Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (36)

36.

Нито Робин, нито аз имаме нещо общо със смъртта на Ейми. Не сме убийци, нито подстрекатели към убийство, но мнозина ни завиждат и се мъчат да ни навредят, като измислят неприятни и неверни истории и бръщолевят без никакви основания зад гърба ни.

Злостни клюки, как ги мразя. Разпространяват се като степен пожар, след като се разчу за неочакваната и трагична смърт на Ейми. Тя почина на осми, на девети гръмнаха вестниците и оттогава не са спрели да бълват какви ли не истории. Но все пак пресата внимава да не ни клевети. Статиите се основават на предположения и недостоверни източници и Франс твърди, че това няма да престане, докато случаят не се забрави, тоест след като следователят по смъртни случаи в Челтънхам приключи разследването. Нямам търпение да се свърши. Предполагаше се това да стане в петък, но се проточи до понеделник, двадесет и първи, заради съдебни протоколни проблеми. Не се тревожа. Нямам причини. Има две възможни заключения: смърт в резултат на нещастен случай или самоубийство. Робин твърди, че Ейми не би посегнала на собствения си живот. Другите настояват на същото — че е била в добро здраве и приповдигнато настроение. Освен това е редно да вярваме на Алиша Форест и съпруга и Антъни. И двамата са чисти като сълза, известни с благородния си характер и уважавани заради почтеността си. Никой няма да се усъмни в тях. Самата Алиша ме увери, че Ейми не е страдала от нелечима болест и е била щастлива и безгрижна два дни преди смъртта си. Не се безпокоя за Робин. Не е извършил нищо лошо и полицията не му предяви никакви обвинения. Доколкото знаем, няма злодеяние.

Но ми липсва любимият, моят най-скъп приятел. Зная, че и аз му липсвам. Говорим по телефона по няколко пъти на ден, но съм самотна и доста потисната без милото му присъствие, шегите и смеха му. Той е на мили далеч от мен, отседнал е в „Стоунхърст фарм“ по предложение на Грейс Роуз. А аз съм в любимия си „Рейвънскар“. Сесил и Франсис решиха, че е благоразумно да избягаме поотделно от тормоза на пресата. Сега ни разделя цяла Англия.

— Никакви половинчати мерки, такава си ти — подкачи ме Робин, когато му съобщих къде отивам и защо и му обясних, че не искам да съм наблизо, ако ми хрумне да наруша обещанието си и да се завтека да го видя. Сесил ме посъветва да бъда благоразумна и аз го слушам.

Още не съм променила мнението си за брака. Искам да имам свобода… пея все едно и също от години. Ненадейната смърт на Ейми не променя нищо за мен. Робин сега е свободен да се ожени, но не и аз. И защо? Често се питам през изминалите няколко години. Отговорът е прост… Не желая да предприема тази стъпка.

Днес е седемнадесети, четвъртък. Остават само няколко дни до края на разследването. Когато то приключи, Робин ще дойде при мен в Йоркшир. Мери искаше да ме придружи и да ми прави компания, но предпочетох да съм сама. Освен това, както й обясних, искам да остане в Лондон да ръководи кантората. Робин има за другар в „Стоунхърст фарм“ свой братовчед на име Томас Блънт. Той е най-довереният сред близките му и през по-голямата част от живота си най-старателно се е грижил за семейството.

Днес имаше нови статии във вестниците, не особено вредни, но дразнещи. Ще си отдъхна, когато шумотевицата заглъхне. Понякога се чудя как такава индустрия се крепи на непотвърдени клюки…

Елизабет тръгна по плажа под скалите да се наслади на чистия въздух. Бе прекрасен септемврийски ден. Небето бе безоблачно и искрящо синьо, слънцето топлеше, из въздуха се носеха аромати. Циганско лято, открай време го обичаше. Рядък ден за Йоркшир. Доста често по тези брегове слънцето изчезваше и тъмни облаци покриваха небето, а въздухът студенееше заради острия вятър откъм Северно море.

Този следобед това не можеше да се случи и Елизабет продължи пътя си, погълната от красотата на празния плаж и от чувството на свобода, което усещаше тук, на собствената си земя. В един миг тя вдигна глава и се загледа в блестящото небе, засенчила очи с длан. Чайките, построили гнездата си в скалите, се стрелкаха на фона на ясносиньото небе, а писъците им разкъсваха тишината. Красивите птици живееха тук от векове, досущ като нейните прадеди. От повече от осемстотин години родът Деравенел обитаваше „Рейвънскар“. Преди да построят красивото елизабетинско имение, имало друга къща, единствената останка, от която е полуразрушената крепост, издигаща се на скалния ръб. Замисли се за всички свои предци, към които изпитваше силна обич. Възхищаваше им се, откакто се помнеше.

Тя и Грейс Роуз бяха последните потомки. Изведнъж мислите й я понесоха към Ричард Деравенел и всичко, което бе научила за него от пралеля си. Бяха го обвинили в престъпление… в изчезването на двамата му невръстни племенници и вероятната им гибел. И все пак до ден-днешен Грейс Роуз вярваше в неговата невинност. Още една мистерия, която надали някой някога щеше да разгадае.

Смъртта на Ейми за мнозина също щеше да остане загадка, независимо от решението на съда следващата седмица. Има хора, които се хранят с конспиративни теории… Кой уби Мерилин Монро? Кой застреля Джон Кенеди? Кой причини смъртта на принцеса Даяна? Кой? Кой? Кой? Последвано от защо, защо, защо? Тя чуваше безумните гласове в главата си. Нима Ейми щеше да се превърне в още една култова фигура? Независимо от решението на съдебния следовател, винаги щеше да остане сянка от подозрение към Робърт Дънли и неговата любовница Елизабет Деравенел Търнър. Тя тихичко въздъхна, понеже знаеше, че с нищо не може да попречи… Бе Деравенел и скандалите и клюките я следваха по петите.

Франсис Уолсингтън седеше заедно със Сесил Уилямс в сепаре в „Уилтън“, любимия им рибен ресторант на улица „Джърмин“. Докато подпъхваше вилицата си под тлъстата колчестърска стрида, Франсис подхвана тихо:

— Убеден съм, че трябва да присъствам в Челтънхам, Сесил. Като наблюдател. Робърт може да има нужда от мен.

Сесил, който доскоро не искаше да се съгласи, отсече:

— Добре, върви тогава и дръж Робин под око. Откровено казано, не мога да си представя друго заключение, освен смърт при нещастен случай, а ти?

— Аз също. Но не знаеш какво може да ти поднесе животът най-неочаквано.

Последното бе изречено с мрачен тон и Франсис се намуси. Сесил избухна в смях.

— Четеш прекалено много жълти вестници, приятелю, пълни с всякакви ужасии, скандали и лоши новини.

— Затова са вестниците, Сесил, да ни осведомяват за чернилката на света. Впрочем Никълъс ми съобщи, че онзи ден е видял Джон Норфел в Париж.

Сесил погледна стария си приятел и колега с изражение на пълно недоумение. После се намръщи.

— И какво от това? Норфел има право да ходи, където си поиска.

— Естествено, но Никълъс го е забелязал да излиза от сградата на „Дофин“ до „Шан з’Елизе“. Как ти се струва това?

— Я да видим. — Умните сиво-сини очи на Сесил леко се присвиха. — Какво ще търси нашият Джон в „Дофин“? Среща с мадам Де Бур? Или със снаха й Мари? Струва си да се позамислим, нали?

Франсис отговори:

— Или може би преследва претенциите си към… Мари? Подсигурява си бъдещето? Нали Мери Търнър го държеше в малкия си джоб.

— Не ми се вярва, шотландските полички не са му слабост.

— Мери Търнър не му беше слабост, но отдавна имам подозрение, че искаше да й влезе под кожата, и така щеше и да стане, ако тя не се бе омъжила за испанското жиголо.

Франсис най-после пъхна стридата в устата си, наслаждавайки се на аромата й.

— Робърт все ме предупреждаваше, че по отношение на Норфел трябва да си отваряме очите на четири, а той рядко греши в преценките си. Надушва двойната игра и предателството. — Сесил също изяде една стрида, после зарея поглед в далечината, преди да добави угрижено: — Норфел е ужасно амбициозен, няма съмнение. И ако Франсоа де Бур умре, а фустата хукне към шотландските планини, могат да му хрумнат разни идеи…

— За шотландския клон — завърши Франсис вместо него.

— По-добре го дръж под око — предложи Сесил.

— Още по-добре ще е да му пуснем опашка.

— Постъпи както намериш за уместно, Франсис. Няма нужда да зная методите ти… Изобщо колкото по-малко ми е известно, толкова по-добре. Само действай бързо.

— Считай работата за свършена — отговори Франсис и дояде стридите си.