Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (7)

7.

Тримата млади мъже, седнали в кабинета му, бяха ядрото на неговия управителен екип. От години бяха попаднали в полезрението на Сесил Уилямс, както и на Елизабет. Причината беше, че са талантливи, проницателни, достойни за доверие и работливи, без да се брои абсолютната им вярност към нея и към него.

Те седяха в единия край на стаята и разговаряха. Сесил им хвърли поглед за миг и се усмихна. Не само тези качества ги свързваха. И тримата бяха високи, красиви и елегантно облечени, освен това притежаваха чар и лесно успяваха да се харесат на когото си пожелаеха, било то мъж, жена или дете.

Робърт Дънли, най-младият, на двадесет и пет, бе най-високият и най-красивият. При все че проявяваше слабост към изисканото облекло повече от другите двама, освен безупречно скроените костюми от „Савил Роуд“ и „Армани“ той притежаваше множество важни качества. Бе отдавнашен служител на „Деравенелс“, верен на компанията, като собствената му неизменна лоялност се бе изградила още през годините, когато баща му и дядо му бяха служили в нея. Той бе единственият приятел на Елизабет от детинство и несъмнено неин любимец. Робин, както го наричаше тя, бе единственият човек, способен да я убеди да промени плановете си или да вземе уместно решение, и винаги успяваше да я подтикне в правилната посока. Очевидно причината бе, че я познаваше по-добре от всеки друг, включително и от Сесил. Бяха се сближили като деца, особено през злочестите години, когато бе отхвърлена от баща си и после от Мери. Робърт я разбираше, успяваше да се пребори с множеството й слабости, с редките й избухвания и с пристъпите на хронични болести. Сесил го познаваше от години, както и баща му, и помежду им бе разцъфтяло топло приятелство.

До Робърт седеше Франсис Уолсингтън, на двадесет и шест. Двамата бяха учили в „Кеймбридж“ и „Грейс Ин“, мислеха еднакво и отдавна бяха съюзници в бизнеса. За Сесил бе удоволствие да има Франсис до себе си. Той бе умен, имаше невероятен психологически усет към хората и умееше да се справя с всяка ситуация. Бе вещ в сигурността, разузнаването, шпионските техники и тероризма и имаше многобройни странни, но полезни контакти, които Сесил не искаше да признае, но бе благодарен, че съществуват. Докато Мери управляваше „Деравенелс“, Франсис пътуваше из цяла Европа и повечето време отсъстваше от Лондон. От причудливия й маниер да ръководи компанията и от религиозния й плам на Франсис му прилошаваше. Също като майка си Мери бе католичка, чиято ревност му се струваше прекалена. Тя бе в противоречие с широките му протестантски възгледи за живота. Преди няколко седмици Франсис бе пристигнал в Лондон, кипящ от ентусиазъм, напълно наясно, че скоро Елизабет ще управлява компанията, а Сесил грейна от щастие, когато го видя.

От другата страна на Робърт седеше Никълъс Трокмън. Той бе най-възрастен от тримата, четиридесет и три годишен, дългогодишен служител в старата търговска компания. Никълъс бе напуснал в един труден момент от управлението на Мери, неспособен да понася безотговорните й решения и необяснимото й поведение като цяло. Той бе компетентен по всички въпроси, отнасящи се до „Деравенелс“, понеже бе работил за Едуард Селмер по време на управлението му като регент на невръстния син на Хари. Познаваше Елизабет от ученическите й години и беше роднина на Катрин Паркър, шестата съпруга и вдовица на Хари, мащеха на Елизабет и нейна близка приятелка. От тримата, по мнение на Сесил, Никълъс бе най-талантливият дипломат, вероятно защото имаше най-много опит. Тази сутрин Елизабет бе казала на Сесил:

— Всичко, от което се нуждаем, са неколцина благонадеждни мъже.

Беше права. И за щастие, мислеше си Сесил, трима от тях седяха тук сега.

Сесил се приближи до протежетата си и седна на един стол с думите:

— Доволни ли сте? Радвате ли се на постовете, които Елизабет ви предложи миналия петък?

— И още как! — възкликна Робърт. — Кой не би бил признателен?

— Не и аз — обади се Франсис.

— Извънредно щастлив съм, Сесил — промълви Никълъс. — Щастлив и доволен.

— Радвам се да го чуя. Причината да ви попитам, е, че Елизабет ще обяви новите ви постове на срещата и не искам никакви непредвидени усложнения от ваша страна. Очаквам предаването на властта да мине гладко като по вода.

— Как се развиват събитията досега? — попита Франсис, като леко се приведе напред, съсредоточил вниманието си върху Сесил.

— Много добре, за моя радост. Срещнах се с Джон Норфел миналия петък сутринта и по-късно същия ден говорих с Чарлз Броукс. Чарли бе неимоверно облекчен, че сме поели задълженията си толкова бързо, и бе повече от готов да сътрудничи.

— А Норфел? — поиска да знае Никълъс.

— Твърде благоразумен. С него бях търпелив. Да не забравяме, че беше особено близък с Мери, притежава голямо влияние тук и е дългогодишен директор. Действах с кадифени ръкавици, понеже не искам да създавам врагове на Елизабет. Мисля, че го успокоих напълно. Не навреди, че му възложих отговорността да уреди всичко, свързано с погребението на Мери.

Настойчивите черни очи на Робърт се спряха върху Сесил и той каза с предупредителен тон:

— Но той няма да престане да ни наблюдава, помни ми думата.

— О, разбира се. И аз смятам същото, Робърт, както и Елизабет. Да поговорим за срещата. Елизабет иска да дойде, когато вече сме се настанили, и да влезе сама. Тя ще ръководи срещата, затова ние трябва да импровизираме. Внимавайте какво говорите, не издавайте нищо от плановете ни. Разбрахме ли се?

Тримата кимнаха с тържествено изражение на лицата.

Робърт Дънли седеше от дясната страна на Елизабет и докато я слушаше, го изпълваше неописуема гордост. Тя бе спокойна, съсредоточена, самоуверена и говореше убедително за „Деравенелс“. Елегантна в морскосиния си костюм на тънки райета, с колосана бяла риза с отворена яка и обици с едри перли, тя бе въплъщение на изискаността. Красива, но делова, според него тя бе на нужната висота.

Седяха около грамадна махагонова маса в залата за съвещания. Допреди тя да влезе преди няколко минути, присъстващите стояха прави и разговаряха помежду си, докато я чакаха. Чарлз Броукс, Сидни Пейн, Никълъс Трокмън и Франсис Уолсингтън бяха образували групичка в едната част на помещението. Братовчедите на Елизабет Хенри Кери и Франк Ноулз бяха потънали в задълбочен разговор със Сесил, Джон Норфел и прачичото на Елизабет, Хауърд, вече на години, но все още директор в компанията и безценен съветник. От общо деветима Робърт бе сигурен в седем, а един беше под въпрос. Беше предпазлив с Джон Норфел заради дългогодишната му близост с Мери Търнър.

— Сигурна съм, че разбирате намерението ми да сторя повече, отколкото ми повелява дългът, само и само „Деравенелс“ да преуспее и да става все по-силна през следващите няколко години, които ни приближават до двадесет и първи век. — Елизабет замълча, плъзна поглед около масата и се усмихна на събралите се мъже. — Сега искам да обявя първите назначения. — Обръщайки се към Сесил от лявата си страна, тя каза: — Сесил Уилямс и аз отдавна работим заедно, от няколко години той се грижи за личните ми дела. От днес той става главен финансов управител и директор на юридическия отдел. А Робърт Дънли… — тя поспря и се обърна надясно към Робърт — определям за главен търговски управител и директор на транспорта. На практика ние тримата ще ръководим „Деравенелс“.

Сесил и Робърт й благодариха, а останалите показаха одобрението си с ръкопляскане. Елизабет продължи с категоричен тон:

— Избрах Никълъс Трокмън за началник на отдела за връзки с обществеността и посланик на разположение на компанията, а Франсис Уолсингтън — за главен директор по сигурността.

Отново двамата топло й благодариха, а останалите кимаха одобрително или ръкопляскаха.

Като хвърли поглед към далечния край на масата, Елизабет спря очи на Сидни Пейн и му се усмихна.

— Зная, че вчера Сесил е разговарял с теб, Сидни, и ти е предал молбата ми да поемеш поста на директор по човешките ресурси. Нека призная, благодарна съм, че с радост си приел.

Сидни, дългогодишен служител на старата търговска компания и верен на Елизабет, широко се усмихна.

— Благодаря ти, Елизабет. Мисля, че развълнуван е точната дума, с която да опиша чувствата си.

Тя наклони глава и завърши:

— Това са назначенията за днес, но ще има и други през следващите две седмици. — Насочи поглед към Джон Норфел и Чарлз Броукс. — Джон, Чарлз, ще ви предложа нови постове до няколко дни, а вас, Хенри и Франк, също съм включила в плановете си.

Тя се усмихна на братовчедите си Франк Ноулз и Хенри Кери, които й кимнаха разбиращо. Най-накрая очите й се обърнаха към нейния прачичо Хауърд, който посрещна погледа й с топла усмивка. Тя заговори:

— И разбира се, вие ще продължите на предишния си пост, чичо, и се надявам да станете един от съветниците ми.

— За мен е удоволствие да ти служа — отговори той извънредно доволен и горд.

— Е, господа, толкова за днес — заяви делово Елизабет. — Благодаря на всички ви, че се отзовахте и че присъствахте на тази среща, но сега, ако ме извините, ще ви оставя.

— По-бързо изчезване не бях виждал — отбеляза Джон Норфел и добави. — Несъмнено я чакат по-интересни срещи — обяд с приятелки, а може би нов обожател?

Сесил, огорчен и възмутен от този критичен и ненужен коментар, с усилие прикри гнева си, но хвърли на Норфел унищожителен поглед.

— Моля те, не говори за Елизабет с подобен тон. Не е нито твоя, нито моя работа какво прави. Тя е свободна, на двадесет и пет и по една случайност управителен директор на компанията, без да споменавам, че е най-големият акционер. С други думи тя е шефът.

Джон Норфел, който нямаше навик да се извинява, все пак има добрината да покаже неудобство и на часа съжали за коментара си. След миг на размисъл той отговори с помирителен тон:

— Разочарован съм, Сесил. Надявах се да ни окаже честта да обядва с нас… — Той вдигна безпомощно ръце в жест на огорчение. — Дори не ни остави възможност да я поканим. Тръгна си ей така.

— Такава е по природа. Делова. Върна се в кабинета си, за да работи, ако искаш да знаеш истината — отвърна Сесил твърдо и решително, въпреки че още кипеше отвътре. — Тя никога не обядва, нито ходи да обядва с други, така че свиквай. Елизабет не признава такива работи, особено стане ли дума за бизнес. Според нея гозбите не ти се услаждат, ако говориш за работа, пък и разговорът не върви.

— Разбирам. Ще знаем, че социалният живот ще се сведе до минимум.

— Може би така е най-точно казано — тихо промълви Сесил.

— Какво е решила за мен? — промълви тревожно Джон Норфел.

— Не ми е споменала.

— Трудно ми е да повярвам, Сесил. Хайде, тя споделя с теб всичко.

Сесил остана глух за тази забележка и бързо отговори:

— Знам само, че те чака повишение.

— О, благодаря ти, че ме осведоми, стари приятелю. Успокоително е да зная, че няма да ме изтикат настрани — отвърна Норфел с дрезгав смях.

За облекчение на Сесил Сидни Пейн се приближи към тях и след няколко неофициално разменени думи Джон Норфел се отправи към другия край на стаята, за да поговори с Чарлз Броукс.

Сидни се обърна съм Сесил.

— Мисля, че постъпих правилно, като се присъединих към вас. Забелязах болезнено изражение в очите ти и реших, че имаш нужда от помощ.

— Благодаря ти, Сидни, беше точно така — отговори Сесил със смях. — Норфел никога не ми е бил слабост, нито на Елизабет, но има силно влияние във фирмата и сме длъжни да го коткаме.

Сидни се усмихна на стария си приятел.

— Поне мъничко, нали?

Сесил се засмя, кимна и като поведе Сидни през заседателната зала към входа, сподели:

— Радвам се, че прие поста. Увери Елизабет, че се вълнуваш… тя е щастлива от това, защото не ти се падна най-леката работа.

— Да освободя компанията от ненужния баласт?

Сесил просто кимна.

— Ще се справя — увери го Сидни.