Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (33)

33

Сесил Уилямс се засмя, когато влезе в кабинета на Елизабет и я намери да проучва колони от цифри в някакъв черен тефтер.

— Виж ти — възкликна той, докато крачеше към писалището й. — Виждам, че най-после си послушала съвета ми и си започнала да си водиш бележки.

Елизабет му хвърли усмивка и кимна.

— Робин ми купи този чудесен бележник — нарича се молескин. Много прочути писатели и художници са използвали такива години наред, включително Ърнест Хемингуей, Анри Матис, Винсент Ван Гог и Брус Чатуин. Тук е записано всичко за четирите търга, така че лесно можем да обсъдим нещата, когато пожелаеш. Да прегледаме цифрите.

След като се настани срещу нея, той извади собствения си бележник, отвори го и се вгледа в първата страница. Вдигна поглед към нея и обясни:

— Както те уверих онзи ден, търгът мина извънредно добре. По мои пресмятания общите приходи възлизат на сто двадесет и три милиона паунда. Мили Боже, като го произнасям на глас, усещам, че си се справила отлично.

— Зная. И ако добавим седемдесетте милиона от къщата в Челси, общо съм спечелила сто деветдесет и три милиона. Бруто, разбира се, без данъците и обичайните удръжки.

— Направих всички пресмятания и можем да ги обсъдим, когато Мартин ги разпечата. Междувременно държа да ти кажа, че търгът, който ме изненада най-силно миналата седмица, бе втората вечер… на бижутата. Всичко се разпродаде на зашеметяващи цени. Надмина и най-смелите ми очаквания.

— Същото ми каза и Никълъс. Когато с Робин започнахме да разглеждаме съдържанието на многото кутии, които намерихме в хранилището на „Рейвънскар“, и двамата разбрахме, че сме се натъкнали на златна мина. Или ще е по-точно да я нарека диамантена? — тя поклати изумено глава. — Помисли за безценните накити, които се продадоха наведнъж… като започнем с двадесет и двете диамантени диадеми, огърлицата с брилянти от Диамантите на френската корона… Колието и тиарите се продадоха за милиони. Имаше и множество скъпоценни пръстени от най-прочутите ювелири на света — поне пет от тях ни донесоха по милион всеки. — Хвърляйки поглед към бележника си, тя му напомни: — Двадесет милиона паунда от бижутата на Деравенел-Търнър и осемдесет милиона от художествените предмети, не е зле, нали?

Сесил кимна в съгласие.

— Всичко се продаде на астрономически цени. За мен е изумително. Девет милиона паунда за старинното сребро, златните подноси, шедьоврите от времето на крал Джордж, дело на велики бижутери и златари, плюс шест милиона от старинните килими, гоблените, мебелите и стотици други произведения на изкуството. Длъжен съм да призная, Елизабет, че съм съгласен с цялото си сърце с Грейс Роуз. От много години, вероятно никога, не е имало такъв търг. Да го наречеш „Колекцията Деравенел-Търнър“ бе чудесно попадение, защото според мен тези имена помогнаха да се продаде всичко.

— Както и необикновено находчивата реклама на „Сотбис“ — отбеляза тя.

— Да не забравяме брилянтния Маркъс Джонсън — добави Сесил. — По мое мнение е истински вълшебник в рекламата. Покани подходящите хора, вдигна нужния шум, внуши неподправен интерес към събитието.

— Струва ми се, че семейството ни открай време се е свързвало със скандали, не само с пари и власт. — Устните на Елизабет трепнаха и тя не се сдържа да не се усмихне, когато добави дяволито. — И около мен се оформи скандал. Не забравяй, че и аз дадох своето. А от един скандал винаги има полза.

Сесил й се усмихна леко и тихо отвърна:

— Знаеш, че никога не надничам в личните ти дела, но как върви разводът на Робърт?

— Не зная и определено не ме е грижа. Знам, че следващата седмица заминава за Глостършър, за да се срещне с Ейми.

— Разбирам.

— Не очаквай от мен да хукна да се омъжвам, Сесил. Прекрасно знаеш, че нямам желание… и това няма нищо общо с чудесния Робин… Не искам да се омъжвам за никого.

Дълбоко в себе си Сесил знаеше, че тя никога няма да промени решението си. Останалите се надяваха на чудо, но той бе наясно. Откакто я познаваше, тя бе необичайно упорита. И все пак оставаше открит въпросът за нейния наследник… Кой щеше да я наследи, ако нещо я сполети? Представа нямаше, но напълно съзнаваше, че не сега е моментът да повдига подобен въпрос. Вместо това, променяйки темата, той прелисти няколко страници от бележника си и заяви:

— Доста дължиш на банката, Елизабет. Парите, които зае, за да откриеш първия от „Спацентрове Елизабет Търнър“, втория си заем изтегли, за да купиш спацентровете на Анка Палиц в Америка. Според мен трябва да се изплатиш на банката веднага, щом можеш, за да си спестиш парите от лихвите. Тези заеми са много скъпи.

— Точно това пресмятах, когато влезе. — Тя погледна втората страница на своя молескин и каза: — Взех заем от седемдесет милиона паунда от банката. Десет милиона, за да започна изграждането на спацентровете тук, след това ми трябваха петдесет, за да купя тези на Анка. Последните десет милиона вложих в собствената си компания… Нужни ми бяха като оперативен капитал за спацентровете тук и в Париж. Но да, сега мога да изплатя заема и да забравя. И пак ще ми останат предостатъчно пари, които да заделя, в случай че „Деравенелс“ някога има нужда от тях.

— Мислих и за това. Според мен трябва да ги вложиш внимателно. Една сигурна инвестиция е за предпочитане. Ще ти донесе повече пари.

— Зная и бях… — Тя млъкна и погледна към вратата, на която се почука. — Влез — извика и Франсис Уолсингтън прекрачи прага, затвори вратата след себе си и се облегна на нея за частица от секундата.

— Какво има? — попита тя, забелязала веднага мрачното изражение на лицето му. Познаваше го добре и четеше по него като по книга. Въпреки че Франсис успяваше да запази неразгадаемо изражението си пред всеки друг, изглежда, пред нея не му се удаваше.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но сметнах, че е редно да знаете. Взривил се е още един танкер. Втори за три месеца — добави той и прекоси стаята.

— Боже мой! — извика Елизабет.

— Не е наш — побърза да допълни той в опит да я успокои. — Но все пак по мое мнение е причина за тревога. Не ми харесва… Надявам се, че не ставаме свидетели на рецидив. Танкерът е бил на „Крестойл“ от Ню Джърси и е експлодирал недалеч от брега на Бали.

— Много ли са ранените? — бързо попита Сесил.

— Разбира се, от екипажа, а петролният разлив е отвратителен. Бали е туристически рай. През лятото към него се стичат младежи от цял свят. Възможни са екологични усложнения.

— Допускате ли да е терористична акция? — Елизабет погледна настойчиво към Франсис. — Не бих се изненадала, ако се окаже така. Напоследък се страхувам от терористични атаки и саботажи, особено след експлозията край Испания миналата година. Дори наскоро се замислих дали да не продадем „Деравко ойл“.

— Компанията е доходна — напомни й Сесил и веднага се сети, че на нея няма нужда да й се напомня нищо. — Златна кокошка.

— Зная. Но чувствам една постоянна заплаха, която дебне около нас… — Тя се облегна на стола и продължи: — Спенсър Томас ли ти предаде информацията?

— Всъщност не — отвърна Франсис. — Преди няколко минути случайно пуснах телевизора в кабинета си и хванах новините по CNN. Веднага позвъних на Спенсър, но той явно е заминал на почивка. Ще се върне следващия понеделник.

— Може би е редно да обсъдим продажбата с него? Как мислиш?

— За да продаваме, ни е нужен купувач — изтъкна Сесил. — Но определено можем да се срещнем със Спенсър, имам безусловно доверие на преценките му. Нека чуем какво е мнението му за петролния бизнес като цяло. Обикновено разполага с тонове сведения и то най-вече за ОПЕК.

— Добра идея — съгласи се Франсис. — Междувременно ще събера колкото се може повече информация за тази последна експлозия. И ще наредя на Ванс Кордил да вземе допълнителни мерки за сигурност на танкерите ни, въпреки че, честно казано, не съм сигурен дали има какво още да се направи.

— Зная, че си осведомен за всичко. — Елизабет му се усмихна, после се усмихна и на Сесил. — Ето какво. Ще наруша правилото си да не обядвам… да отидем в „Каприс“. Аз черпя. Да отпразнуваме големия успех на търговете.

— Къде е Робърт? Ще дойде ли с нас? — попита Франсис.

— Сигурна съм. Скоро ще се върне. Отиде да свърши малка услуга на леля ми, Грейс Роуз. — Тя хвърли поглед към часовника си. — Сега е единадесет. Да тръгнем към „Каприс“ около дванадесет и тридесет.

Сесил, който беше дори по-смаян от Франсис, че ги покани, стана.

— Ще наредя на Мартин да запази маса за четирима — промълви той и двамата излязоха от кабинета.

Отново сама, Елизабет се върна към бележника. Събра колонка от цифри и стигна до заключението, че може лесно да отдели един милион паунда за благотворителност тази година. Навярно и повече. Отвори чекмеджето на писалището си, извади лист, който Мери бе оставила за нея, и внимателно зачете. Беше списък на благотворителни организации, които помощничката й бе решила, че ще я заинтересуват. Както обикновено сестрата на Робин бе прочела мислите й. Отбеляза си Националното общество за предпазване на децата от жестокост. Не понасяше безчовечието към децата и към животните. Видя, че Мери е включила и Кралското общество за защита на животните, и си отбеляза и него. Когато си представеше, че умишлено нараняват беззащитно дете или животно, Елизабет потреперваше, както стана и сега, но пропъди ужасяващите мисли. Тези две благородни каузи щяха да се облагодетелстват от собствеността, която тя беше наследила, от огромния брой неизползваеми днес вещи.

Бе щастлива, че ги разпродаде. Със сигурност парите, които бе спечелила, щяха да бъдат по-полезни. А част от тях щеше да раздаде. Странно, но никой не се бе сетил да я научи, че е редно да дарява на бедните и нуждаещите се. Сама бе стигнала до този извод, когато беше значително по-млада. Отдавна искаше да помогне от милосърдие и сега имаше възможност.

Мислите й се пренесоха към родовете Деравенел и Търнър и водена от ненадеен импулс, тя скочи, излезе от кабинета си и забърза по коридора към заседателната зала. Отвори тежките махагонови врати, влезе вътре и включи лампите.

Колко прекрасна бе тази стая с богатите си, покрити с патина старинни мебели, блестящите кристални полилеи, висящи от тавана над заседателната маса, и великолепните маслени платна по стените.

Всички те са мои предшественици, помисли си тя, докато прекосяваше помещението и четеше имената им, гравирани на малки метални табелки, прикрепени към богатите на орнаменти позлатени рамки.

В другия край на залата тя се изправи пред три добре познати лица: нейния прадядо Хенри Търнър, първият от рода, управлявал „Деравенелс“, баща й Хари Търнър, вторият от семейството, поел юздите на компанията, и нейната полусестра. След като ги огледа за миг, тя продължи и спря пред удивителния портрет на прадядо си Едуард Деравенел.

— Боже, колко е бил хубав. Истински красавец! — възкликна тя на глас, после бързо се озърна, отдъхвайки си, че бе затворила вратата.

Но беше вярно, той бе най-прекрасният сред мъжете, а портретът му бе действително шедьовър. Приличам на него, помисли си тя.

Като отстъпи назад, тя се взря в трите внушителни портрета на баща си, дядо си и прадядо си и не можа да се удържи да не се запита какво биха помислили за последната й самонадеяна постъпка… как продава собствеността им така леко, като че не я е грижа за нея. Не беше вярно, но за Елизабет вещите сами по себе си бяха безполезни. Подтикваше я желанието й „Деравенелс“ винаги да разполага с неприкосновен запас. Със сигурност щяха да разберат това. А успехът й бе истински триумф. Щяха да се възхищават на постижението й, нали? Тя се усмихна на себе си. Те бяха врели и кипели бизнесмени, а тя просто следваше стъпките им. Ето каква беше истината: тя бе управителен директор и щеше да положи всички усилия да стане най-добра на всички времена. Отдръпна се още по-назад, загледа от разстояние трите портрета и възкликна на глас:

— Никой от вас не ми се сърди, сигурна съм. Аз съм една от вас. Направена съм от същото тесто, макар да съм жена.

Елизабет се разсмя. Ако някой я чуеше, щеше да я сметне за луда, да говори на портретите на трима мъртъвци.