Ви, че дойдохте, но мястото е вече заето.

Телефонните обаждания и транспортните разходи до шикарните крайградски квартали, мизерната й хотелска стаичка, хотдозите и разреденият портокалов сок съвсем изтъниха портмонето й.

Сутринта, в която Алис тръгна да провери обявата с най-ниско платена работа, ставаше повече от двайсет и четири часа, откакто не беше сложила и залък в устата си. Жегата и изпаренията в автобуса съвсем я изтощиха и взе да й се вие свят. Една стара чернокожа жена с яркочервена провлачена рокля се друсна на седалката до нея. Тя отвори хартиената си торба и каза:

— Заповядай една поничка.

— Току-що закусих, но няма да ви откажа.

— Всяка сутрин си ги приготвям сама. Но ти не ми изглеждаш добре. Я си вземи още една.

Алис се отпусна пред тази доброта от съвсем непознат човек. Тя мигом погълна поничката с шоколадов пълнеж и довери на жената проблемите си.

— Никъде няма да си намериш работа, момичето ми. Много си хубава. А и всички виждат, че си много млада. Тия дни мексиканците и ние, чернокожите, не сме много популярни. — Добрите и зачервени от недоспиване очи я огледаха. — Ммм, много си бяла. Но с тая гъста черна коса можеш да минеш за мексиканка. Говориш ли им езика?

— Разбира се. — Кой ли не го говореше там по полетата? — Ами очите ми?

Възрастното лице се сбръчка във весела усмивка.

— Няма за какво да се тревожиш. Говори им на твоя си испански и те никога няма да ти гледат очите.

Още същата сутрин мисис Йънг, господарка на малката къща средиземноморски тип в Брентууд, нае Алис Лопес. Тъй като „не знаеше“ английски, Алис получаваше три пъти по-малко пари, отколкото трябваше, и работеше за тях три пъти повече.

На 23 септември тя навърши 15 години и вече два месеца работеше за семейство Йънг. Тъй като този ден се падна през уикенда, когато работодателите й бяха извън града, тя се почерпи с хамбургер, пържени картофи и кока-кола в една закусвалня на Шип в Уестууд. Всички клиенти на това обширно заведение се веселяха бурно или бяха потънали в оживен разговор. Алиша се почувства още по-самотна, отколкото на работното си място, в своята нова алена минипола и червени обувки с петинчов ток. Освен измъчващата я самота, тя беше разкъсвана и от отсъствието на Хуанита до такава степен, че направо й идваше да закрещи. Много нощи бе плакала, преди да заспи с нейното име на устните си.

Когато високият и червенокос млад мъж до нея й се усмихна, тя му върна усмивката. Изглеждаше съвсем почтен и си помисли, че трябва да е студент от калифорнийския университет в Лос Анджелис. Обви с устни сламката на колата си.

— Май не ви харесва хамбургера — каза той.

Тя сведе поглед към почти неначенатия сандвич.

— Днес май нямам голям апетит — тя забрави испанските интонации, които бе принудена да спазва при разговорите си със семейство Йънг. — Но тук храната е вълшебна.

— Ако искате да вкусите наистина хубави хамбургери — каза той авторитетно, — ще трябва да опитате тия в Томи.

Томи?

— Никога ли не сте ходили там?

— Аз съм в Лос Анджелис само от два месеца — призна тя тихо.

— Откъде сте?

След дълга пауза тя каза:

— Ел Пасо.

Беше чела за Тексас в един брой на Нешънъл Джиографик, който следващия месец щеше да заеме мястото си в чакалнята на кабинета на доктор Йънг.

— Аз съм Бари Кординър — каза той.

След кратка пауза се представи и тя.

— Алиша Лопес.

Интуитивно бе предусетила, че разкриването на тайната около детството й щеше само да накара младия мъж да си плати сметката и да я остави самотна повече от когато и да било. А и не беше ли се разделила вече с Алис Холистър и острите дразнещи аромати на презрели зърнени култури? Освен това тя вече харесваше това колежанско момче с лунички и червена коса.

Той я заведе в Бруин да гледат Живот във висшето общество. Уреди вечеря с чили хамбургери в Томи на първата следваща вечер, когато семейство Йънг я пусна в отпуска. А когато я целуна за лека нощ, тя се почувства като облъхната от топъл вятър и щастлива. Това ли беше любовта?

 

 

През първата си брачна нощ лежеше, без да спи; равномерният шум на климатичната инсталация поглъщаше тихото дишане на съпруга й. Тя съзнаваше, че трябва да се чувства виновна загдето го бе излъгала. Но какъв избор имаше? Той я бе измъкнал от този дълбок и мрачен кладенец, а тя нямаше никакво право да рискува и да се върне там.

Ти няма да съжаляваш, че си се свързал с мен, помисли си тя, обзета от любов, докато докосваше мършавия му глезен с пръстите на крака си. Вече бе заключила, че той трябва да е извънредно богат и умен, един почти адвокат, който пише чудесни истории, създание толкова висше, че просто не е възможно да му бъде равностойна съпруга. А днес беше научила, че семейството му притежава Магнъм Пикчърс! Магнъм, където правеха толкова много от онези филми, които бе гледала в кинотеатрите.

Спомни си за сестра му и братовчедите му и въздъхна. Само онзи едър рус младеж, Хеп, я беше погледнал с някаква топлота. Другите се държаха високомерно и отчуждено. Хеп — помисли си тя. — Какво странно име.

После обгърна с ръце слабото тяло на Бари. Равното му дишане не се промени.

Никога няма да съжаляваш, че си ме взел за жена — помисли си разгорещено тя. — Кълна ти се, че никога няма да съжаляваш.

Алиша Кординър даваше свещена клетва. Тя даряваше съпруга си със своята вярност, която беше безгранична.

Бележки

[1] По Фаренхайт. — Бел.пр.

[2] Курва. — Бел.пр.