Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (10)

10.

Елизабет следваше Грейс Роуз през малкото преддверие към червената всекидневна, една от любимите й стаи в апартамента на леля й. Допадаха й различните нюанси на червеното — пурпурната коприна по стените и прозорците, диплите на драпериите, яркочервените шарки на килима, кадифето в същия цвят на канапето и фотьойлите, подредени пред камината. Според нея червената гама бе прекрасен фон за платната на импресионистите и постимпресионистите, които Грейс Роуз бе избрала да окачи в тази елегантна стая. Красотата на мястото предизвикваше преди всичко чувство на топло гостоприемство, дори уют, а розовите лампи с копринени абажури хвърляха нежно розово сияние.

— Седни до камината — покани я Грейс Роуз.

Приближи се до писалището в стил крал Джордж в ъгъла, извади издут кафяв плик и се настани до Елизабет.

— Трябва да поговорим за картината — започна Грейс Роуз, поглеждайки настойчиво племенницата си. — Затова те повиках. Сигурна съм, че знаеш за коя картина говоря.

Елизабет кимна.

— Естествено. Картината, купена от баща ти през 1918, защото му напомняла на Бес и теб.

— Точно така. Искам да ми обещаеш, да ми се вречеш, че няма да я продадеш. Освен в краен случай — за да спасиш „Деравенелс“. Това може да бъде единствената причина.

— Обещавам да не я продавам, Грейс Роуз. Имаш думата ми.

— Можеш да се изкушиш да я предложиш на търг. Сигурно днес струва малко състояние.

— Така е, известно ми е.

— Значи си поръчала да я оценят, така ли? — бързо попита Грейс Роуз и остро я погледна.

— Не точно. — Елизабет се прокашля. — Искам да ти обясня какво реших за картината преди година. Стана, след като моята полусестра ми съобщи, че вече не съм желана в „Деравенелс“ и че не мога да работя повече там. Понеже не знаех какво ми готви, отидох да живея в „Рейвънскар“. Можеш да го наречеш опит да се скрия.

— Спомням си. Ти ми се обади оттам, за да зная къде си, в случай че имам нужда от теб. Но продължи, ако обичаш, за картината.

— През седмицата, в която Мери ми нареди да напусна, отидох с колата до „Уейвърли Корт“ и помолих Тоби да свали платното от стената в библиотеката. Грижливо я завихме в одеяло и я върнахме в Лондон. Казах му, че ще я дам да я почистят и реставрират. Всъщност така и постъпих. Сега виси на стената в гардеробната ми в апартамента ми на площад „Итън“, където е в пълна безопасност.

Грейс Роуз изведнъж доби объркано изражение и промълви:

— Но Брайни Медоуз видял картината само преди няколко седмици. Тоби го повикал в „Уейвърли Корт“, за да му помогне да поправят охранителната система.

Широка усмивка се разля по лицето на Елизабет.

— Брайни е видял копието, което поръчах да направят, след като почистиха и реставрираха платното. Докато наетият от мен художник рисуваше копието, ми дойде наум, че Тоби и Мъртъл могат да забележат, че рамката е нова, след като картината се върне в „Уейвърли Корт“, понеже оригиналната беше поназъбена, а на места позлатата беше опадала. Поръчах на художника да постави копието в старата рамка, а оригинала — в новата, така че те да не забележат разликата.

Грейс Роуз се засмя.

— Много умно от твоя страна, скъпа моя. Но, питам от любопитство, защо я премести преди всичко останало?

— Опасявах се, че Мери ще я открадне. Никой не би могъл да й откаже достъп до „Уейвърли Корт“, а аз определено не й вярвах. Въпреки че мразеше картината, тя все пак знаеше, че е извънредно ценна, и лесно можеше да я присвои. Никой нямаше да я спре. Затова не исках да рискувам. Можеше да я продаде, както знаеш, и да даде парите на Филип Алварес.

— Правилно си разсъдила, Елизабет… — Грейс Роуз замълча, после предпазливо добави: — Предполагам, че й принадлежеше.

— Зная много добре. Тя я наследи от баща ми чрез нашия полубрат Едуард. Но в онзи ден отсъдих… реших, че не я заслужава.

Грейс Роуз прикри радостта си и отбеляза:

— Елизабет, струва ми се, че щях да постъпя точно по същия начин, ако бях в твоето положение.

— Благодаря ти, че ми го казваш. — Накланяйки се по-близо до нея, Елизабет сподели. — Струва огромна сума. Един търговец на картини, мой стар приятел, ме увери, че всяко платно на Реноар е безценно, най-вече това, „Двете сестри“, защото е със забележителни качества и понеже Реноар го е нарисувал през 1889 година, когато е апогеят на творчеството му. Миналото лято разговарях с приятеля си Джулиън Емерсън, показах му картината и той остана изключително впечатлен. Определи цената й — най-малко шест милиона лири. Дори добави, че оценката му е значително снижена.

— Донякъде я приемам. Аз я оценявах на осем милиона. Виж, тази папка е за теб. Вътре са много от документите за картините, принадлежали някога на Джейн Шоу, близката приятелка и любовница на баща ми. След смъртта й двете с Бес наследихме художествената й колекция. И тогава беше скъпа, а сега е особено ценна. Зная какво съм окачила по стените си… Тя помълча, потупа кафявия плик и продължи. — Вътре има фотографии на картините, които наследи баба ти. Когато имаш свободно време, потърси ги в различните домове, които наследи. Ще изпълниш ли молбата ми, Елизабет? Важно е да знаеш къде се намират.

— Обезателно. Всъщност Кат може да започне веднага. Сега тя работи за мен и се грижи за тези неща.

— Радвам се да го чуя. Кат е необикновено експедитивна. Мисля, че някои от платната са в къщата в Челси, където живя баща ти, след като продаде къщата на площад „Бъркли“. Навярно други се намират в „Рейвънскар“ и „Уейвърли Корт“. Е, вземи папката. Разгледай съдържанието й, когато имаш време. Сигурно самата ти ще разпознаеш някои от картините.

Елизабет отнесе дебелата папка на бюрото в червената всекидневна и започна да разглежда документацията, свързана с платната. Грейс Роуз бе изчезнала за двадесет минути, за да говори по телефона с племенника си в Ирландия. Омаяна от снимките, Елизабет разбра още от момента, в който започна да прелиства, че пред очите й е рядко съкровище. Не знаеше, че са част от колекцията на Джейн Шоу. Някои от тях разпозна на часа и си припомни точно къде се намират.

Започна с фотографията на картина от Камий Писаро^[1], която обичаше, откакто се помнеше. Изобразяваше няколко старинни къщи с червени покриви, разположени сред почти обезлистена горичка. Платното висеше в трапезарията на „Уейвърли Корт“, както и впечатляващият снежен пейзаж от Арман Гийомен^[2]. Тя бе израснала с тези две картини и й допадаше как прекрасно се съчетават. Червените покриви на къщите на Писаро подчертаваха червеникавите листа на дърветата по заснежените хълмове на Гийомен.

Една зимна композиция от Клод Моне, изпълнена основно в нюансите на черното, бялото, кремавото и сивото, бе от любимите на баща й. Държаха я в „Рейвънскар“, в работния му кабинет. Имаше още много фотографии. Тя разпозна стила на Матис, Ван Гог, Сисле и Мане. Тези четири платна, които й се струваха познати, определено не бяха нито в „Рейвънскар“, нито в „Уейвърли Корт“. Може би се намираха в къщата в Челси. В този миг Грейс Роуз отново се появи и възкликна:

— Извини ме, скъпа, Патрик обикновено не ме държи толкова дълго на телефона. Но искаше да ми разкаже за приятелката си… скоро ще се сгодят. Тази седмица ще я доведе в Лондон, за да се запознаем.

— Колко хубаво — зарадва се Елизабет, вдигна очи и се усмихна.

— И колко е внимателен, винаги се старае да участвам в семейните дела, когато е възможно. Сега за картините, сигурно много от тях са ти познати. Вероятно са в някои от къщите.

След като прибра снимките в папката, Елизабет стана от писалището и седна до Грейс Роуз близо до камината.

— Така е и нека ти покажа онези, които ми принадлежат. Помня, че съм виждала някои от останалите, но бедата е, че не съм съвсем сигурна къде… най-вероятно се намират в къщата в Челси. Стига да не са продадени.

— Винаги съществува тази опасност, разбира се. Но не допускам баща ти да е продал произведение на изкуството, особено платно на известен художник. Пък и щях да зная, ако се бяха появили на пазара. И съм сигурна, че Мери не е продала никоя по същата причина. Щях да разбера.

Елизабет каза:

— Ще помоля Кат отново да огледа къщата в Челси, за да провери какво е положението. Тя беше там миналата седмица, започна да се ориентира за състоянието на имота, но не ми хрумна да й напомня за картините.

— Ами самата къща, Елизабет? Възнамеряваш ли да я запазиш, или ще я продадеш?

— Мисля да я продам, Грейс Роуз. Зная, че е чудесна, стара постройка, но ми се струва прекалено голяма за сама жена.

Грейс Роуз й хвърли преценяващ поглед и възкликна:

— Но няма вечно да си сама. Един ден ще се омъжиш и ще имаш деца.

Елизабет я изгледа втрещено, ужас засенчи лицето й.

— Никога няма да се омъжа. Никога.

— Стига, скъпа. Не се заричай. Човек не знае какво го чака… животът ни поднася какви ли не неочаквани събития.

— Не, никога няма да се омъжа. За жена съм прекалено независима — и освен това не искам някакъв мъж да ме командва и да ми нарежда какво да правя. Искам сама да си бъда… господарка. Не желая да съм нечий придатък. И не са ми нужни деца. Искам да се отдам на кариерата си.

Грейс Роуз я изгледа продължително и замислено, но запази мълчание.

— Когато бях на осем — продължи неочаквано Елизабет, — се зарекох пред Робърт Дънли, че никога няма да се омъжа, и ако го попиташ, ще ти отговори, че съм казала истината.

Грейс Роуз потисна усмивката си и промълви с по-мек тон:

— И това стана, когато той ти предложи за първи път, нали, Елизабет?

— Не ставай глупава, Грейс Роуз! Не ми е правил предложение. Нито тогава, нито когато и да е, нито ще го стори в бъдеще, мога да те уверя.

Грейс Роуз преглътна думите, появили се на върха на езика й. Готвеше се да увери племенницата си, че е напълно на погрешен път. Робърт Дънли беше запленен от обаянието на Елизабет, откакто беше… да, осемгодишен. Като деца прекарваха много време в „Стоунхърст фарм“ и старата жена ясно си спомняше как той жадно поглъща всяка дума на Елизабет, напълно омагьосан от присъствието й.

Неспособна да изостави темата, Елизабет заяви:

— Робин ми е близък като брат и чувства абсолютно същото към мен.

— И сега ли? — тихо попита Грейс Роуз. — Научих, че е станал главен търговски управител на „Деравенелс“… Надявам се някой ден да го доведеш да се видим. Той е толкова мило момче. Без да чака отговор, Грейс Роуз завърши: — Обезателно ме уведоми какво е заварила Кат в къщата в Челси по отношение на картините. Силно съм обезпокоена.

— Ще се свържа с нея на сутринта, така че ще мога да ти отговоря утре вечер. Нека сега ти покажа платната, които са моя собственост.

Елизабет отвори плика, извади първо фотографията на картината на Писаро и я подаде на пралеля си.

След като си тръгна от дома на Грейс Роуз и се запъти към къщи, Елизабет се сети за забележката на пралеля си, че Робин й е правил предложение. Очевидно Грейс Роуз бе забравила, че преди около осем години приятелят й се ожени за Ейми Робсън. Никой друг не помнеше, понеже от Ейми нямаше и следа, все едно е потънала вдън земя.

Бланш Парел веднъж й бе казала, че Ейми живее в Чиренчестър и никога не слиза до града, защото с Робин са разделени. Самият той никога не я споменаваше, а и Елизабет отдавна не се беше сещала за нея. Явно този ранен брак напълно се бе провалил. Бланш бе отбелязала:

— Прибързаният брак стига до задънена улица.

Навремето мнозина считаха, че бракът е сключен по принуда, но се оказа обратното. От този необмислен съюз не се родиха деца. Робърт Дънли живееше като ерген, бе спокоен и никоя не лежеше на сърцето му. Живееше и работеше в Лондон и никога не посещаваше Чиренчестър. Елизабет се замисли за Ейми. Как бе възможно жена да изпусне мъж като него?