Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (26)

26

— Амброуз се притесни, че може неволно да те е обидил — каза Робърт, облегнат на рамката на вратата, докато гледаше изпитателно Елизабет и се опитваше да разгадае настроението й.

Тя седна на писалището в малкия си кабинет, по което бяха разпилени документи, и веднага вдигна глава. След миг отговори:

— Не, не ме е обидил.

Той веднага долови, че тя още няма настроение, както и по време на обяда, явно ядосана на нещо. Раздразнението отекваше в гласа й, а лицето й бе по-изопнато отвсякога.

— Нещо не е наред — промълви той, тръгна към нея и спря пред бюрото й. — Познавам те отдавна и достатъчно добре, за да го разбера, така че не отричай.

Няколко секунди тя не промълви и дума, несигурна дали моментът е подходящ да се впусне в труден спор, после изведнъж реши да му каже истината. Заговори с тих, но твърд глас:

— Яд ме е на теб, а не на брат ти. Той е само невинен наблюдател.

Робърт се намръщи озадачен.

— Защо? Какво съм направил?

— Казал си на Амброуз, че ще се оженим, след като се разведеш с Ейми. Толкова бях смаяна, че не знаех какво да му отговоря.

Той енергично тръсна глава.

— Категорично не съм. Ако Амброуз е споменал думата „брак“, то е по негов почин. Естествено знае, че искам да оправя бъркотията, и просто е изказал предположение. Това е всичко.

Елизабет го изгледа, но не отвърна нищо.

— Защо не повдигна въпроса по-рано? Докато пиехме аперитива си преди обяд? Споменал ти е нещо… точно докато съм бил в кухнята с Лукас.

— Не исках да правя сцени и да вдигам шум.

— Но си даваш сметка, че напрегнатата атмосфера на обяд ни накара да се чувстваме неудобно. Бе остра, дори кисела, когато благоволяваше да проговориш, а през повечето време мълчеше, сякаш си олицетворение на Божия гняв. И двамата разбрахме, че си ядосана. Ти се погрижи да ни стане ясно.

— Не бях ядосана, по-скоро се чувствах… предадена.

Той въздъхна и поклати глава.

— Амброуз е изказал предположение, ти — също. Как можа да допуснеш, че ще те предам?

Тя помълча за миг, после възкликна:

— Допълни, че с Ан искат да организират сватбения ни прием в своя апартамент. Защо ще ми предлага подобно нещо, ако не си му се доверил?

— О, не ставай глупава! Повтарям, заради догадката му, че щом се освободя, ще се оженим. И е съвсем естествено да си го помисли, не си ли съгласна? Убеден съм, че мнозина биха постъпили именно така. В края на краищата ние предизвикахме скандал с прекалено явната си връзка, нали? Затова в съзнанието на всички женитбата е следващата ни стъпка.

Тя поклати глава.

— Знаеш, че не искам да се омъжвам за теб, Робин. Дори, ако питаш мен, няма нужда и да се развеждаш.

Думите й неочаквано го разпалиха.

— Защо не желаеш да се омъжиш за мен? — настойчиво попита той, опря длани на писалището й и дръзко се вгледа в лицето й с присвити очи. — Какво не одобряваш в мен? Или не съм достоен за наследницата на рода Търнър? Издънката на Деравенел? Така ли? Или подозираш, че преследвам парите и властта ти?

Той бе така бесен, че Елизабет изправи гръб на стола си, смаяна от гневния му тон, горчивите думи и неумолимото изражение.

— Как можеш да говориш така? — възмутена извика тя. — Разбира се, че си достоен. Дори повече, а зная, че не си с мен заради това, което притежавам. Искаш само мен.

— Дяволски си права. Освен това искам да бъдеш моя съпруга. — Когато забеляза как изведнъж тя се вкамени на стола си и пребледня, той отстъпи от бюрото й. С по-мек тон продължи: — Нека се оженим, след като се освободя, Елизабет. Можем просто… да избягаме, ако желаеш. Да се венчаем тайно. Не ни трябва голяма и бляскава сватба, само двамата и нашите свидетели.

Когато тя го погледна, напълно загубила дар слово, палавата и безкрайно чаровна негова усмивка се разля по красивото му лице и той тихо добави:

— Трябва да се оженим, скъпа моя, ние се обожаваме. А по-късно, когато си готова, можем да имаме и дете, наследник, когото всички толкова чакат. Приемник, в чиито сигурни ръце ще оставиш „Деравенелс“. Не искаш ли?

Занемя за миг. Толкова беше притеснена, че той повдигна въпроса. Не можа да се удържи да не отвърне рязко:

— Не, определено не го искам. Само на двадесет и пет съм. Имам предостатъчно време да мисля за наследник. Разбери, нямам намерение да умирам млада. И изобщо се обиждаш без причина.

— Как можа да го изречеш?

Той я изгледа с нетърпящ възражение поглед.

— Защото е истина.

— Без причина? Твърдиш, че съм се обиждал без причина. Ами аз, ами моите чувства? Нищо ли не означавам в нашата връзка, Елизабет? За танго са нужни двама, нали? Не ти ли е хрумвало, че може да съм по-щастлив, ако съм женен за жена като теб?

— Открай време знаеш, че не искам да се омъжвам. Никога. Казах ти го още когато бяхме на осем.

— Вече си зряла жена — отговори остро той, отново обзет от гняв. — Имаш връзка с мен, зрял мъж, а не с момченце с къси панталонки. Влюбени сме един в друг, близки сме емоционално и физически. Положително бракът е естественото продължение, нали?

На лицето й се настани упорито изражение.

— Не желая да се омъжвам за никого, Робин. Нямам нищо против теб, а ти го приемаш прекалено лично.

— Можеш да си сигурна, че го приемам дяволски лично! — извика той, обърна й гръб, излезе от кабинета й и така силно затръшна вратата, че от стената се посипа мазилка.

Елизабет се облегна на стола си, лицето й изведнъж помръкна. Не искаше да нарани чувствата му или да го унизи, но неволно бе направила точно това. Питайки се как да постъпи, как да му се извини, да излекува накърненото му его, тя стана и излезе на терасата. Видя Робърт да крачи надолу по пътеката през градините несъмнено по посока на разрушената крепост. По-добре да го оставя гневът му да се уталожи, реши тя. Редно е да поговоря с него, когато е по-спокоен. Длъжна съм да го накарам да разбере колко го обичам.

 

 

Колкото и да се стараеше, Елизабет установи, че й е трудно да се съсредоточи върху плановете за спацентровете, и след час стана, взе шала си и излезе навън. Синьото преди небе бе помръкнало и в хладния въздух тя долавяше миризмата на дъжд. Като хвърли поглед към небето, й се стори, че наближава гръмотевична буря, затова се загърна по-плътно с кашмирения си шал и изтича надолу по пътеката, викайки Робин по име. Никакъв отговор.

За нейна изненада го нямаше в разрушената крепост; фактически от него нямаше и следа. Къде можеше да е отишъл? Щеше да мине покрай прозореца на кабинета й, ако се бе прибрал в къщата. Сигурно бе навън. Тогава й хрумна, че може да е слязъл на плажа. Докато бързешком излезе от руините на цитаделата, изтрещя светкавица и закапаха едри капки.

 

 

Половин час по-късно Елизабет и Лукас откриха Робърт на плажа, сгушен под купчина скали. Бурята все още вилнееше с всички сили, а дъждът се лееше на струи.

— Уплаши ме до смърт — извика Елизабет и се втурна към него с дъждобран и дебел пуловер. — Защо не се върна в къщата?

— Тъкмо излязох и се изля проливен дъжд — обясни той и с мъка съблече подгизналото вълнено сако, остави го на един камък и навлече рибарския пуловер. — Ей Богу, така е по-добре. Умирах от студ. Стори ми се по-разумно да изчакам под скалите, докато превали, но се оказа, че греша.

— Вижда ми се, че ще продължи цяла нощ. Ето, облечи и дъждобрана. — Тя се обърна към Лукас. — Дай ми шала, ако обичаш.

— Заповядайте, госпожице Търнър. — Лукас й го подаде и поглеждайки към Робърт, попита: — Добре ли сте, господин Дънли? Нали не сте пострадали?

— Не, не, всичко е наред. Спънах се в чакъла, докато тичах да намеря подслон, но не се ударих сериозно.

— Видях ви през прозореца, че се спъвате, господине, и се готвех да сляза на плажа точно когато госпожица Търнър влезе в кухнята. Радвам се, че сте невредим.

— Благодаря ти, Лукас. — След като уви шала около врата си, Робърт пое чадъра от Елизабет, вдигна мокрото си сако и се поусмихна. — Благодаря, че ме спасихте.

Тя му се усмихна в отговор и тръгна по плажа, стиснала собствения си чадър, сподирена от двамата мъже.

 

 

Веднага щом се върнаха в „Рейвънскар“, Елизабет настоя Робърт да вземе горещ душ, а през това време тя приготви кана с чай. Десет минути по-късно Робърт се присъедини към нея пред камината в спалнята й, загърнат в пухкав плюшен халат.

— Боже мой, не мога да повярвам! — възкликна той, приближи се до прозореца и надникна навън. — Излезе права, мисля, че ще вали цяла нощ.

Елизабет каза бързо:

— Робин, прости ми, ужасно съжалявам. Не исках да те обидя, нито да объркам всичко. Исках само да ти обясня, че не смятам да се омъжвам. Но то няма нищо общо с теб, скъпи, честно. Причината е в мен. Обичам те, искам да бъда с теб до края на живота си и ти го знаеш. Никога не бих те наскърбила, особено нарочно.

Той седна на другия стол, наля си чаша чай, пусна вътре подсладител и резенче лимон. Отпи дълга глътка и остави чашата на ниската масичка. После хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Няма нищо за прощаване, любима. Признавам, че реагирах бурно, дори е редно да кажа прекалено. Чувстваме едно и също един към друг, аз също копнея винаги да сме заедно, но изведнъж днес следобед осъзнах колко искам да сме женени. След като нямаш желание да узаконим връзката си, така да бъде. Ще продължим да живеем както досега.

Тя изпусна дълга въздишка на облекчение.

— О, Робин, толкова ме зарадва. Не бих понесла да те загубя.

— Няма да ти се наложи. Ще бъда тук, каквото и да става.

— Женитбата никога не ме е блазнила — заяви тя. Тръсна глава и тихо продължи: — Точно обратното. Предполагам, че понеже съм виждала само провалени бракове, нещастни съпруги, деспотични съпрузи — тиранични прелюбодейци, навярно трябва да добавя.

— Не си имала много щастливи примери. Още от дете си била свидетелка на неприятни сцени, свързани със семейния живот, така че не е изненадващо мнението ти за него.

— Баща ми бе типичен пример за деспотичен, избухлив, измамен в надеждите си съпруг, мъж, който най-малкото словесно нагрубяваше всичките си съпруги. А и с мен се държеше така.

— Знаеш ли, той бе щастлив с първата си съпруга. С неговата испанка Катрин бяха влюбени до полуда, така ми казваше майка ми, която я познаваше добре. Единственият проблем на брака им бе липсата на наследник — иначе се разбираха отлично. Тя бе невероятно умна, трудолюбива, експедитивна, енергична и бе получила блестящо образование в Испания. Главата на баща ти замая… майка ти. Нека да не започваме отново, чувала си историята и преди.

— После срещнал Джейн Селмер, хванал се на куката и решил да се ожени за нея. Изведнъж започнал да намира в майка ми единствено недостатъци и я докарал до отчаяние. Когато Джейн почина след раждането на Едуард, той се ожени за германката Ан. Но тя бе безлична.

— По-точно бих я описал като грозна — прекъсна я Робърт.

— Тя беше мил човек, Робин, и определено любезна с мен, Едуард и Мери. Винаги съм смятала, че ужасно се бои от Хари, и съм убедена, че бе щастлива да се разведе без много шум. Открай време съжалявам много повече Кати, неговата красива съпруга трофей, прекалено млада за него. И за жалост не особено умна.

— Шегуваш ли се? Тя бе тъпа като галош! Изневерите й я опропастиха, както често ми е доверявал баща ми. Но кой може да я вини? Когато Хари се ожени за Кати, вече бе станал едър, тромав, истинско чудовище, ако бъда съвсем честен. Нищо чудно, че тя се озова в толкова много чужди легла… на по-красиви, мъжествени и по-млади любовници. Нейното падение. Разводът бе ужасен. Слава Богу, че Катрин Паркър го надживя.

Елизабет продължи:

— И тогава се появи красивият контраадмирал, чаровен и със завладяваща сексуалност. Заслепената от любов Катрин Паркър се омъжи за неустоимия Том Селмер, който после започна да флиртува с мен, дори се опита да ме съблазни.

Робърт се засмя.

— Селмер бе малко недодялан и не ставаше за съпруг, нали така, сладка моя?

— Истина е. Но Филип Алварес бе същият. Ожени се за Мери заради парите й, сега съм напълно убедена. И после я изостави, колкото и грозно да звучи.

— Дори не дойде на погребението й, мръсникът — добави Робърт. — Но чуй ме — продължи той с все по-сериозен тон. — Не всички мъже са като баща ти, Селмер или Алварес. Не и аз. Със сигурност си се уверила след всичките години.

— Да. Наистина, Робин. Но искам… да бъда свободна, независима и самостоятелна. Не искам брак, не и на всяка цена. — Тя му хвърли умолителен поглед. Може ли сега да сменим темата? Моля те.

— Защо не. Няма повече да го обсъждаме. — Той пийна глътка чай и продължи: — Благодаря, че ме намери на плажа.

— Не си се наранил при падането, нали?

— Не, само ми стана студено и се измокрих. Сега се чувствам значително по-добре. След няколко минути ще се облека и ще пийнем нещо.

— Вече ми прости, нали, Робин?

— Няма нищо за прощаване — отговори той за втори път.

 

 

— Какъв прекрасен слънчев ден — отбеляза Елизабет, когато дръпна завесите и погледна през прозореца в неделя сутринта. — Бурята е отишла далеч на север. Хайде, ставай, мързеливецо, и да слизаме на закуска.

— Още няма и шест часа — промърмори Робърт, отметна завивките и стана от леглото. Грабна халата си, облече го и нахлузи чехлите си. — Какво възнамеряваш да приготвиш за закуска, госпожице Търнър?

— Сигурна съм, че в хладилника има какво ли не. Лукас винаги купува пушена риба. Яде ли ти се? Или предпочиташ бъбреци с гъби? Винаги има в резерва.

— А защо не просто варени яйца и препечени филийки? — предложи той, изведе я от спалнята и я поведе надолу по стълбите.

— Варените яйца са чудесни — съгласи се тя. — Ще хапна същото.

В кухнята Елизабет включи кафе машината, отвори хладилника, извади кутия с мляко и забърза към печката.

— Има ли портокалов сок? — попита Робърт.

— Извинявай, забравих. В хладилника е.

Робърт напълни две чаши, отнесе ги до кухненската маса, взе дистанционното и включи телевизора.

— Искам само да чуя прогнозата за времето…

Гласът му секна, той се вгледа в телевизора, намръщи се, а Елизабет се извърна, за да проследи погледа му.

— Колата, с която е пътувала принцеса Даяна, се е блъснала при моста Алма двадесет и три минути след полунощ — прозвуча гласът на телевизионния водещ. — Линейката, пристигнала секунди след катастрофата, я откарала в болницата „Салпетриера“, където починала в ранните часове на сутринта.

— Боже мой! — извика Елизабет. — Не е възможно. Не може да бъде.

Тя се обърна към Робърт, който бе замръзнал на място до масата, и много внимателно остави кутията с яйцата, преди тя да я изпусне. Гласът й трепереше, когато добави:

— Просто е невъзможно, Робин. Не и принцеса Даяна.

Робърт беше загубил дар слово. Прегърна Елизабет, сложи я да седне на един стол, после се настани до нея, без да откъсва невярващите си очи от телевизора. Досущ като Елизабет в продължение на няколко секунди му бе невъзможно да осмисли ужасяващите новини. Сълзи се търкаляха по бузите на Елизабет. Тя извади кърпичка от джоба си и избърса очи.

— Горките момченца, синовете й — прошепна тя, изпълнена с безгранична жал, и отново заплака.

По-късно Робърт донесе на масата две чаши кафе. Останаха през следващите няколко часа, заслушани в репортажите, излъчвани от Париж и Лондон. Беше тридесет и първи август, 1997 година. Както останалите британци, а и целия свят, те бяха слисани и съсипани от скръб заради трагичната смърт на красивата принцеса, покосена в разцвета на живота си.