Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreams Are Not Enough, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Джаклин Брискин

Заглавие: Мечти само не стигат

Преводач: Тодор Стоянов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хипнос“

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Стойчо Стойчев

Технически редактор: Т. Мирчева

ISBN: 954-8206-05-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2206

История

  1. — Добавяне

72

Тя лежеше върху него и той се отмести малко да й направи място до себе си на дивана. Той се дръпна назад и се вгледа в нея, сякаш не можеше да повярва в чудото. През последните няколко месеца тя беше единственият и непрекъснат герой на сънищата и мечтите му, но бе недостъпна за него така, както и за милионите си почитатели, които я боготворяха.

— Хеп, престани да се измъчваш. Беше чудесно.

Той леко изсумтя, което на неговия език означаваше лека насмешка.

— Следващия път ще се справим по-добре. Просто не ми се вярваше, че си истинска.

Тя го подръпна за брадата.

— Малко болка ще те убеди ли?

Хеп с усмивка отмести ръката й.

— Искаш ли да знаеш нещо? Ако трябваше да избирам минутата в моя живот… в нашия… то това щеше да бъде току-що преживяната.

— А не когато бяхме…

— Не. Тази минута.

— Тежах ли ти? Да не те заболя кракът?

— Кой ли е разбрал? Това беше като ураган, като земетресение, нещо, което не зависи от мен. Не знам дали изобщо някога ще го изпитаме пак. Сега просто съм щастлив съвсем по човешки.

— Аз също. — Тя прекара ръка по влажното му от потта бедро, ефирна ласка по твърдия зараснал белег. — Кога ще ми разкажеш как се случи всичко това?

— По-късно — каза той, полагайки брадатото си лице между гърдите й. — Нека просто бъдем щастливи.

Те започнаха да се изучават с бавни, нежни движения, и след като проникна в нея, те продължиха да се движат сладострастно чак до края. Когато станаха от леглото, внезапно се сети, че не беше слагал нищо в устата си от сутринта и изпитва вълчи глад. Ниската и мускулеста готвачка имаше почивен ден заедно с мъжа си, който пък се грижеше за градината и колата, така че Хеп забърка един голям омлет, поръсен обилно със сирене отгоре, докато Алис приготви кафето и сложи масата в кухнята. Бледозлатистите яйца и сиренето имаха блясъка и аромата на най-вкусната храна, която можеше да си спомни, хлябът беше като току-що изскочил от фурната, маслото вълшебно, а кафето — гъсто и силно. За десерт изядоха разтопения шоколад.

 

 

Хуанита се показа от стаята си, докато се връщаха на горния етаж.

— Предполагам, че няма да вечеряте — измърмори тя, без да ги гледа.

За негова изненада предишното му добро чувство към нея се бе възвърнало и дори бе усилено от яростната защита, с която бе обградила сестра си; упоритата й съпротива, която бе изпитал толкова болезнено, се оказа последното препятствие пред Алис.

— По-късно пак ще огладнеем — каза той. — Нека се поразходим малко до Ла Пергола. — През миналите дни, когато готвачката почиваше, те понякога бяха вечеряли тримата между опушените китайски фенери и лозници на терасата на ресторанта.

— Той работи и през зимата.

— Нямате нужда от мен.

— Хей, Хуанита — каза той. — Я престани да се държиш така.

Зад дебелите й лещи клепачите й се сведоха, но тя смело ги вдигна само след миг.

— Аз не се отказвам от думите си, Хеп, но те не бяха насочени към теб.

— Какво точно си казахте, преди да дойда? — полюбопитства Алис.

— Това е между двама ни — каза той и прегърна пълното тяло на Хуанита.

Дебели борови цепеници пращяха весело в камината на Ла Пергола; те вечеряха задушено телешко и го поляха с бутилка Требиано. На връщане Хеп си тананикаше, докато караше по черния криволичещ път към вилата.

 

 

— Хеп, Хеп, събуди се… — разтърсваше го тя за рамото.

Той се разбуди, облян в пот.

— Кошмари…

Фосфоресциращите зелени цифри на будилника показваха единадесет часа и тридесет и седем минути. Не беше спал повече от двадесет минути и въпреки това се бе унесъл в някакъв безкраен кошмарен лабиринт.

— Ти викаше — каза тя, като го галеше по рамото.

След няколко секунди той произнесе:

— Тази вечер за пръв път управлявах автомобил, откакто… джипът ми изгоря.

— Съжалявам. Трябваше да съобразя.

— Та как би могла?

— Не е ли време да споделиш?

Той легна на гръб и се загледа в мрака.

— Хеп? — подсети го тя.

— Лунда представлява няколко колиби, измазани с кал и покрити с тръстика, на около тридесет мили от здравния център. — Усещайки лекото треперене, което го обземаше, той възприе онзи лековат тон, с който навремето й разказваше за някой идиотски сценарий. — Никой от Лунда, дори и тези, които вече беряха душа или тежко ранените, не се беше обръщал към нас за помощ.

— Защо?

— Повечето от хората не го правят. В по-голямата част от случаите това се дължи на гордостта. Не обичат да приемат каквото и да било от чужденци. Дори още има хора сред тях, които вярват, че белите искат да ги заробят. Има понякога и езикова бариера. Всеки път, когато заминавах от центъра, посещавах различни области и им разказвах какво сме намислили и докъде сме стигнали. Както си спомняш, когато напуснах Лос Анджелис, бях в много лошо състояние. За да се съвзема, веднага се впуснах в пътувания из околността да привличам нови привърженици за своята кауза. Хората в Лунда говореха френски, така че общуването не представляваше проблем. Когато им разказах за чудната храна, която прави децата им здрави и силни, соево брашно — това е вълшебен източник на протеини, който предпазва от куашиоркор — те се съгласиха да опитат. Почувствах, че съм извоювал голяма победа. Два дни по-късно натоварих джипа с пълни чували със соево брашно и се върнах. Самото пътуване ми отне доста време и когато трябваше да отпътувам обратно, вече се бе стъмнило. Пътищата са ужасни и никой не кара след мръкнало, така че след като се свързах с Арт по радиостанцията, решихме да прекарам нощта в Лунда.

— Арти ми каза, че в района тогава имало някакви чужденци.

— И аз го знаех, но това нямаше никакво значение. Чужденец е дума, с която наричат всеки, който не е роден в селото им. Сега, като се замисля, си спомням, че когато се върнах в Лунда с брашното, местните жители бяха по-словоохотливи, отколкото изискваше случаят. По онова време обаче тази топлота ме накара да си помисля, че най-накрая вече са ни приели между себе си.

Последното изречение го произнесе с горчив глас.

— Ти си бил там само, за да им помогнеш!

— Постави се на тяхно място, любов моя. Ти живееш в Лунда и изведнъж се изтърсва някакъв важен бял, който ще ти подхвърли няколко залъка.

Порой спомени я връхлетяха. Мей Сю и дъщерите й щяха да предпочетат да умрат от глад — или да развият куашиоркор — вместо да посегнат към опечените пуйки, сервирани от благодетелно усмихващите се дами от църквата в Деня на благодарността и Коледа.

— Ти си прав, Хеп. Давай по-нататък.

— Както ти казах, мислех да преспя в селото. Но въпреки горещата благодарност, никой не ми отправи покана да остана в колибата му. В този момент бях длъжен да проумея, че нещо не беше наред. Хората там никога не биха те оставили навън през нощта.

— А ако беше останал да спиш в джипа?

— Не помислих за това. Гората никога не ме е плашила. Все едно че се намираш в някаква катедрала. Дърветата са огромни, а листата към короната се сгъстяват до такава степен, че образуват нещо като покрив. Слънцето прониква едва-едва през тях. Понякога подминаваш някого, шляпащ по пътя, или пък натискащ педалите на някой полуразпаднал се велосипед, но в повечето случаи виждаш цели тълпи от маймуни червен колобус да скачат като обезумели от клон на клон, огромни бабуини, а понякога и шимпанзета. През нощта обаче нещата се променят. Тогава луна нямаше, а листата не пропускат звездна светлина. Никога до този момент не се бях чувствал толкова самотен, откъснат от света и времето, фаровете сякаш дълбаеха дупки в черната стена пред мен. И изведнъж сноповете им осветиха човек, махащ с палец като на автостоп. Такова нещо в Заир трудно можеш да видиш, там колите са малко на брой и всички пътувания се уреждат седмици напред. А и както вече ти казах, никой не пътува нощем. Разбрах, че нещо не е наред, но можеха да минат седмици или месеци, преди да мине някоя кола или камион, които да го качат. Пък и се зарадвах, че видях жив човек. Спрях…

Хеп замълча, докато премине фантомната болка по крака му.

— Как изглеждаше?

— Висок, с прогнили зъби, смееше се за щяло и нещяло със странен, пронизителен смях. Говореше английски много добре. Носеше нещо тежко, обвито в плат местна изработка. Попитах го какво прави по пътя в това време на нощта и отговорът му ми се стори достатъчно правдоподобен. Бил си помислил, че ще успее да се добере до Уеле, едно селце между Лунда и центъра. Задаваше ми въпроси за джипа, колко струва и откъде съм го купил. После ме попита колко може да вдигне максимално. И аз като някакъв идиот настъпих педала на газта да му покажа. Изведнъж отпред се показа дърво, паднало на пътя. На отиване го нямаше там. Настъпих спирачката и му изревах да внимава. Но вместо това той се изправи, опитвайки се да запази равновесие и вдигна вързопа над мен. В същия миг, в който щеше да го стовари върху главата ми, всичко изведнъж ми се проясни. Разбрах, че това беше засада. Хората в Лунда са били изплашени от някого. Трябваше сигурно да умра от страх. Вместо това обаче нещо алено пламна пред очите ми… нещо аленочервено… Пуснах кормилото и го блъснах. От вързопа се изтърси някакъв камък, който се изтърколи зад нас. Той залитна. Джипът се заби в падналото дърво. Пред очите ми притъмня. Когато се съвзех, половин минута по-късно, той се бе проснал върху арматурното табло, в безсъзнание, а може би и мъртъв. От предния капак бе започнал да се просмуква пушек. Нещо остро се беше врязало отзад в коляното ми. По пътя подскачаха лъчи от фенерчета и дочух крясъци.

— На английски ли викаха или на някакъв друг език?

— На английски и суахили. Сигурно бяха кенийци. Двигателят гореше. Бедрото и коляното ми бяха целите в кръв, костите счупени, сухожилията скъсани, но е вярно и това, че в най-съдбоносните моменти от живота си човек извършва и невъзможни неща. По някакъв начин съм се измъкнал от джипа и запълзях към гората.

— И те повярваха, че онзи човек това си ти?

— Не. Виждаше се ясно, че това е чернокож. Аз не бягах с всичка сила, както би могла да си помислиш, така че когато стигнаха до джипа, не бях се отдалечил много навътре. Чух един от тях да повтаря няколко пъти името на Ланг. Беше много изплашен. Бях сигурен, че ще тръгнат подир мен да си довършат работата, за която очевидно им беше платено…

Без много разкрасяване той й разказа как навлязъл още по-навътре в мрака, като на всяка крачка се сблъсквал с дънер или се препъвал в корени. Далечна експлозия и слаб неразличим блясък му показали, че резервоарът е избухнал. Дробовете му всеки момент щели да се пръснат, но той се опитал да тича. И тогава левият му крак се предал. Но продължил да се влачи напред. След време рухнал и очаквал с ужас лъчът на някое фенерче да го изтръгне от мрака. Но никой не го преследвал. Когато дишането му се нормализирало, дочул далечните крясъци на племе бабуини. Косата му настръхнала. Бабуини. Имало случаи, когато убивали и хора. Адреналинът плъзнал по жилите му, пришпорвайки го напред. В невъзможност да се изправи на крака, той продължил да пълзи сред засипаната с листа земя и прогнила дървесина. Изведнъж дъжд се изсипал от короните на дърветата и Хеп прогизнал целият. Пълзейки през локвите стигнал до някаква скала. Опитал се да я заобиколи, но тя сякаш била като стена; на сутринта видял, че ако бил отишъл само още няколко ярда надясно, щял да се измъкне… Поровил насам-натам за нещо, което да му послужи за оръжие през нощта, напипал някакво парче камък и се притиснал към грапавата, просмукана с влага корава скала. Никакво самовнушение не било способно да прогони обгръщащия го мрак, болката в левия му крак, далечните крясъци на бабуините, близките странни прошумолявания. Цялата нощ прекарал с мисълта, че убийците са по петите му.

— Защо не те преследваха? — запита тя.

— Сигурно са се страхували не по-малко от мен в джунглата. Както разбрах по-късно, решили са да ме заместят с онзи момък за пред Ланг. В края на краищата никой освен тях не знаеше, че аз съм имал пасажер.

— Ужасно…

— Арт открил обгорялото тяло на седалката на водача. Разбира се, веднага му станало ясно, че това не съм аз. Слава богу, че акълът му сече като бръснач. Хвърлил едно одеяло върху трупа и демонстрирал скръб.

— И после тръгнал да те търси?

— Да. Не пуснал никого в стаята ми под предлог, че можело да избухне чума; в Заир имаше такива случаи.

— А противоречащите си версии по погребението?

— Арт побързал да погребе тялото, преди някой да успее добре да го огледа. При тия обстоятелства не счел за необходимо да извести навреме пресата или семейството ми за точния час на погребението. До този момент аз вече се бях измъкнал извън страната. Той подкупи един пилот с Чесна; уреди фалшиви документи и самолетен билет до Швейцария. Така се озовах в Шато Нойшател.

Алис се разплака.

Той я погали по треперещите рамена и каза:

— Това е минало, любов моя. Всичко лошо е вече зад гърба ни.