Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (15)

15.

Робърт Дънли стоеше пред огледалото в гардеробната си с разсеяно изражение на красивото лице. В ума му бяха делата на „Деравенелс“ и нямаше търпение да влезе в кабинета си. Извърна се от огледалото, посегна съм сакото, окачено на облегалката на стола, облече го и бързо излезе от спалнята. Седнал на бюрото, прегледа папката с документи, които бе проучил на борда на самолета от Мадрид предната нощ, вписа още няколко бележки и ги прибра в куфарчето си.

След пет минути бе навън на улицата и махаше за такси. Тъй като беше едва шест и тридесет сутринта, бързо спря кола и секунди по-късно прекосяваше търговския център на Белгрейвия на път за Странд и „Деравенелс“.

Отпуснат в пардесюто си на задната седалка, съсредоточи мислите си върху Елизабет и Сесил и предстоящата им работа. Надяваше се да одобрят пробната сделка, която бе предложил на Филип Алварес. Той и екипът му я подготвяха часове в хотелския апартамент в Мадрид и бе сигурен, че са огледали всичко от всеки възможен ъгъл. Отново прехвърли нещата наум, потърси възможните затруднения, възраженията, които можеха да имат, но не откри някакви сериозни пукнатини.

Изведнъж шофьорът се обади:

— Стигнахме, шефе — и спря.

Бяха се придвижили за рекордно кратко време. Скочи от таксито, влезе в „Деравенелс“ и поздрави дежурния портиер. Хукна по голямото стълбище през две стъпала, нетърпелив да започнат работа. Лампите в неговия кабинет бяха запалени и той чу Елизабет да разговаря със Сесил през отворената врата, водеща към нейния. Остави куфарчето с документите на един стол и влезе, възкликвайки:

— Не ми казвайте, че съм закъснял. Добро утро и на двама ви.

— Добро утро, Робърт — отговори Сесил, жизнерадостен както винаги. — Добре дошъл у дома.

Елизабет скочи на крака и бързешком го целуна.

— Не, не си закъснял — увери го тя. — Ние самите пристигнахме преди няколко минути.

Робърт я последва до къта за посетители и седна до Сесил.

— Късно следобед вчера Амброуз и Никълъс отпътуваха за Марбея. Искаха да направят още няколко снимки и да огледат курорта. Връщат се утре.

— Зная, че нямаш търпение да ни разкажеш за срещата си с Филип Алварес, но преди да започнеш, имам един въпрос. — Елизабет се облегна на канапето и изгледа изпитателно Робърт. — Всичко върви прекалено гладко, та не мога да се удържа да не мисля, че някъде има уловка… и това са пари.

— Абсолютно права си, така е — веднага отвърна Робърт. — Преди да поемем управлението на курорта в Марбея, трябва да го завършим, а това действително ще ни струва пари.

— Колко? — запита Сесил, леко се наведе напред и изгледа разтревожено Робърт.

— Около седемдесет милиона евро.

— Седемдесет милиона! — ахна Елизабет. — Значи да хвърляме пари на вятъра!

— Не е точно така. Можем да завършим курорта и да го експлоатираме преди края на 1997 година, а вярвам, че той ще пожъне огромен успех. Ако решим да се заемем с проекта, мисля, че трябва да сме наясно, че ще продадем „Марбея“ до пет години. Ще си върнем всички инвестиции и ще имаме голяма печалба. Предвиждам още по-грандиозен разцвет на туристическата индустрия, особено с такива курорти.

Сесил, който слушаше внимателно и както обикновено си водеше бележки, кимна.

— Разкажи ни още за курорта, Робърт. Кое му е толкова привлекателното? И какво те кара да смяташ, че ще има такъв колосален успех?

— Първо, разположен е върху просторен парцел ценна земя, красив е и се намира на самия морски бряг, до плажа. Игрището за голф е готово и помещенията са построени. Теренът за поло също е завършен, но клубните постройки още не са издигнати. Малкият хотел е изграден, но както помещенията при голф клуба се нуждае от довършителни работи. Вилите също трябва да се построят.

— Вили? — Сесил се намръщи и повдигна вежди. — Не си ми споменавал за вили. Няма ли да ни излязат прекалено скъпо?

— Не, понеже не са точно вили. Това са бунгала, много подобни на онези до хотел „Бевърли Хилс“. Филип ги е нарекъл с това помпозно име. Във всяко има дневна, една или две спални и бани. Архитектурният проект е извънредно прост и можем да ги построим сравнително бързо.

— Разбирам. Колко са планирани? — попита Сесил.

— Шест. Но разполагаме с предостатъчно земя, така че можем да издигнем и още, ако има нужда.

— Ами балнеолечебен център? — намеси се Елизабет. — Един курорт винаги има нужда от балнеолечебен център. В наши дни те се радват на голяма популярност. Фактически са задължителни.

— Съгласен съм. Наистина има планове за такъв, но не съм особено впечатлен. Трябва да бъде значително по-голям и по-луксозен. Освен това се налага да добавим плувен басейн и тенис кортове, за да има курортът условия за всички спортове — добави Робърт и се изправи. — Донесъл съм няколко фотографии.

Седна на канапето до Елизабет и започна да й подава цветните снимки от курорта, които тя прехвърляше на Сесил.

— Определено имаш право, че мястото е живописно, Робин — отбеляза тя. — Изглежда прекрасно. Кажи ми какво се е объркало? Защо Филип Алварес не е успял да завърши курорта?

— Да си призная, не съм съвсем сигурен. Струва ми се, че е съсредоточил вниманието си върху другите си дела и навярно е загубил интерес към проекта „Марбея“. Намира се в голямо затруднение и ако някой не му помогне, съвсем ще затъне. Банките му дишат във врата.

Сесил, който проучваше фотографиите, ги остави върху ниската масичка.

— Наистина великолепно място. Но нека говорим по същество. Ако решим да се заемем с проекта, трябва да вложим седемдесет милиона евро, за да го завършим, а за да започне да функционира, също трябват пари. Прав ли съм?

Робърт кимна. Сесил доби замислен вид.

— Какво точно предложи на Алварес, Робин? — заговори Елизабет. — И къде е неговото място в цялата схема?

— Направих му следното предложение — започна Робърт. — Първо, неговата инвестиция от седемдесет и два милиона евро остава в проекта, както и седемдесетте и пет милиона на „Деравенелс“, които е вложила Мери. Второ, може да стане член на борда на новия управителен съвет на компанията, която ще основем, без да участва в ежедневното ръководство на курорта, срещу което не възрази. Трето, няма да получи печалба от инвестициите си, докато не продадем курорта в рамките на пет години и то ако решим. Съгласи се с всичките ми условия.

— Няма избор — заяви Елизабет.

Робърт се засмя на енергичността й.

— Абсолютно точно казано. — Той се наведе към нея. — Ще се съгласи с всичко, което му предложим, повече или по-малко, защото отчаяно се нуждае от нас, а и няма към кого другиго да се обърне. Освен това иска да запази другите си търговски интереси.

Сесил попита:

— Вчера по телефона ти ме увери, че той е съгласен да изчака окончателното ни решение до след Коледа. Но да предположим, че решим да поемем проекта, кога предвиждаш да стане това, Робърт?

— Ще трябва да започнем работа в средата на януари.

— Ами онези банки, за които спомена, че му дишали във врата? — веждите на Сесил се сключиха неодобрително.

— Казах, че трябва да му връчим проектодоговор, който той да им покаже. В него ще изложим предложението си, при условие че документацията му издържи щателния ни преглед и бордът на директорите на „Деравенелс“ се съгласи да продължим.

— Предполагам, че обезателно трябва да се обърнем към борда? — Елизабет хвърли на Сесил въпросителен поглед.

— Да, категорично. Но не мисля, че ще има някакви възражения — отговори Сесил. — На пръв поглед изглежда като отлична сделка и нека си го кажем, „Деравенелс“ така и така рискува седемдесет милиона евро. Убеден съм, че бордът ще се съгласи с нас, че сме длъжни да защитим испанската си инвестиция. По някакъв начин.

— Но откъде ще намерим седемдесет милиона евро, за да завършим курорта? — попита Елизабет, отмести очи от Сесил към Робърт и после ги върна обратно към Сесил.

— Можем да изтеглим известна сума от хотелиерския ни отдел, както и от винарския — отвърна Сесил. — Ще поговоря с Броукс и Норфел за тази възможност и съм съвсем сигурен, че останалите можем да вземем на кредит. Банките с удоволствие ще ни подкрепят.

— Не мислиш ли, че е редно Джон Норфел да отскочи до Марбея и да се поогледа? — предложи Елизабет.

— Съгласен съм и се готвех да го предложа. Естествено трябва да стане след Коледа — отговори Робърт.

— Има ли поставен от Алварес срок за проектодоговора? — Сесил изгледа Робърт изпитателно. — С други думи колко време имаме, за да проучим цялата документация, преди да го изготвим?

— Той уточни, че може да овладее положението до началото на януари. Утре Амброуз и Никълъс ще донесат още информация, както и архитектурните планове, скиците и още снимки.

— Много добре — Сесил погледна бележника си, затвори го и бързо продължи: — Ще говоря с неколцина от директорите на четири очи, но честно, не очаквам никакви проблеми, нито възражения, не и при дадените обстоятелства. При все че ще похарчим сума пари, за да спасим първоначалната инвестиция, съм съгласен, че това е краткосрочно финансиране. Трябва да излезем от него с отлична печалба, както и да си върнем парите на Мери.

— Сигурен ли си, че Филип Алварес няма да се меси, щом веднъж поемем проекта? — в гласа на Елизабет звучеше тревога.

— Да — увери я Робърт. — Няма да може, ще се погрижим за това в договора, който ще сключим с него. Моля те, не се тревожи за него. Имам чувството, че испанският ни приятел гледа да отърве кожата. Ако го освободим от бремето на курорта, най-вече като го завършим, ще ни бъде вечно признателен.

Елизабет му хвърли скептичен поглед, но не възрази нищо. Сесил стана.

— Да се срещнем утре в девет, за да се посъветваме с Амброуз и Никълъс. И благодаря, Робърт, свършил си отлична работа.

— Заслугата е на екипа, Сесил.

След като останаха насаме, Елизабет се обърна към Робърт.

— Съгласна съм със Сесил. Справил си се отлично. Но искам да те попитам за нещо друго… за Коледа. Тя съвсем наближи и се питах ще дойдеш ли пак в „Уейвърли Корт“?

— Не.

Тя се изненада, лицето й помръкна, но не свали поглед от него.

— И ти не можеш да отидеш, защото ни чака много работа, за да доведем тази сделка докрай. Налага се двамата със Сесил да работите с мен поне през част от времето.

— Добре. А на самия празничен ден?

— Ще го отпразнувам с теб. В Лондон, а не в провинцията.

— Разбирам — в усмивката й се четеше облекчение.

— Ще обядваме ли заедно по-късно?

Елизабет поклати глава.

— Опасявам се, че не мога, Робин. Обещах на Грейс Роуз, че ще обядвам с нея, и не искам да я разочаровам. Но вечерта съм свободна.

— Тогава нека се видим на вечеря. Ще те заведа в „Каприс“ и ще хапнеш любимите си рибени кюфтенца с пържени картофи.

Тя се засмя.

— Разбрахме се.

Робърт събра фотографиите и тръгна към вратата.

— Затрупан съм с работа, но заповядай при мен, ако имаш нужда от нещо.

Елизабет кимна. Завръщането му я радваше, тя се усмихна сама на себе си и взе химикалката.

 

 

— Днес си красива — отбеляза Грейс Роуз и пое ръката на Елизабет, грейнала в усмивка.

— Благодаря, ти също, Грейс Роуз.

Елизабет се наведе и целуна леля си, изпълнена с обич към нея.

— Поседни с мен във всекидневната за няколко минути. Ще изпиеш ли чаша шери?

Когато си спомни, че бе вечеряла само с един банан снощи, а сутринта бе изпила единствено чаша кафе, Елизабет бързо отклони поканата.

— Пиенето не ми понася особено, най-вече по обяд, да не говорим, че трябва да се връщам на работа.

— Разбирам. — Без да пуска ръката й, Грейс Роуз я поведе през всекидневната към камината. — Да поседнем тук на топло. Навярно ще имаш добрината да налееш на мен чаша шери. Гарафата е ей там, на масата с напитките.

— Разбира се.

Елизабет наля чаша светло „Амонтиядо“, за което знаеше, че е любимото на Грейс Роуз, после реши да налее една и на себе си. Надали щеше да се напие от една малка чашка шери. Докато ги носеше към камината, тя каза:

— И аз ще пийна едно, Грейс Роуз. Вече съм порасла.

Възрастната жена се разсмя и пое чашата.

— Не повече от глътка. Весела Коледа, скъпа моя.

— Весела Коледа.

— Камък ми падна от сърцето, когато ми съобщи, че никоя от картините на Джейн Шоу не липсва. Но къде точно се намират те?

— Както предполагах, едни са в къщата в Челси, а други — в „Уейвърли Корт“. Но повечето са в „Рейвънскар“. Кат отново е посетила и трите къщи и е описала всяко едно платно в подробен списък. Това копие е за теб. — Като остави чашата с шери на страничната маса, Елизабет бръкна в чантата си от „Ерме Биркин“, извади един плик и го подаде на Грейс Роуз.

— Един чудесен Сисле виси в червената трапезария в къщата в Челси — заговори Елизабет. — Докато бях вчера там, ме порази мисълта, че вероятно ти си обзавеждала стаята. — Прелива от любимото ти червено.

Грейс Роуз кимна.

— Наистина аз я наредих, но преди много време.

— Още е като нова и изглежда прекрасно.

— Ако не греша, картината на Сисле в трапезарията се нарича „Моста при Море“, нали?

— Да. Има още няколко негови платна в „Рейвънскар“, както и едно на Руо, две на Матис и две на Моне — и двете представляват малки лодки по реката.

— Джейн Шоу имаше набито око, Елизабет. Колекцията й е безценна.

— Съзнавам го. — Елизабет си пое дълбоко дъх и заяви решително. — Възнамерявам да продам някои от картините. Не възразяваш, нали?

И да беше изненадана от въпроса, Грейс Роуз не го показа.

— Сега са твои и можеш да постъпиш с тях както поискаш. Само се безпокоях дали… някоя от тях не е открадната. Питам от любопитство, защо искаш да продаваш? Пари ли ти трябват?

— Не е опрял нож до кокал, но със сигурност не ми е нужна тази художествена колекция, нито отговорността да я притежавам. Планирам да предложа на търг и много други неща, затова реших, че е добра идея да добавя някои от платната.

— Но не и Реноар — Грейс Роуз я погледна умолително.

— Не и Реноар. Никога няма да го продам. Но Кат е открила истинска съкровищница в подземните хранилища на къщата в Челси. Все вещи, от които нямам нужда, нито желая, и така се роди идеята за търга. Искам да го нарека „Колекцията на Деравенел и Търнър“ и да се проведе догодина, надявам се в „Сотбис“.

— Но какво е открила в хранилищата Кат? — попита озадачена Грейс Роуз.

— Безценни бижута от „Картие“, двадесет и две диадеми с диаманти и сребърни и златни художествени предмети от осемнадесети и деветнадесети век, изработени от прочути майстори.

Грейс Роуз бе изумена и за миг впери очи в далечината.

— Допускам, че някои от тях е събрал баща ми — най-после отвърна тя. — Но по-голямата част навярно Невил и Нан Уоткинс са завещали на Ричард и Ан Деравенел, а те, от своя страна, на твоята баба. Знаеш ли, като се замисля, някои от тези съкровища навярно са още по-стари, на няколкостотин години. Защото бащата на Невил, Рик, бе един от най-богатите магнати на своето време и беше известен като колекционер на ценни сребърни предмети, артефакти и произведения на изкуството.

В този момент икономката Луиза влезе и съобщи на Грейс Роуз, че е готова да сервира обяда.