Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (41)

37

Хеп не воюваше по начина, по който действаха мъжете от детството й, да крещи и придружава думите си със силни удари за подсилване на ефекта, нито пък се превръщаше в мекотело като Бари. Неговият стил се наричаше сдържана учтивост. В леглото им с царски размери той не напускаше половината си, а извън спалнята се отнасяше към нея като към гост на къщата, на когото току-що е бил представен. Алисия обикновено беше човекът, който протягаше маслиновата клонка, не защото той беше правият, макар че тя признаваше пред себе си правотата му в повечето случаи, а защото беше сигурна, че всяка продължителна свада може да причини невъзвратими промени в крехката тъкан на техните сложни взаимоотношения.

Отвеждайки ПД до стаята, която вече бе заемал по-рано, тя беше на косъм да се предаде. Но как можеше да го направи, след като беше безкрайно задължена на ПД? Тя бавно слезе по стъпалата до спалнята им, където намери Хеп в шезлонга да чете сценария. Той не беше отгърнал и страница от двадесет минути, но тя нямаше как да го разбере.

— Бих искала да обсъдя с теб Преображения — каза тя. Гласът й беше равен, макар че ръцете й трепереха.

— Разбира се. — Той бавно затвори сценария, като си отбеляза мястото, до което беше стигнал. — Но какъв е смисълът? Ние няма да се занимаваме с него.

— Ние?

— Бих искал да не вземаш участие, но аз разбира се, не мога да те заставя.

Алисия долови в гласа му нотките на онази надменна учтивост, с която винаги се обръщаше към нея Розалинд Кординър.

— Е, аз не мога да игнорирам ПД! — изрече тя. — И не виждам причина ти да го правиш — той е твой братовчед. Неговото семейство е и твое семейство. Пет пари ли не даваш за него? Или само плебеите могат да си помагат взаимно?

— Отказвам да се свързвам с нещо, което се нарича хероин.

— Ланг не забива спринцовки в тялото ти. Той финансира филм.

— Взема ли парите му, това означава да намеря извинение за спринцовките му.

— Страхотно! — Тя вече крещеше. — Значи докато на ПД или на който и да е от твоите роднините му надупчват черепа, мистър Морално Възвишений Кординър философства за проблема добро и зло!…

Тя побягна в будоара. Докато трескаво навличаше панталони и един развлечен пуловер, все повече изпитваше ужасяващото чувство, че Хеп ще си отиде. Тя рязко блъсна вратата и извика:

— Отивам в града!

В Беладжио паркира на площадчето, до което се издигаше древна градска църквица. Запъти се по застланата с камък уличка към езерото, като този път дори и не вдигна очи към високите и тесни къщи, осеяни с рози; гледка, която преди неизменно й доставяше наслаждение.

При езерото вече забърза покрай изнесените отвън масички, където местните жители лениво хапваха следобедния си залък. После пое по алеята, в края на която си плати входа за градините на Вила Мелци. Големите земни участъци, граничещи с брега, бяха пусти в сумрачната мъгла. Като подмина малкия мавритански замък, където бе композирал Лист, стъпките й се забавиха по посипаната с чакъл пътека. Ще трябва да измисля някаква стратегия, рече си мрачно тя. Мислеше, че е грешно да прилага психологически трикове срещу когото и да било, а пък мисълта да прави това с Хеп й се стори кощунствена, последното предателство на любовта им.

— Синьорина дел Мар — извика някой.

Сбръчканият дребен пазач на име Рицио подтичваше след нея и й обясняваше, че вече затварят. Тя му отвърна на разбираемия си италиански, научен при участието й във филм на Фелини, че тъкмо се кани да си тръгва.

ПД се втренчи в Алисия под меката жълта светлина, хвърляна от външния фенер. До вечерята оставаха още само няколко минути, а тя току-що беше изнесла бутилка Марцемино д’Изера на терасата на гостната.

— Да си заминавам ли? — запита той. — Ти направо ме убиваш. Замина ли, няма никакъв начин да убедя Хеп.

Тя извърна поглед.

— Останем ли сами, аз мога да го убедя да приеме.

Той вдигна бутилката с вино.

— Ти си шефът — каза той.

По нейно настояване нае шофьор да върне колата му в Херц.

Обикновено където и да заспеше в леглото, сутрин винаги се пробуждаше увита около Хеп. Тази нощ тя се измести в съседната стая.

Тримата станаха още преди зазоряване и потеглиха към летището в Милано.

След като изпратиха ПД, Алисия се обърна към Хеп.

— Трябва да си купя някои неща от Виа Монте Наполеоне.

Via^[1] Монте Наполеоне, една тясна и къса уличка в старата централна част на Милано недалеч от Дуомо, беше мястото, където богатите и добре натъкмени миланци пазаруваха от Гучи, Ферагамо, Валентино и още цял куп други световни дизайнери.

Алисия поведе Хеп в един бутик за парфюми с думите: Няма да се забавя много.

Той седна в един от ония неудобни столове, в които едва се събираше, докато тя изчезна в елегантната стая за проби. Избра за себе си няколко изключително скъпи копринени тоалета, сетне поиска да й покажат дрехи за Хуанита, като купи два скъпи костюма, които щяха да станат на сестра й. Сияещата управителка на магазина предложи да отнесат покупките до колата й или дори до Беладжио, но Алисия отказа с думите, че ще вземе всичко със себе си. Тя натрупа покупките в ръцете на Хеп, след което го поведе към Гучи, където избра две дузини богато украсени шалове за подаръци за вкъщи, като му връчи и тях. Ако не бяха скарани, той щеше да й каже да престане с глупостите си, но този път понесе бремето си като същински джентълмен. Във Ферагамо продавачката остана по време на обедния си час за почивка, за да продаде на тази американска филмова звезда всички обувки в магазина й, които можеха да станат на високия й изящен крак.

Вече отвън Алисия възкликна:

— Разорена съм.

Хеп натъпка покупките в багажника и подкара към ресторанта на дон Лисандър, който се помещаваше в един очарователен дворец от осемнадесети век.

— Какво става? — запита настойчиво тя. — Не ти ли харесва супата по английски? Тук я приготвят наистина вълшебно.

— Не съм гладен.

— Ти едва сложи две хапки от твоя risotto и телешкото си. — А тя беше изяла още по-малко от него.

— Алисия, чакат ни да свършим — изрече той учтиво, като си налагаше търпение.

Другите маси бяха опустели и сервитьорите им се бяха облегнали обезсърчено върху бюфета. Хеп още не бе повдигнал пръста си и дребничкият сервитьор с мустаците буквално долетя.

— Да, синьор?

— Искам бренди — заяви Алисия.

Тя отново спа в съседната стая.

В първия момент не можа да се сети на какво й напомнят тези странни, стържещи звуци, сякаш някакво ранено диво животно бе намерило убежище в градината им. В следващия миг разбра, че това е плач.

Тя влетя тичешком в другата стая и коленичи до леглото на Хеп, обгръщайки едрото му разтърсващо се тяло.

— О, скъпи, скъпи, недей.

Горещият му дъх опари лицето й.

— Не мога — изстена той, — просто не мога. Така съм раздвоен. Къде е доброто и къде — злото?

— Аз бях истинска кучка.

— Не е необходимо да ми го казваш. — Той изтри мокрите си бузи в гърдите й. — Алисия, аз ще направя филма.

— Хеп…

— Трябва да го направя заради ПД и чичо Франк, но не мога. Правя го единствено само защото не мога да ти се противопоставя.